Веднъж пожелах да нарисувам словесен портрет на идеалния млад човек. Или на млад човек, стремящ се към идеалното. Защо? Затова че близкото бъдеще се намира в ръцете на младите хора. Бъдещето на Църквата - също...
Започнах да рисувам, тоест да подбирам определения и бързо се хванах на мисълта, че ми се получава нещо много познато, сякаш вече някъде видяно.
Идеалният млад човек е умен. Той обича да се учи. Виждам светлото му чело наведено над книгата. Той няма вредни навици - вместо това обича спорта. Той е мускулест и стегнат. В едната ръка има книжка, в другата - спортен сак с тенис ракета или волейболна топка...
Ето на този етап се улових, че повече прерисувам, отколкото да рисувам. Моят юноша сякаш се беше появил или от илюстрациите в буквара, или от други съветски учебници, но за по-горните класове.
В тях главният персонаж всяка сутрин сам си глади панталоните, прави ведрина, съпровожда старата жена, която пресича пътя, успешно усвоява преподаваемите науки, обича активната почивка и излъчва непобедим оптимизъм.
Така с изненада открих, че в опитите си да обрисуваме идеалния образ на младия човек можем твърде лесно да се отбием от верния път. А именно - да вземем някогашния комсомолец от плаката и чрез окачване на кръстче да го превърнем в идеал.
Има за какво да помислим. Че какво лошо има в съветското възпитание? Сякаш нищо. В него намират място и трудът, и уважението към по-големите, патриотизмът и безкористността, дружбата и науката. Изглежда сякаш е нужно само да дадем на тези хора вяра и молитва и ще получим на момента светци. И точно така казват мнозина: Съветска власт + Православна църква = Свята Русия в сила и в действие.
Но това е голяма неправда или богословска погрешност, криеща в себе си катастрофа.
Над съветския идеален човек - все едно дали плакатен или анимационен, ги нямаше нито Небето, нито Отеца, Който е на небесата. За сметка на това, в човечето го имаше неизобразения в буквара грях. Грехът, свеждан единствено до социална несправедливост, изобщо не влизаше в сметките.
Ето, изобразено е момченце, поливащо фикус. Но не е нарисувано как същото това момче в припадък на беснуване след скарване с майка си разбива същия този фикус в пода. Нарисувано е как мие чиниите, но не е нарисувано как категорично отказва да прави това.
Всичко останало - глупавото, злото, агресивното, похотливото, заселило се в човека - също не е нарисувано. Но него го имаше. И то остава. Ние помним как избеля и се изпари типът съветски невярващ праведник веднага след срутването на системата. Изчезна колективизмът, изчезна трудовият подвиг, в буквара се появиха други рисунки.
Замърсилите областта на ума картинки от миналото, изискват известни усилия при избавянето ни от тях. Но все пак въпросът ми си остава: какъв ще бъде онзи събирателен образ на младия човек, на чиито ръце ще легне отговорността за живота и за Църквата?
Той няма да е плакатен, такъв трудно се рисува. Към Църквата и Бога той ще върви не като първолачетата с панделките на Първи септември, а ще върви с боеве, пробивайки обкръжението.
Няма да е много голям броят на хората, идващи при Бога още от детството си благодарение на домашното възпитание. Първо, нормалните православни семейства сега са малко. Второ, още не сме се научили да възпитаваме. Трето, децата не искат да слушат родителите си и изобщо светът се мени толкова стремително, че даже не успяваме да привикнем към него. Младежта ще идва при Бога с драматизъм.
Едни ще дойдат поради многото ум и знания. Митичната вяра на простите отдавна е мъртва. Сега тя е заменена със суеверието на невежите. Бъдещето на вярата е в ума и жаждата за истина. Затова обичайната Църква на селото и селячеството ще отстъпи първенството на Църквата на града и студентството. А където не отстъпи, ще изчезне.
Други ще дойдат поради непоносимия срам и непроизносимите мерзости. Дори няма да дойдат, а ще допълзят обляни в сълзи и с чувството, че няма къде повече да отидат. Тези ще са болшинството, защото умниците, дошли чрез книгите, винаги са малобройни.
Болшинството ще се се развращава и гние нравствено, узнавайки на десетгодишна възраст това, което по-рано и седемдесетгодишните нито са знаели, нито са опитвали. И ако не полудеят от тази неестественост, ако не умрат някоя сутрин след поредната вечеринка, ако не се озлобят до състоянието на демон, то ще допълзят за покаяние и така ще започнат да се спасяват. А след време ще помогнат на други да се спасят.
Още има нравствено и религиозно гениални хора, на които относително леко (поради тяхната чистота и простота) ще им се даде това, което на всички им коства много кръв и пот. Има и мистични натури, които преди идването си в Църквата на Христа Спасителя ще успеят мислено да посетят Изтока и Запада, да потърсят «просветление», да разберат за чакрите, мантрите и кармите. Тези също, ако не се изгубят сред усмихнатите демони, изпаднали в медитация, ще станат хора на молитвата и духовния труд.
Във всеки един случай хората ще идват в Църквата, за да се спасяват. Именно затова ще идват загиващите - за да не загинат. Тази картина не излъчва лъжлив оптимизъм и поради това е по-трудна за рисуване отколкото илюстрациите към буквара.
Какво бих пожелал на този обобщен млад човек - човека на бъдещето?
Пожелавам му да усвои някакъв занаят, за да може независимо от длъжността и образованието си ръцете винаги да могат да му дават хляб.
Пожелавам му поне малко да поогледа света, за да престане да ругае собствената си земя и да разбере,че още от времената на грехопадението всичко е горе-долу едно и също.
Пожелавам му след пристигането в който и да било град или село да отива на гробището с молитва, защото живелите преди нас най-вероятно са били по-добри от нас. Не и по-лоши със сигурност.
Пожелавам му да се научи да претърпява физическата и нравствена болка и колкото се може по-малко да я причинява на околните.
Още - да се отнася към парите като към пари, а не като към бог и да умее да споделя заработеното.
Още - по-малко да греши, за да не полудее.
Още - да търси щастието си в семейството. Ако го няма там, значи никъде го няма. При това, че и манастирът е семейство, а ако не е семейство, значи това не е манастир.
Още - много да чете, но да знае, че най-великата книга е Евангелието.
И последно - да знае, че грехът ще си завоюва все повече и повече място в сърцата и в съзнанието на хората. Облекчено-разхладително християнство няма да има. Ще има труд и изповедничество, а значи главните очаквани качества са трудолюбие и вярност.
Превод от руски: А. Павлова
