Кратки мисли върху четивата от словото Божие за дните от петата седмица на Великия пост„Очите Господни са на всяко място: те виждат лошите и добрите" (Прит. 15:3). О, кога ли разумната твар завинаги ще запомни това? Тогава тя не би посмяла не само открито да безчинства и да се предава на плътски удоволствия, но и вътрешно, в помислите на ума си и в движенията на сърцето си не би допуснала нищо неугодно на Бога. Тя би стояла като войн на фронта пред царя, би била много внимателна и строга към себе си, за да не би да се окаже, че не знае своите задължения и, като попадне под гнева на царя, да бъде наказана. Задълженията за нея са Божиите заповеди, които определят и начина й на мислене, както и това, каква трябва да бъде в своите чувства и разположения. Тогава във всичко тя би била напълно изправна.
„Преизподнята и Авадон са открити пред Господа, още повече - сърцата на синовете човешки" (Прит. 15:11). А грешникът все си мисли, че никой не го вижда и, като се крие от човешките очи в тъмнината на нощта или пустотата на мястото, смята, че никой не го е забелязал. Божието око обаче вижда всичко. Ангелът-пазител и съвестта са свидетели. Ще се изправиш някога на съд и тогава всичко скрито ще се разкрие. Неподкупните свидетели ще бъдат налице и ти ще замлъкнеш Присъдата ще бъде безапелационна. Средство да се предотврати и този неизбежен край е покаянието. Вратата към него е отворена. Побързай да влезеш, докато не е ударил часът, който не знаеш кога ще настъпи и ще сложи край и на греховете ти, и на всякаква надежда за помилване.
„За мъдрия пътят на живота е нагоре, за да се отклони от преизподнята долу" (Прит. 15:24). На всички е известно, че има ад и в него може да попадне всеки заради делата си. Но не всички помнят това и не всички живеят така, че да личи грижата им да се спасят от ада. Живеят както се живее „на късмет": дано някак не попаднем в ада. Къде е разумът ни? В житейските дела все може да се мине „на късмет", но в такова решително дело, което, веднъж извършено, ще пребъде во веки веков неизменно, „на късмет" означава последната степен на неразумността. Не се хвали, разуме, със своята разумност, след като не помниш това и не ни предлагаш размишления за живота, та, като се отклоним от ада, да се спасим.
„Пред погибел гордост върви и пред падение - надутост" (Прит. 16:18). Не допускай зли мисли и няма да има падение. Между другото, на какво преди всичко не обръщаме внимание? На мислите. На тях им се позволява да бушуват колкото и както искат и въобще не се мисли някога да се укротят или да се насочат към разумни занимания. А сред тази суматоха присъства вътрешният враг, влага злото в сърцето, прелъстява го и го скланя към това зло. Човекът, без сам да забелязва това, е готов да извърши злото. Остава му или да изпълни сковалото сърцето му зло, или да се бори с него. Но там е нашата беда, че почти никой не се захваща с последното, а всички, като свързани, се ръководят от злото.
„А душите на праведните са в Божия ръка" (Прем. 3:1) Тогава душите на грешниците в чия ръка са? Спасителят говори на апостолите, че сатаната се домогва да ги сее като пшеница, т. е. домогва се да ги отклони от правия път, да ги вземе в свои ръце и да прави с тях каквото пожелае. Затова всички, които се отклоняват от Господа, са в ръцете на сатаната и той ги сее и хвърля където иска. На грешниците постоянно им се вие свят, защото врагът, като ги мята насам-натам, не им дава да се опомнят. Щом забележи, че някой започва да се замисля, още по-силно започва да го разтърсва, та отново да се размъти главата му и да се разсеят мислите му.
Господ Иисус попитал апостолите за кого Го мислят? В лицето на св. ап. Петър те отговорили: „Ти си Христос". - Това изповядване не се родило изведнъж, но щом съзряло, заседнало в дълбината на сърцето и станало негов ръководител. То било помрачено от смъртта на Господа, но не се разколебало и, като се възкресило с още по-голяма сила при Възкресението, устремявало апостолите през целия им живот да проповядват на света.
У всеки вярващ идва момент, когато той с всички сили изрича: „Ти си Христос, моят Господ и Спасител. Ти си мое спасение, моя сила, мое утешение, моя надежда и вечен живот." Тогава той заедно с апостола възкликва: „Кой ще ме отдели от любовта Христова" - и подобно на него започва да се стреми към всичко угодно на Господа, докато достигне мярката на Неговата възраст.
(Евр. 9:11-14; Марк 10:32-45) Грешницата, като чула, че Спасителят е в дома на Симон, отишла там с алабастрен съд с миро и коленичила пред Господа. Започнала да плаче и със сълзите си умила нозете Му, после ги изтрила с косите си, целунала ги и ги помазала с миро (Лука 7:36-39). Тя нищо не казала, но с действията си изразила силната си любов към Бога. Затова било казано за нея: „Прощават й се многото грехове, задето много обикна" (Лука 7:47). О, кога и ние ще започнем по-малко да говорим, а повече да действаме и с действията си да засвидетелстваме любовта си към Господа? Ще кажеш: „Ако Той Сам беше тук, тогава веднага бих бил готов да направя всичко за Него." Но Той е тук и сега, невидим със Своето лице, а видим във всички християни, а най-вече в нуждаещите се. За невидимия Господ насаждай в сърцето си умната молитва, а за видимия - прави всичко, което е по силите ти за нуждаещите се, това ти ще правиш за Бога.
