12 декември 2024, четвъртък

* Св. Спиридон, еп. Тримитунтски, чудотворец (Тип. с. 141)
church

Православна мисъл

Десетте причини, поради които не се къпя

86491.jpg

Защо свещениците се возят на скъпи коли, защо някои отци си пийват, защо Църквата всичко забранява? Подобни въпроси и претенции се налага да изслушва почти всеки един християнин, който нескрива убежденията си и живее сред невярващи. Разбира се, на всеки такъв упрек на съмняващите се може да се даде отговор. Опитът за апологетика обаче е губещ вариант. Защото Църквата е свята и непорочна - за това се говори и в Писанието, и в Преданието - и упреците по неин адрес произлизат не от това какво е видял човекът, а от това как е погледнал на видяното.

Затова първо трябва да се определи кой и за какво упреква Църквата. Голямото болшинство от хора, които се намират далеч от нея, извършват в живота си множество грехове, но съвсем не възприемат себе си за безнравствени хора. Достатъчно е да ги попитате: „съблюдавате ли заповедите?" и се изяснява, че човекът отсреща ти, разбира се, ги съблюдава, но помни само две от тях - не убивай и не кради. Другите заповеди считат за незадължителни, а напомнянето на „не прелюбодействай" предизвиква нервен смях, макар именно по отношение на семейния живот обществото ни да отстои най-далеч от евангелския морал. Всеки ден в страната се регистрират около 90 брака и 50 развода, тоест  повече от половината семейства се разпадат много бързо. Друг пример: всички са съгласни, че пиянството е зло, но признават това само теоретически. Всеки ден в страната ни, от болести предизвикани от алкохол умират около 47 души. И това са официални статистически данни.

Затова когато невярващ човек упреква християнин или свещенослужител, че в Църквата нещо не е наред, това досущ е като някой болен от СПИН да се присмива над някой простудил се. Да, вярно е - в Църквата има и праведници, и грешници. Но разликата е в мащаба и дълбочината на заболяването. Когато един свещеник, например, вземе пари за извършване на някоя треба (религиозен обред, б.р.), това може на някоя впечатляваща се дама да се стори нечовешко и аморално, а в същото време да се окаже, че на нейната съвест тежат повече убити деца, отколкото жертвите на някой маниак. И за успокояване на съвестта си, тя ще нарича своите убийства не аборти, а „вакуум".

Църквата дава на човека единство с Бога - най-Святото и Непорочно Същество на вселената. Затова приближаването към Него трябва да става поне с измити ръце и очистена душа - тоест, с признати прегрешение и грехове. И едва после да съдиш който и да било, ако дързостта ти е достатъчна.

Листовка не за слаби нерви

Но упреците продължават да звучат така или иначе. По този повод един православен съчинил даже листовка, в която в хумористична форма се изброяват най-разпространените твърдения, с които хората оправдават своето хладно отношение към Църквата. Всяка точка от нея съдържа изобличаване на стереотипа на възприемане на Православието. Авторът повежда към мисълта, че ако човек гледа негативно на Църквата, то му е нужно не да изисква от Църквата да се промени, а на него самия да му се промият очите.

Преди няколко години участвах в акция по раздаване на подобни листовки за проглеждане. За да не попадат при който и да е, ние с приятелите ми решихме да ги даваме именно на онези, които бихме могли да наречем „съмняващи се" - т.е. такива, които идват само на Великден. И така, в деня на самия велик Празник организирахме акцията. Оказа се, че мнозина от тях реагират крайно болезнено - упреците в леност има бяха крайно неприятни. Повечето хора, идвайки в храма, смятат, че са направили едва ли не услуга. „Е, добре де, признавам, че има Бог и ще се опитам да извърша няколко несложни обреда за успокояване на съвестта си" - си мислят.

Всъщност, точно от подобни настроения се раждат историите за „злобните бабички" в храмовете, които поправят неправилно прекръстилите се енориаши. Ако се дойде в Църквата не с настроението „е, добре, ще дойда", а с молба към Христос „да ме направи нормален човек", то всякакви упреци (както ще се окаже по-късно - напълно справедливи) ще бъдат възприемани съвсем иначе.

ТЕКСТ НА ЛИСТОВКАТА:

Десетте причини, поради които не се къпя

1. Докато бях дете ме караха насила да се къпя.

2. Тези, които се къпят, са лицемери; мислят си, че са по-чисти от другите.

3. Не мога да реша кой сапун е по-хубав.

4. Някога се къпех, но после това ми омръзна.

5. Къпя се само на големи празници - Рождество и Великден.

6. Никой от приятелите ми не се къпе.

7. Ще почна да се къпя, когато стана стар и мръсен.

8. Нямам време за къпане.

9. Зиме водата е твърде студена, лете - твърде топла.

10. Не искам производителите на сапун да печелят  на мой гръб.

Търговска организация

Виждайки „ценоразписа" за църковните треби, част от хората си правят елементарния извод, че това не е храм, а религиозен супермаркет. Тук всичко се продава и купува. По-грамотните дори може да си напомнят онзи епизод от Евангелието, в който Христос изгонва търговците от Храма.

Само че този „ценоразпис" има две достатъчно сериозни обяснения. Първо, това е просто изменена форма на древна традиция. Вярващите винаги са жертвали за храма - кой десятък, а кой колкото може. През XIX век натуралният обмен е заемал значителна част в сравнение с паричния оборот. Селянинът и дори гражданинът от предреволюционния период можел да пожертва за свещеника хляб, кокошка или каквито и да било други продукти, просто защото той самият е отглеждал пшеница или развъждал кокошки. Докато съвременният градски човек може да пожертва единствено пари. В общество, където натуралният обмен е напълно изместен от парите, става естествено пожертвуванията да се изразяват в парична форма.

Освен това „ценоразписите" са нужни на мнозина. Част от хората, които идват в храма,  изискват да има точни цени на требите. Формулировката „пожертвайте колкото можете" ги дразни. Съвсем не е възможно да се угоди на всички. Махнат ли се „ценовите листи", има упреци, че не е ясно кое колко струва. Сложат ли се - казват, че тук всичко се продава.

Молитвата на мениджъра

Друг разпространен стереотип на мислене: Църквата осъжда славата, богатството и успеха. Именно така изглежда на пръв поглед. Но историята на християнството разказва удивителни примери. Много от светиите били хора извънредно популярни сред народа, други достигали високо обществено положение или високи воински звания. Някои дори се разпореждали с милионни състояния. Главният парадокс обаче се изразява в това, че всички подобни почести получавали тези, които най-малко се стремели към тях.

Житието на св. Филарет Милостиви го изобразява като същински съвременен олигарх: „Той имал многочислени стада и села, плодоносни ниви и изобилие във всичко; съкровищниците му били пълни с всякакви земни блага и множество роби и робини служели в дома му." Само че всичко, което светията притежавал, той похарчил за благотворителност.

Св. Варсануфий Оптински към времето на своето постъпване в манастир (на 46г.) бил полковник на Оренбургската казашка войска и старши адютант на Казанския военен окръг.

Св. Евстатий Плакида (II век) заемал в римската армия длъжност аналогична на съвременен генерал, командващ дивизия. В житието му е казано, че император Траян му доверил командването на цялата римска войска.

Св. Георги Победоносец не само получил в римската армия званието „комита", но и успял да се покаже като опитен воин. Самият император Диоклетиан го уважавал много.

Св. Филип, който доста време бил настоятел на Соловецкия манастир, според съвременната терминология напълно подхожда да бъде определен като талантлив мениджър или директор на голямо производство. Една година преди да започне да ръководи дейността в манастира, той изгорял и светията трябвало в буквален смисъл да го издигне от руините. Каменните градежи на Соловки, пътищата, построени под ръководството на светител Филип, са оцелели и до наши дни. Освен това, той организирал в манастира производство на тухли и канализационна система, която съединила 52-те езера на острова с морето. Мелниците, построени на тези канали, служели както на манастира, така и на местните селяни.

Прибежище на неудачниците

Често чуваме невярващия човек да казва за някого: „След нещастен случай той се отдаде на религията". Подобни неща действително стават, но най-често не мъката прави хората християни. По-скоро точно обратното - предчувствието за щастие. За Щастие по-голямо от това, което човек би могъл да има на земята. Именно затова Клайв С. Луис[1] нарича мемоарите си относно личното му приемане на вярата „Застигнат от радостта". А преподобният Силуан Атонски пише повече не за покаянието, а за това „колко много ни обича Господ".

В Църквата има място за всички - и за бедни, и за милионери. Това е очевидно за много енориаши, които обикновено се знаят помежду си, и изглежда невероятно за хората, намиращи се далеч от храма. Но дори да се докаже, че някоя енория се посещава не от някакви си неудачници, а от напълно успели в живота хора, то тогава ще заработи друг стереотип: Щом при вас идват милионери, значи това са бандити, които идват да си „отмолват" греховете.

Изобщо опровергаването на стереотипите е едно безкрайно занятие.

Християнството - войнствена религия?

Някои горе-долу запознати с историята обичат да упрекват Църквата за кръстоносните походи. Най-често това са два типа хора: журналисти, гледали филми на английската тв компания BBC за кръстоносните походи, и адептите на сектата „Свидетели на Йехова", които са чели брошури за ужасите на Средновековието. Неграмотността на тези упреци личи дори само от това, че те звучат по адрес на Православната църква, която е пострадала от кръстоносните походи съвсем не по-малко от мюсюлманите, а дори в много повече. Кръстоносците ограбват православен Константинопол и избиват голяма част от жителите му (православни християни). Православните в този случай не са агресори, а пострадали.

За съжаление, в историята на руското Православие също има примери на жестокост в името на светли идеали. Така в средновековна Русия еретиците - жидовстващи бивали изгаряни на клада. Но такива мерки взимала не църковната, а по-скоро държавната власт просто защото царят считал, че вярата трябва да е единна, а тогава и страната силна. Множеството различни вероизповедания биха отучили поданиците от подчинение на властта и съответно държавата би била отслабена.

Все пак убийство или война в името на всичко свято - това е част от историята на всички страни и всички световни религии.

И будистите в Китай се избивали помежду си, и  мюсюлманите са клали „неверниците". Като в някои случаи религиозната война се освещавала от самата религия - такъв пример е ислямът. В други, войната е явно изкривяване на Божиите заповеди. Ние не отричаме, че в историята на православните страни е имало войни. Просто не се гордеем с тях и не ги считаме за пример за подражание.

Праведността не си прави пиар

Логиката на  стереотипите често се превръща в зрителна измама. През Vв. в Египет живял монахът Виталий. След много години манастирски живот, прекаран в сурови аскетически условия, той решил да замине за Александрия и да се опита да спаси някои грешници. Виталий избрал много необичаен подвиг. За парите, които спечелвал от продажбата на саморъчно изплетените кошници, той купувал по една нощ с местна блудница. От вечерта до сутринта той прекарвал времето си с тези паднали жени, както биха казали сега в някои възпитателни беседи. Ако те не желаели да го слушат, той просто се молел за тях. За няколко години му се удало да отврати от греховния живот много девойки. Страхувайки се да не чуе хорските похвали, Виталий забранявал на блудниците да разказват за това кой ги е убедил да застанат на праведния път. Това именно станало причината за неговото безчестие. Един от местните много горещи и ревностни християни забелязал, че Виталий често посещава „дома на търпимостта" и започнал страстно да го изобличава за това неподобаващо за монах поведение. Той се разкаял за своето осъждение едва след смъртта на светията, когато спасените от греховния живот девойки обяснили защо Виталий посещавал тези непотребни места.

Но колкото обяснения и да се дават, упреците ще има. Винаги. Кара ли си свещеникът колата - „Подарена му е от бандити". Ходи ли си пеша, облечен в закърпеното си расо, казват: „Какъв е този клошар! Дори не може нормално да се облече!". Ако богослужението е преведено на съвременен език от съчувствие по жалбите за неразбиране на църковнославянския, веднага започват да искат съкращаване на постите и отменяне на някои по-тежки за изпълнение заповеди. Така се случва в протестантските конфесии. Но Православието се отличава от множеството ръкотворни религии с това, че не ние сме го съчинили и не сме ние тези, които ще го преправяме.

Ние сме тези, които трябва да дорастваме до Православието.

 

http://otrok-ua.ru

Превод: Анелия Павлова

Ред.: А. Хр.

Снимка: orthphoto.net

 

 

 


[1] К.С. Луис е северноирландски писател, литературен критик, професор, теолог и християнски апологет. Добива известност с произведенията си "Писмата на Душевадеца", "Хрониките на Нарния" и др. Луис е близък приятел с Дж.Р.Р.Толкин ("Властелинът на пръстените") и двамата са водещи фигури в Английския факултет на Оксфордския университет и в литературния клуб "Инклинги". Благодарение именно на влиянието на Толкин и други приятели, на 32-годишна възраст Луис, който  през юношеството си се е отдалечил от вярата, се завръща в нея - бел.ред.