На 18 февруари т. г. в Киев внезапно почина на 42-годишна възраст Кременчугският и Лубянски епископ Тихон от Украинската православна църква. Опелото му бе извършено на 20 февруари в катедралния храм на гр. Кременчуг от архиепископ Криворожки и Никополски Ефрем.
Епископ Тихон е родeн на 9 юли 1968 г. в гр. Алчевск, Украйна. През 1992 г. е ръкоположен за дякон, на следващата година приема монашески постриг и е ръкоположен за йеромонах. До 2008 г. е на енорийско служение в храмовете в гр. Алчевск и в гр. Рубежное. От 2008 г. е сътрудник на Отдела за религиозно образование и катехизация на Северодонецка епархия. На 11 януари 2009 г. е възведен в сан архимандрит, а на 29 ноември същата година е хиротонисан за епископ. По време на служението си разгръща усърдна мисионерска дейност.
През есента на миналата 2010 г. Кременчугският и Лубянски епископ Тихон взе участие в Седмицата на православната книга във Варна, където запозна присъстващите с някои от методите и похватите, които използва в мисионерската си работа сред подрастващите и младежите. Непосредствено след доклада си той бе така любезен да даде интервю за официалните медии на БПЦ.
Епископ Тихон се престави в Господа в потвърждение на думите: „А праведникът и да умре рано, ще бъде в покой, защото не в дълговечността е честната старост, и не с броя на годините тя се измерва. Мъдростта е седина за людете, и безпорочният живот - възраст на старостта. Като благоугодил Богу, праведникът е обикнат и, като живял посред грешници, е прибран; грабнат е, да не би злоба да измени разума му, или коварство да прелъсти душата му. Защото упражнението в нечестие помрачава доброто, и вълнението на страстта развратява незлобивия ум. Достигнал съвършенство в кратко време, той е навършил дълги години; защото душата му е била угодна Господу, затова и побързал да излезе изсред нечестието. А хората видяха това, и не разбраха, дори и не помислиха, че благодат и милост има за светиите Му и промисъл за избраниците Му" (Прем. 4:7-15).
- Ваше Преосвещенство, говорейки за мисионерството, Вие ни припомнихте евангелските думи: „Идете и научете всички народи". Ние често се сблъскваме със следното: много християни, особено в средите на неофитите, ревностно и с плам се втурват да проповядват Евангелието, да говорят за своята вяра на своите близки и познати, но се сблъскват с тяхното нежелание да слушат и тогава нашите „мисионери" много скоро си припомнят други евангелски думи: „Не хвърляйте бисерите на свинете". Къде е балансът между едното и другото?
- Не можеш да даваш на другия това, което сам не притежаваш. Когато неофитите се хвърлят да мисионерстват, те говорят за нещо, което сами не разбират и не са изпълнили, т. е. не са го живели и въплътили в себе си. За да „знае", човек трябва още дълги години да се подвизава под ръководството на опитен наставник.
Човек, въплътил в себе си добродетелите, сам става Евангелие - благовестие. Когато човек очиства сърцето си, Бог заживява в него и околните чувстват, усещат това и разбират Евангелието на въплътената любов.
Нашата грешка е, че схващаме мисионерството като катехизация. Неофитите хващат някого за ръкава и казват: „Повярвай, повярвай!", а хората бягат от такава „проповед" като от обезумели. Истинското мисионерство и тихата проповед е на подвизаващия се, до когото можеш да живееш ден след ден, години наред и да слушаш проповедта на добротата му, грижовността, незлобието, отзивчивостта, кротостта, добрата дума за утеха...
Един прекрасен пример за мисионерство е случаят със св. Макарий Велики. Помните, когато вървял в пустинята с ученика си и срещнали един жрец. Ученикът казал: „Къде си тръгнал, демоне?" Жрецът се ядосал и го набил. Срещнал го Макарий и му казал: „Къде си тръгнал, боголюбецо?" Онзи бил изумен от това обръщение, от добрата дума. Спрял се, беседвали... кръстил се. Или, както у нас в Русия казват: „Добрата дума и на котките е приятна". Това е основата на доброто мисионерство, а не: „Ние сме добри, а вие сте лоши. Елате при нас". Неофитите имат необходимостта да си доказват сами на себе си, че са направили добрия избор, че вече всичко им е наред, че превъзхождат другите и когато мисионерстват, те не проповядват на другите, а на самите себе си.
- Друга грешка на усилието ни да говорим на хората извън Църквата за своята вяра, струва ми се, е употребата на специфичната ни терминология. Ние, православните, си имаме своеобразен "жаргон" и влагаме определен смисъл в думите, който остава съвършено непонятен за околните и ги отблъсква. Каква е Вашата препоръка в тази насока?
- Абсолютно вярно. Ако кажеш на един съвременен младеж, че блудството е грях, до него няма да достигне посланието, което му изпращаш, защото за него е съвършено непонятен смисълът, който ние влагаме в понятията „блуд" и „грях". Какво да направим? Да влезем в тяхната терминология и да използваме думи, които са им понятни, като например „свободна любов", „безразборни връзки". Ако кажеш на един младеж, че алкохолизмът е и грях, той ще ти възрази, че това е удоволствие, но ако му кажеш, че на 30-годишна възраст ще е развалина, ако му обясниш какви вреди нанася на себе си и на своите близки с порока си, тогава можеш накрая да кажеш, „а всичко това е грях". Когато думата „грях" дойде накрая, тя ще бъде понятна за него.
- Тоест, препоръката Ви е да отправяме посланията си към различния кръг хора на понятен за тях език, използвайки тяхната терминология?
- Донякъде. Не бива да изпадаме и в другата крайност, и да се заиграваме, да флиртуваме с тях. В никакъв случай не бива да слизаме на тяхното ниво, защото целта е - тях да повдигнем нагоре. Едно е да подадеш ръка на потъващия, а съвсем друго - да скочиш при него в блатото.
Ако аз използвам думи от младежкия жаргон, то го правя така, че те да доловят в интонацията ми иронията, която влагам, моята оценка към този начин на живот. Но, за да се вслушат в мен и да ми се доверят, младежите трябва да разберат, че аз имам какво да им дам, има какво да научат от мен, а не, че съм един от тях. Не бива да влизаме в образа, който искаме да преобразим, а да използваме фрагменти от този образ, за да го разрушим. Принципът е, ако вземете за пример някой младежки съвременен стереотип на мислене, да разкриете неговата абсурдност и после да предложите алтернативата - християнското разбиране по даден проблем.
- Може ли да се каже, че един добър подход към младежите, и изобщо към нецърковните хора е, ако Църквата им предложи своите отговори на въпросите, които тях ги вълнуват, тях ги измъчват, като им предлага православното разбиране по тези въпроси. Конкретно, по отношение на младежите, това може да са, например, въпросите, свързани с влюбването, отношенията между тях, към родителите им, за смисъла на живота...
- Подхождайки по този начин, който визирахте, ние един вид залагаме мини в тяхното съзнание и въпроси, като Царството Божие, подвижничеството, добродетелите, възникват сами у тях. Когато му дойде времето.
Когато разрушиш митовете на света, илюзиите, с които са живели, когато разкриеш на човек, какво го разрушава и опустошава живота и личността му, в него се задвижват дълбинни пластове, които той носи изначално в себе си, без да съзнава. И един ден, докато си говорите за вредата от алкохолизма и безразборния секс, чуваш например въпроса: „А вярно ли е, че има дяволи?"
Започваме разговора от житейските им проблеми, но проникне ли светлината на Истината през мрака, в който ни обгръща грехът, у тях излизат въпроси, които вече ни позволяват да разгърнем пред тях и да им предложим религиозния светоглед. Когато за младежите стават пределно ясни и понятни абсурдността, безперспективността, в която ги поставя светският мироглед, тогава можем спокойно да им кажем: „А Православието вижда нещата ето така".
Да, затова е нужно време, понякога половин година или повече, но това вече не е разказ за православния светоглед, а благодатта, която е проникнала в душите на младите хора и действа. Тези техни въпроси за вярата са следствие от действието на благодатта в пробудените им души, а не просто любопитство или заяждане. Това е възпитание отвътре, а не наложено отвън.
- Този подход много ми напомня за исихасткия метод за обучение, който включва просвещаване и освещаване и тези две неща вървят заедно, едновременно. В съвременното образование, и в светското, а и в религиозното, за жалост, тази връзка е скъсана. Ние, съобразявайки се със законите в страната, сме принудени в училище само да предаваме знания за религията, но не и да привеждаме учениците към въцърковяване и освещаване. Има ли изобщо тогава смисъл от подобно религиозно образование?
- Исихасткият метод е приложим само в православна среда, в рамките на Църквата. Не може да бъде осветен разум, който все още не приема свободно Христос. Тоест, ако човек не каже „вярвам в Христа като в Цар и Бог", той не може да получи освещаване, защото ние се освещаваме само в името на Христа.
В стремежа си да направим час по-скоро всички хора църковни, ние, православните, често може да пропуснем елементарни неща, които впримчват вниманието на човека и му пречат изобщо да се замисля за Бога и вечността.
Аз ви говоря с такава увереност за това какво е състоянието на нецърковните хора и как трябва да се подхожда към тях, защото аз самият съм родом от чуждите на Църквата, аз съм родом извън оградата на Църквата, аз съм родом от враговете й.
- От кои?
- От марксистите. Убедени, закоравели в своите убеждения. Аз съм роден в семейство на марксисти, активни членове на партията. Родителите ми не са ме кръстили. Приел съм кръщение сам в по-късна възраст. На 15 години аз сам, без външна принуда, изучавах Ленин, конспектирах го и твърдо вярвах в комунизма. На 18 години вече знаех достатъчно за марксизма-ленинизма, за да си дам сметка за грешките на съветската власт и недостатъците на идеологията й. Дадох си сметка, че има философски системи, които се опитват да обяснят сътворения от Бога свят и да ни научат как да живеем в хармония в него. Има и такива, които се стремят да преустроят този свят, да го разрушат и да го изградят наново, според своите ограничени човешки разбирания. Така, постепенно, бях отблъснат от агресивната, по своята същност, и революционна система на комунистическата идеология и същевременно привлечен от миролюбието на Православието. Този интерес към Православието се породи у мен към 22-рата ми годишнина и се установи трайно в мен на 23, когато и приех кръщение, и взех решение да посветя живота си на Бога и Църквата.
Хората, които са израсли в православна среда, приемат като даденост неща, които са им били достъпни и понятни още от детството. А ние, които сме родени извън Църквата, сме познали първо живота далеч от Бога, и сами, с много усилия, търсене, лутане, грешки, сме се добрали до Истината. Ние познаваме нищетата на живота в „далечната" от Отца страна и трудния път на завръщането към вярата. Това ни прави по-добри мисионери. Хората, които са израсли в Църквата, познават труда на молитвата, на борбата със страстите, но не познават незнанието на Бога и търсенето на Бога. Затова такъв човек ще ти каже: „Ама, защо е нужно да се говори за житейски неща? Всичко това е от света. Говорете за Христа и това е достатъчно". Не! Не е достатъчно. Първо, трябва да се разоре пръстта, вкаменената земя, да се изкоренят плевелите, а едва тогава да се сее. Ако някой, когато бях на 16 години, беше започнал да ме катехизира, щях да разбия бутилка в главата му.
- Споменахте децата, които се раждат в християнски семейства и от ранна възраст възприемат вярата и религиозния живот. Но често явление е именно тези деца, които са родени в християнски семейства, възпитавани са в такъв дух, в тийнейджърска възраст, когато могат сами да вземат решения, да се отдръпват от Църквата. Къде грешат родителите в християнското възпитание?
- Тези родителите са допуснали низ от грешки. В детството техните деца са придобили редица навици, свързани с религиозния живот, но не са развили и осъзнали потребността от църковен живот и от Бога. В такива семейства често се счита за грях самият въпрос „а защо". „Защо трябва да постя, да казвам заучена молитва, да ходя в неделя на църква, да се причастявам...?" Докато е малко детето, от уважение към родителите си ще прави каквото му кажат. Но когато стигне тийнейджърска възраст, човек подлага на съмнение и на проверка всяко „трябва". Това е една от характеристиките на тази възраст. И ако това пораснало дете не е получило или не получи достатъчно задоволителен отговор на въпроса „защо трябва", ще отхвърли това „трябва".
Православните родители изпускат от вниманието си и друго, че православното възпитание не се изчерпва с това да водят детето на църква и на неделно училище, а че е много важно да имат с детето си личен контакт, жива връзка. Когато го има това постоянно общение в семейството, във всички случаи, когато детето е изправено пред затруднения и въпроси, родителите ще му предлагат православен отговор и пример. Личният контакт предполага да правят нещо заедно, да се подкрепят, да си помагат, да се грижат един за друг, в семейството да има атмосфера на взаимна любов. Такива семейни връзки много трудно се разкъсват.
Не така е при семейство, при което общото дело се изчерпва с колективно ходене на църква в неделя. А през седмицата, прибере се бащата, поскарат се с жената, той седне пред компютъра, тя пред телевизора, или обратното, после пак се наругаят взаимно и отиват да спят. Децата в такова семейство, в което няма взаимна любов и грижа, когато стигнат пубертета, ще избягат от Църквата, и то не от самата Църква, а от църквата на родителите си, от подобен начин на живот и общуване, какъвто виждат в своя дом и в своето семейство.
- Значи и на децата си трябва да проповядваме Христа не с това, което говорим, а с това, което правим: с това как се отнасяме един към друг, към хората извън семейството, към своите задължения, към живота въобще?
- Да, децата се възпитават с това, което виждат, а не с това, което слушат за вярата. Ние им проповядваме с това как дишаме, как говорим, как гледаме. Битът, в крайна сметка, има колосално възпитателно въздействие. Вие можете да говорите на детето за Христа, да го затрупате с книги за благочестието, да го водите по църкви и манастири, но ако самият вие не сте пропит от Духа на Христа и Христос не диша и живее чрез вас, проповедта ви ще е празна, без авторитет. Семето ще е безплодно, ако думите ви не са осолени от благодатта.
- Съгласна съм с вас, че християнският живот не бива да се изчерпва с ходенето на църква в неделя и със сутрешните или вечерни молитви, а че Божието присъствие следва да прониква и освещава целия наш живот, всичките му аспекти, ежедневието и празниците ни, трудните и радостните ни моменти, че целият ни живот трябва да е богослужение и децата ни да виждат и разбират това.
- Ние често забравяме, че капката разбива камъка. Вземеш кофа с вода и казваш: „Господи, помогни!", пренесеш кофата и казваш: „Слава Богу!" - така молитвата става нещо естествено и човек се моли, както диша. Ето ти постоянна молитва през целия ден. Ние често бъркаме молитвата с молитвословие, с думите, които произнасяме или четем. А молитвата е състояние. Състояние на насоченост и отвореност на цялото ни същество към Бога, предстоене пред Бога, внимаване в Бога, внимание, насочено към Бога, към Божия закон, към Божията воля. Идеалът, въплътен в Христа, следва да е наша мяра, определящото за всичко, което правим.
Аз познавам десетки християни, зациклили върху книжните молитви, препрочитащи ги с точен разчет в колко и по колко пъти години наред, до обезумяване. Те ще ви кажат как отците на Атон не се мият, молят се по цял ден... Но ние не сме атонски старци, ние не можем да се разминем с човек, без да си помислим нещо лошо за него, а си въобразяваме, че по нашите молитви ще се спаси светът!
Аскезата започва с простите неща, със съчувствие към всяко Божие творение. Исихазмът също започва с простите неща, да не дадеш воля на гнева си, на завистта си, на алчността си, на отмъстителността си и т. н.
Ако, като видиш пиян, първото ти чувство към него е пренебрежение, отвращение, злост - забрави за исихазма. Ако при вида на паднал брат или сестра сърцето ти не прокърви от болка и не се откъсне от гърдите ти стенание: „Господи!" - забрави за исихазма. Начало на смирението е страхът, че можеш и ти да се окажеш на мястото на падналия. Гордостта ни кара да мислим, че превъзхождаме другите морално и с нас такова нещо не може да се случи. Може. Само Бог мъничко да отдръпне покрова Си от нас и ще се окажем по-окаяни и от най-окаяния грешник. Началото и краят на исихазма е смирението. Да си верен в малките неща. Без смирение не можеш дори да встъпиш в пътя на съвършенството, а съвършенството е в съвършеното смирение. Вътрешното безмълвие е плод на смирението и започва със замлъкналите в тебе гласове на осъждането, злобата, себепревъзнасянето, претенциите.
Не знам дали стана ясно от всичко, което говорих досега, затова изрично искам да подчертая, че: има неща за вътрешна консумация, има и за външна, за пред света. Евангелието е едно и също, но по един начин следва да се говори от амвона, по съвсем друг - извън стените на храма - в буквален и в преносен смисъл. По един начин се говори на вярващите, и по друг на незнаещите Бога и нехаещите за Него. В храма, в Църквата ние сме домакини и важат нашите правила, т. е. Божиите. Навън действат други правила и други господари. Отивайки там, трябва да се съобразяваме с това. Едно е енорийският живот, друго е мисионерството, но за да бъде мисионерската дейност по-силна, енорийският живот, вътрешноцърковният трябва да е още по-строг. За да имат сила думата ти и въздействието ти върху околните, трябва да си строг и взискателен към себе си. Без здравите корени на литургичния живот, на изповедта, на молитвата, без личното благочестие и подвизаване в Христа, мисионерството, благовестието пред света ще остане безплодно. Католиците са допуснали грешката да скъсят богослужението, да го опростят, да облекчат и премахнат поста и т. н., за да спечелят външните за Църквата, но от това църковните не се увеличават, а напротив. Това вече е обезсоляла сол, която никому не е нужна, нито на външните за Църквата, нито на църковните. Ние, православните, не бива да допускаме тяхната грешка.
- Изхождайки от примера на вашия живот, на моя и на още мнозина от нашето поколение, не можем ли да заключим, че Бог привежда хората към Църквата Христова, а не усилията на мисионерите?
- Само Бог избира Своите и ги привежда към Църквата. Но трябва и ние да се трудим. Ще ви дам пример. Седим на масата и се молим: „Отче наш... хлябът наш насъщний дай ни днес". Молим се над сготвените от някого продукти, купени с пари, заработени от някого в предприятието. Бог може ли да ни спусне тенджера с ядене? Може. А защо не го прави? Защото човек възраства в трудове.
Мисионерството, като всяка друга добродетел е дело на любовта. Трудове на любовта са и мисионерството, и хлебопроизводството, и преподавателската работа и са ни дадени, за да се научи нашата душа да служи на Божията воля, да върши Божието дело, да върши делото на любовта към другите хора. Бог може да направи всичко и Сам, без нас. Но мисионерът не бива да се заблуждава, че сам, без Бога, може да направи нещо. Не бива и да чака да види плодове. Ние, като мисионери, само сеем с надежда, но Бог прави да израсте. Къде ще израсте, как и кога, ние не знаем. Сеем навсякъде, без илюзията, че сме познавачи и различаваме добрата почва от неплодородната.
Интервюто взе: Александра КАРАМИХАЛЕВА
Tweet