Българската младеж в днешно време преживява „духовен кризис”, обусловен предимно от всеобхватната криза в политическата, икономическата и духовните сфери в нашето общество.
Тази духовна криза ярко се изразява в следното: формиране на нетрадиционни за нашия народ нравствени ценности в младежта; отслабване на ролята на семейството и училището във възпитателния процес; очевидна липса на ефективни методи и форми за възпитание; все по-прагматичен характер на образованието; подчертан индивидуализъм и липса на колективизъм у младия човек; почти пълно отсъствие на национални и патриотични чувства.
Ето защо, както никога досега, в нашата история е актуален проблемът с духовно-нравственото възпитание на младежта. Както знаете, заангажираността на държавата в лицето на нейната образователна система за предлаганата от нас идея относно духовно-нравственото обучение и възпитание е единственото решение и едно от основните условия за проспериращо и морално общество.
У младото поколение все по-често наблюдаваме нравствена деградация, наркомания, алкохолизъм, агресия и полово развращение – това са доминиращи тенденции, които определят облика му, а както се подразбира - и бъдещето на нацията.
Да си припомним, че българското училище е рожба на Българската православна църква. Първите училища у нас се откриват в манастирите и при храмовете. Първите учители у нас са духовници. Първите учебници, включително и по „светските” предмети, са написани от църковни служители, като отец Неофит Рилски и отец Неофит Бозвели. А първите уроци в тези училища са започвали с преподаване на истината, че Първоизточникът на познанието и премъдростта е Господ Бог. В този първообраз на българското просвещение, образованието и възпитанието са две неотделими една от друга части на един процес – изграждането на цялостни личности, които притежават в еднаква степен и духовни, и светски знания.
Още в началото на 20 век центърът започва да се измества. В малката си, но забележителна книжка „Кризата в нашето училище”, приснопаметният Неврокопски митрополит Борис пише, че в училището се набляга повече върху развитието на умствените способности и натрупването на знания, но не се прави достатъчно за оформянето на нравите на учениците. С пастирска загриженост и болка архиереят констатира високата степен на „обезверяване”, на отдалечаване от православната християнска вяра и сред преподавателите и сред учениците.
Прогресът в неговите глобализационни измерения постоянно променя духовно-нравствените взаимоотношения в обществото. Това преобразяване на света, обаче, води не към Небесното царство, а към съсредоточаване в земните грижи. Това поражда нов тип взаимоотношения между хората, обусловени от тяхната духовна отчужденост, прагматичен подход, липса на доверие, отговорност и чувство за дълг към останалите. За съжаление, липсата на духовност и нравственост в нашето общество, подтиква хората към неразбирателство и отмъщение.
Ние трябва да потърсим изход от това положение, като предложим решения, изхождащи от вярата в нашия Господ Иисус Христос, чиито духовно-нравствени съкровища се преподават в Църквата ни вече почти две хиляди години.
Същността и основното предназначение на възпитанието е да формира духовността, която е база на човешката личност, неговия вътрешен свят, който се проявява в отношението към нещата от живота, самия него и останалите личности. Това възпитание обхваща нравственото възпитание, което е неразделно от духовното, естетическото, трудово, физическо и др. възпитание. Проявлението, обаче, на личността е в цялостното поведение и отношението й към най-важните категории за разграничаване на добро и зло.
Като цяло образованието има за задача да подготви младия човек за самостоятелен и разумен живот. Така че учащите се в нашата образователна система се формират като достойни личности.
За съжаление, се наблюдава разрив между образование и възпитание. Светата ни Църква никога не е подценявала голямото значение на просветата, но тя никога не я е разделяла от облагородяването на сърцето, защото от сърцето идва доброто или злото. (Лука. 6:45; Марк. 7:21)
Божият закон е светъл и чист, а неговото изпълнение носи чиста радост и утеха, която светата ни Църква проповядва на българското общество като духовно и нравствено възпитание, основано на християнския идеал на святост, завещан от нашия Господ Иисус Христос. Ето защо говорим и за принадлежността ни към християнската култура, водеща началото си от древността, още след покръстването. Този идеал е съвършеният духовно-нравствен пример и той се достига при отделните личности в различна степен чрез богоуподобяването.
Светската нравственост, която се различава от духовната нравственост, може да бъде угоднически съчетана с естествените потребности на човека. При нея се допускат нарушения в нравствените норми, ако това не противоречи на светските закони. И така, множеството човешки греховни наклонности се оформят и възприемат като норма с надеждата, че те могат да се контролират – но това е пълна заблуда. Защото знаем, че най-малкото отстъпление от нравствения идеал смущава човешката душа и ни отдалечава от идеала за съвършенство.
Много се надяваме тази Конференция да вдъхне надежда у младото поколение за по-добър и спокоен живот, изпълнен със смисъл и значимост на техните постижения за благоденствието на нашата държава и общество, за нравствен възход и благонравие сред българската младеж.
Официалено слово при откриването на Първата национална конференция на учителите по Религия-Православие, 28-30 септември 2012 г. (Пловдив / Хисар), прочетено в салона на Драматичен театър - Пловдив на 28 септември 2012 г.
Tweet
