Днес ни предстои да се удивляваме не пред един или двама, дори и не пред десетина, а пред четирийсет светци - такъв е броят на облажаваните от нас мъже, в чиито тела като да имало една душа, които в съгласие и в единомислие показали търпение в мъченията, еднаква твърдост заради истината. Всички те са подобни един на друг, всички са равни духом, равни в подвига. Затова и са удостоени с равночестни венци на славата...
Светиите не били от едно и също отечество, всеки произхождал от различно място. Но какво от това? Как ще ги наречем? - Нямащи отечество ли, или граждани на вселената? Когато неколцина внасят пари на едно място, внесеното от всеки става общо достояние за всички вносители. Така и отечеството на всеки от блажените мъченици е отечество на всички тях и всички, произхождайки от различни места, си сменят отечеството един с друг (защото в отечеството на един от тях празнуват паметта на четирийсетте заедно - б. пр.). Но има ли нужда да разследваме кои са земните им отечества, когато знаем кой е градът, в който сега пребивават? Градът на мъчениците е Божият град, „чийто художник и строител е Бог" (Евр. 11:10), горният Йерусалим, свободният, който е „майка на всинца ни" (Гал. 4:26) - на св. Павел и всички подобни нему. Всеки от тях има отделен произход по плът, а духовният произход у всички е един, защото техен общ Отец е Бог и всички те са братя - не като родени от едни и същи родители, но съчетани един с друг чрез единомислието на любовта в осиновението на Духа...
Отличавайки се от връстниците си с телесен ръст и сила, те били включени във войската и получили от царете големи почести за военното си изкуство и душевното си мъжество, като били славни и с добродетелта си. А когато била обявена безбожната и нечестива заповед - който не се отрече от Христа, да бъде подложен на мъчения - когато ги заплашвали всички видове мъки и неправедни съдии се изправяли срещу благочестивите с голяма и зверска ярост; когато против тях били използвани клевети и лукавства, били подготвяни различни видове изтезания, мъчителите били неумолими, огънят готов, мечът се изострял, на земята бил забиван кръст, приготвяли се ровове, колела, бичове; когато едни бягали, други се покорявали, трети били нерешителни, някои предварително се ужасявали от заплахите, други пък от близостта на ужасите губели ума и дума, други, встъпвайки в борба, не могли да издържат докрай, отказвали се от подвига по средата и подобно на застигнати от буря в морето губели и този товар от търпение, който били придобили, тогава тези непобедими и мъжествени воини Христови, излизайки на средата пред градоначалника, който четял царската заповед, със свободен глас, смело и безстрашно, без да се плашат ни най-малко от ужасяващите заплахи, известили за себе си, че са християни. О, блажени уста, произнесли тези свещени думи, от които въздухът се осветил, които предизвикали ангелско ликуване, от които били уязвени дяволът и демоните му и които били записани от Господа на небето! И така, всеки излизал на средата и казвал: „Аз съм християнин!" И както на състезанията по борба състезателите едновременно казват имената си и застават на мястото на борбата, така и всеки един от тях, отхвърляйки името си, дадено му от рождение, заимствал името си от Единия Спасител. И това правели всички един след друг и всички приели едно наименование. Не казвали: „аз съм еди-кой си", но всички провъзгласили себе си за християни.
(...) И така, те били осъдени да прекарат нощта на открито, съблечени, изложени на острия зимен студ, от който езерото в средата на града било покрито с толкова здрав лед, че местните жители ходели по него. И течащата вода на реките била скована от леда и макар по природа мека, тя станала като камък. А режещото дихание на вятъра носело смърт на всичко живо.
Като чули присъдата (разсъди по това за непобедимото им мъжество), всеки с радост свалил от себе си хитона и всички се устремили да посрещнат смъртта от студ, като се окуражавали един друг. „Не дрехите сваляме от себе си, но ветхия човек, „който изтлява в прелъстителни похоти" (Еф. 4:22). Благодарим Ти, Господи, че с тези дрехи отхвърляме от себе си греха. Чрез змията се облякохме (вж. Бит. 3:21), чрез Христа ще се съблечем. Няма да съжаляваме за дрехите си - заради рая, който изгубихме. Какво да въздадем Господу (Пс. 115:3)? И от нашия Господ бяха свалени дрехите. Нима е тежко за рабите да претърпят това, което е изтърпял Владиката? Ние свалихме дрехите от Господа. Защото това направиха войници - те Го съблякоха и разделиха помежду си дрехите Му. Затова нека изличим със себе си написаното срещу нас обвинение. Люта е зимата, но сладък е раят. Мъчително е да замръзнеш, но приятен е вечният покой. Малко да потърпим и ще ни съгрее Авраамовото лоно. Срещу една нощ придобиваме цялата вечност. Нека горят от студ краката, само да бихме могли да ликуваме непрестанно с ангелите! Нека изнемощяват ръцете, само да бихме имали дръзновение да ги въздигаме към Владиката! Колко наши другари по оръжие паднаха в боя, пазейки вярност към смъртния цар? Нима ние няма да пожертваме живота си от вярност към истинския Цар? Колко човеци, обвинени в престъпления, са умрели като злодеи? Нима ние няма да понесем смъртта заради правдата? Няма да се отклоним, приятели, няма да дадем място на дявола. Имаме плът, но няма да я пощадим. Понеже трябва непременно да умрем, тогава нека умрем, за да живеем. „Да Ти бъде благоугодна жертвата ни днес пред Тебе" (Дан. 3:40). Нека като жертва жива, благоугодна пред Тебе да бъдем приети ние, изгаряните от този студ, ние - ново всесъжение, принасяно не в огън, но в студ".
Така се утешавали един друг, поощрявали се взаимно и стояли през нощта като на военна стража; понасяли мъжествено настоящето, радвали се на очакваното и се надсмивали над противника...
А войникът, на когото било поверено да пази мъчениците, се топлел на запаления огън край едно училище по борба и наблюдавал какво ще стане, имайки готовност да приеме тези, които не издържат. И освен това наблизо имало баня, която обещавала топлината си на променилия решението си.
Когато мъчениците се подвизавали, стражът видял необикновена гледка: вижда той, че някакви сили слизат от небето и раздават на воините големи дарове от Царя. Раздали на всички, а само едного оставили ненаграден като недостоен за небесните почести. Това бил този, който скоро след това се отказал от страданията и преминал към противниците. Жалка гледка за праведните! Воинът става беглец, първият измежду храбрите - пленник, Христовата овца - плячка на зверовете. Още по-жалко било, че той и вечния живот не достигнал, не се насладил и от настоящия, защото плътта му веднага се разпаднала от действието на топлината. Но веднага след като той паднал, престъпвайки закона без всякаква полза, стражът, виждайки го, че се е отклонил и тръгнал към банята, хвърлил от себе си дрехите и се присъединил към останалите, викайки в един глас с тях: „Аз съм християнин!"... Повярвал в името на нашия Господ Иисус Христос и бил кръстен в Него не от другиго, а от собствената си вяра; не във вода, но в своята кръв.
В началото на деня все още живите мъченици били предадени на огъня, а това, което останало от огъня, било хвърлено в реката, та подвигът на блажените да обхване цялото творение. Те се подвизавали на земята, показали търпение, изложени на въздуха, предадени били на огън, а накрая ги приела водата. Те могат да кажат за себе си: „Влязохме в огън и вода, и Ти ни изведе на свобода" (Пс. 65:12)...
Молитвите ви към мъчениците да бъдат достойни за тяхното застъпничество. Юношите да им подражават като връстници. Бащите да се молят да бъдат родители на подобни деца. Майките да обърнат внимание на разказаното за добрата майка на един от тях. Тя видяла, че другите вече са починали от студа, а синът й поради своята крепкост и търпение все още диша и мъчителите го оставили с надеждата, че ще склони да се отрече от вярата. Тогава тя със собствените си ръце го взела и го сложила на колесницата, на която карали телата на останалите към огъня. Ето истинска майка на мъченик! Тя не проляла сълзи на малодушие, не изрекла нищо недостойно, но казала: „Иди, сине, заедно с твоите връстници и приятели по добрия път, не изоставай от тях и не се явявай по-късно от тях пред Владиката"...
Свещена дружина! Непоколебим полк! Пазители на човешкия род! Добри помощници в трудовете, сътрудници в молитвите, най-силни ходатаи, светила на вселената, цвят на църквите! Вас не земята ви скри, но ви прие небето; пред вас се отвориха вратите на рая. Достойна гледка за ангелското войнство, за патриарсите, пророците, праведниците: мъже в самия цвят на своята младост, презрели живота и възлюбили Господа повече от родителите си и повече от децата си! Във възраст, която е най-пълна с живот, те счели живота за нищо, за да прославят Бога в телата си. Ставайки „зрелище на света - на ангели и човеци" (1 Кор. 4:9), те изправили падналите, утвърдили колебаещите се, удвоили ревността у благочестивите. Всички те въздигнали един победен паметник на благочестието, украсили се с един венец на правдата в Христа Иисуса, нашия Господ, Комуто слава и власт во веки веков. Амин.
Превод Антон ВЪЖАРОВ (нине монах Светогорец)
„Църковен вестник", бр. 10/1994 г.
