Съвременният човек знае всичко за света, но не знае как да намери мир в себе си.
Божият мир не зависи от обстоятелствата и не изчезва, когато новините са лоши.
Бог ни показва, че истинското величие не се нуждае от сцена или прожектори, то се ражда в тишината на чистото сърце.
Самотата никога не е окончателна за онзи, който е отворил сърцето си за Бога.
На 25 март християните възпоменават радостното за всички събитие: Ангел Божий донесъл на Дева Мария вест за скорошното явяване на отдавна очаквания Спасител. Ангелът се явил при Пресветата Дева и казал: „Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!“ Смирената Дева се смутила от тия думи. Но ангелът продължил: „Не бой се, Марие, понеже ти намери благодат у Бога! И ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син, и ще Го наречеш Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давид; и ще царува над дома Иаковов навеки, и царството Му не ще има край“. Пресвета Дева Мария казала на ангела: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?“ – Ангелът ѝ отговорил: „Дух Светий ще слезе върху тебе и силата на Всевишния ще те осени. Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“.
За празника Благовещение, неговото послание, духовния живот и духовната чувствителност разговаряме с Негово Преосвещенство Велбъждския епископ Исаак – втори викарий на Софийския митрополит.
– Ваше Преосвещенство, как да разбираме отговора на Света Богородица – като акт на абсолютно послушание или като най-висша форма на свободна човешка воля? И как този избор говори на съвременния човек, който се страхува от окончателни решения?
– Св. Православна църква отбелязва един от дванадесетте велики празници – празникът на благата вест за човечеството. Празникът е печат, който поставя началото на изпълнението на Божия промисъл за спасението на света, както се пее в тропара – празничната песен:
Днес е начало на нашето спасение и явяване тайната от вечност: Синът Божи, Син на Дева става, и Гавриил благодатта благовества, затова и ние с него викаме на Богородица: Радвай се благодатна, Господ е с тебе!
Празникът е изпълнение на обещанието, дадено от Бога на старозаветните човеци, че ще се роди Спасител, но и обещание, дадено на всеки един от нас, на всеки човек. Благовещение е празник на радостта и примирието между Бога и човека. Той ни учи на вяра, говори ни за Божията любов към човеците, учи ни какво значи любов към Бога, какво значат послушанието и смирението, какво е избор и проява на свободната воля на човека.
Отговорът, който дава Св. Богородица в деня на получаване на вестта, можем да го отнесем към абсолютното послушание, не само към Бога, но и към самия благовестник, което ясно се изразява в думите на Девата: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“, но можем да го тълкуваме и като проява на най-висша форма на свободната човешка воля.
Чрез послушанието човек проявява своята вяра.
Светите Отци ни учат, че послушанието е покорност на Бога, и че ако вярваме в Бога то ние трябва да имаме послушание към Него, да изпълняваме Неговите заповеди, да Му бъдем покорни в мислите си, в чувствата си, в делата си и в целия си живот, но не поради страх от Него, а заради любовта си към Него. В Свещеното Писание имаме много примери на послушание към Бога. Още от сътворението на света виждаме, че онези, които са имали послушание към Него са получавали от благодатните Му дарове, а онези, които са Му се противили, са ги застигали бедствия. Тези бедствия не са Божие наказание, а следствие на проявеното непослушание. Първите човеци не се покориха на Бога и нарушиха Неговата заповед, като вкусиха от забранения плод и ги застигна бедствие – бяха изгонени от рая. Роди се грехът, роди се смъртта, родиха се болестите и зейна огромна пропаст между човека и Бога. Тази заповед бе и първото послушание дадено на човечеството. От живота на старозаветния патриарх Авраам обаче виждаме примера на послушание и доверие към Бога. „Излез от твоята земя, от твоя род и от рода на баща си та иди в земята, която ще ти покажа“ – заповяда Господ на Авраам, – и той веднага излезе от бащината си земя, без да знае дори къде отива. Авраам остави дома си и тръгна към непознатата земя, която Бог му бе обещал, към която сам Той го водеше и която стана негово наследство. Заради послушанието си той получи това наследство. Авраам не отказа на Бог да принесе и своя син Исаак в жертва. Той винаги помнеше, че служи Богу, и че Бог няма да го остави. Авраам можеше и да откаже на Бог, можеше, според дадената му свободна воля, да направи избор – да постъпи така, както постъпиха Адам и Ева, но той предпочете да се довери на Бога, на Заповядващия, помнейки властта Му, че може и от мъртви да възкреси Исаак, както пише ап. Павел (срв. Евр. 11:19). Така и Св. Богородица прояви такова абсолютно и велико послушание, не само в момента, в който получи вестта, но и през целия си живот, още от нейното раждане и посвещаване в храма, когато навърши тригодишна възраст тя бе отдадена Богу.
В момента на благовестието св. Дева Мария приема вестта с радост и с удивление как може да стане това без да познава мъж, но доверявайки се на Бога, в послушание Богу, съобщава на Божия благовестник: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“. Несъмнено, тези думи на св. Дева ни говорят, че тя съзнателно и свободно приема онова, което Бог е промислил за Нея. Това е белег за пълното ѝ послушание – тя се покорява на Божията воля. Това е знак за смирението ѝ пред Бога, но и израз на свободната ѝ човешка воля. Св. Богородица доброволно се съгласява да приеме в утробата си Невместимия Бог.
Има твърдения, че в онзи момент всички човеци са очаквали отговора на св. Дева Мария, страхувайки се да не би тя да откаже да се подчини на волята Божия. Тези твърдения били плод именно на това, че човек има свободна воля и винаги може да даде положителен или отрицателен отговор за дадено нещо, да каже „да“ или „не“, както и първите човеци в рая са проявили своята воля. Само с появата на Архангела не би могло да се положи началото на спасителното дело. В случая се изисквало и съгласието на човека, съгласието на Дева Мария да приеме Божията воля и да стане Майка на Спасителя. Св. Богородица, приела вестта със смирение. Тя дала своето съгласие от името на цялото човечество. Тя е можела да откаже, но не е отказала, не защото е нямала свободата, тя е притежавала истинска свобода, нейната природа била подготвена за получаване на ангелското послание и проявяване на Божията благодат. С отговора си светата Дева е изразила своята най-велика вяра, основана на нейното поразително смирение, по думите на св. Йоан Златоуст, чувайки от Архангел Гавриил, че тя ще бъде Майката на Сина Божий чрез свръхестественото и небивало никога преди това в света раждане.
Дева Мария не се възвеличила, не изпаднала в греха на гордостта, а смирено заявила – да ѝ бъде според думата му. И „както заради неверието в Божиите слова, произлизащи от гордостта на първата жена Ева, ние погинахме, така чрез вярата в словата Божии на Пречистата Дева Мария, произтичащи от нейното велико смирение, ние се спасихме“ (св. Йоан Златоуст).
Без съгласието на Девата, нашето спасение нямаше да се случи, тъй като Бог никога не действа против свободната човешка воля. Той иска от нас да проявяваме свободна любов към Него, а не такава, която бива предизвикана от външни обстоятелства. В светото Благовещение виждаме примера на т. нар. синергия, за която ни говори св. Григорий Палама – съработничеството, съдействието между Божията благодат и съгласието на човека.
Съвременният човек наистина се страхува от окончателни решения, но повлиян от външни фактори или обстоятелства. Св. Йоан Дамаскин ни говори за волята на човеците. Има човеци, които се отличават с незнание, със съмнения и със слабост на избора, и други, които са без колебание, без незнание, без съмнения и се движат по естествен начин към осъществяването на истината. Волята на първите предполага несъвършенство, тъй като се отнася за хора, които нямат знание на истината, не са уверени в това, за което им предстои да вземат решения и волята, която предполага съвършенство, без съмнения и колебания. Като християни ние сме длъжни да постъпваме според Божията воля спрямо нас.
Да се стремим към истината, чието знание получаваме чрез Божията благодат, изливаща се върху човека в резултат на „сътрудничеството“ на човека с Бога. Можем да почерпим пример от Св. Богородица, която бе покорна Богу във всяко време и във всичко. Свещеното Предание ни говори, че явяването на св. Архангел Гавриил се е случило в момент, в който св. Дева Мария е четяла откъса от Св. Писание, че девица ще зачене в утробата си и ще роди Спасителя. Четейки тези редове Пресветата Дева е желаела да бъде не тази, която щял да избере Бог да стане Майка на обещания Спасител, а да бъде нейна слугиня. И именно в този момент, когато тя била готова с цялото си сърце, облечена в смирение, да послужи на тайната на Въплъщението, Архангелът-благовестник се явил пред нея и ѝ съобщил това, че тя е избраната измежду жените.
Нека не се страхуваме от вземането на решения. Колебания и страхове, заради човешката ни слабост винаги ще има, но с Божията помощ и благодат, със смирение и кротост пред Бога, с изпълнение на Неговите заповеди, черпейки пример и от Божията Майка, ще бъдат превъзмогнати. И, за да бъдат правилни решенията ни, трябва да се доверим на Бога, обичайки Го с цялото си сърце, с целия си разум и с всички сили.
– Как звучи благовестието за идването на Спасителя днес на съвременния човек и в свят на тревожност, несигурност и информационен шум?
– Днес живеем в свят, в който човек приема постоянно информация. Човек буквално е залят от новини, мнения, прогнози и какво ли още не. Всеки знае всичко, пише и говори за всичко. Налага се собственото мнение, а доколко то е правилно, това е неизвестно. Всеки иска да е пръв във всичко. Всичко е бързо, шумно, натрапчиво. И въпреки това, колкото повече научаваме, толкова по-често се усеща една вътрешна празнота и тревожност. Сякаш човек знае всичко за света, за това около него, но не знае как да намери мир в себе си. Чувства вътрешна празнота. Точно в този момент прозвучава благата вест за идването на Спасителя в света.
Тази вест не идва шумно. Не идва като поредната новина в нашето ежедневие, която да ни разтърси за момент и после да отмине. Тя идва съвсем тихо, така както е дошла и в началото – в тишината, когато Пресвета Богородица е четяла Свещеното Писание и е мислила коя ли ще бъде избраната от Бога да роди обещания Спасител. В момент, когато тя е изразила от дълбочината на сърцето си, с голямо смирение, да бъде само слугиня на тази, която Бог щял да избере. Именно в този момент ѝ се явява Архангел Гавриил и ѝ казва: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе…“ (Лк. 1:28). Колко различно звучи това от всичко, което чуваме днес…
Светът ни говори чрез страх – за войни, за мъст, братоубийства, за разруха и смърт, за алчност и жажда за влияние, за кризи, за несигурност, за бъдеще, което е плашещо. А Бог започва с едно простичко: „Радвай се“.
Не защото няма трудности и изпитания, а защото Той е близо. Много важно, на което да обърнем внимание, е това, че Бог не се съревновава с шума на света. Нека да си спомним от книга Царства какво казва Бог на св. пророк Илия:
И каза му Бог: излез и застани на планината пред лицето Господне; и ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра – земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса – огън, но не в огъня е Господ; след огъня – лъх от тих вятър (и там е Господ) (3 Цар. 19:11-12).
Бог е в тишината и вътрешния мир. Той не се налага и не крещи, за да бъде чут. Той чака човека да се умори от всичко останало и да потърси нещо по-дълбоко. Истинската блага вест не се чува с ушите, а със сърцето. Днес много хора търсят някаква истина и спокойствие в различни учения, практики, начини да „изключат“ тревогата. Но те не разбират, че благовестието не е техника за успокоение. То е среща с Живия Бог, с Господ Иисус Христос, Който не просто дава Своя мир, както Сам ни говори, а Сам Той е мирът. „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Ин. 14:27). Този мир не зависи от обстоятелствата. Не изчезва, когато новините са лоши. Не се руши, когато човек преминава през трудности. Той идва от това, че не сме сами.
И може би най-голямото предизвикателство за съвременния човек не е, че няма къде да чуе благовестието, а че рядко остава в тишина, за да го чуе. Бог и днес ни говори, но тихо.
И ако човек намери дори малко вътрешна тишина, сред целия този ежедневен шум, ще чуе Божия глас: „Не бой се“ (Лк. 1:30). Може би точно от това има най-голяма нужда съвременният човек. Не от още и още, и още информация, а от тази жива, тиха увереност, че Бог е близо, че не сме сами, и че дори в този свят на несигурност има надежда, защото Спасителят е дошъл и идва и днес за всеки, който Го търси.
– Защо най-великото събитие в историята започва в тишина, а не в сила и зрелище? Какво казва това за духовната чувствителност и за способността на човека да чува истината?
– Ако се замислим чисто по човешки, ние бихме очаквали Бог да дойде по начин, който да разтърси целия свят – с мощ, с явна слава, така че никой да не може да се усъмни в случващото се. Бог избира обаче да се яви на човеците не по този начин, а избира тишината. Това ни говори за нещо много дълбоко.
Бог не ни принуди да вярваме, а ни даде свобода да Го приемем.
Силата може да впечатли, може дори да уплаши, но не може да създаде любов. Бог търси точно това от нас – не подчинение от страх, а отклик от сърце и душа, както откликна и Св. Богородица. Затова Той влиза тихо в живота на Пресвета Богородица, но и в живота на цялото човечество – без шум и зрелище. Бог чака отговора на св. Дева, който е отговор и от името на цялото творение, на цялото човечество…: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ – отговори тя (Лк. 1:38). Тези думи на Св. Богородица съдържат нещо изключително, те са проява на свободата на човека да каже „да“ на Бога. И това „да“ не се ражда в шум, а в тишина.
Днес живеем точно обратното. Днес живеем в свят, който постоянно ни говори, който ни дърпа в различни посоки, който не ни оставя насаме със себе си. И постепенно човек започва да губи способността да слуша, да чуе дори собственото си сърце.
Истината не крещи, тя се открива там, където има вътрешен мир, тишина и спокойствие.
Може би и затова толкова хора днес казват, че им е трудно да чуят Бога, не защото Бог не говори на всеки един от нас, а защото шумът в нас е твърде силен. В Св. Писание виждаме същото, че Бог не винаги идва в бурята, а в „тихия вятър“ (3 Цар. 19:12), което ще рече, че Неговото присъствие е нежно, ненатрапчиво, тихо...
И тук идва важният въпрос за всеки от нас: имаме ли място в себе си, където да чуем Бога? Защото ако сърцето е постоянно заето, постоянно разсеяно, постоянно шумно – дори най-важното може да мине покрай нас незабелязано.
Затова Благовещението не е просто събитие от църковната история, от миналото на човечеството, то е образ на това как Бог действа и днес. Той не влиза със сила, а чака нашата покана, чака нашия отговор. Ако искаме да чуем истината, трябва да намерим тишина, защото именно в нея човек не само чува Бога, но и намира сили да Му отговори.
– Как идеята, че Бог влиза в човешката история, променя въпроса за смисъла на страданието и самотата в съвременния свят?
– Въпросът за страданието и самотата придобива съвсем различно измерение, когато се погледне през истината, че Бог не е далечен Създател, Който е поставил началото на света и след това се е оттеглил, както учи едно философско и религиозно учение наречено „деизм“, а е Жив Бог, Който влиза в историята и остава в нея.
Сърцевината на православната християнска вяра е именно това свидетелство: „И Словото стана плът и живя между нас“ (Ин. 1:14).
В лицето на Господ Иисус Христос Бог не просто се приближава до човека – Той става Човек. Това означава, че Той не стои извън нашата болка, а влиза в нея. Св. Писание ни напомня: „…ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувствува в нашите немощи, а такъв, Който е изкушен като нас във всичко, освен в грях“ (Ев. 4:15). Това е нещо различно от всяка представа за безучастен Бог. Божията близост не е само събитие от миналото.
Нашият Спасител не е просто една историческа личност, Той е Живият Бог, Който и днес се открива на всеки търсещ Го.
Сам Той казва: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). И още: „Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Ин. 15:5).
Това е език не на идея, а на жива връзка. Тук ясно се откроява разликата с много съвременни лъжеучения, които често говорят за „енергия“, за безлична духовност, за вътрешна хармония, но в тях липсва Лицето — липсва живото общение. Те говорят за това, че човек остава сам със себе си, дори когато търси „духовност“. Но ние всички знаем, че в християнството човек не търси нещо, а Някого – Бога.
Християнството не предлага техника, а среща. Не обещава бягство от страданието, а присъствие в него.
Господ Иисус Христос ни учи: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света“ (Ин. 16:33). Тази победа не е външно избягване на страданията и болката, а тяхното преодоляване чрез Божията любов, чрез любовта на човека към Бога и Възкресението.
По отношение на самотата, съвременният човек често е заобиколен от много хора, но вътрешно остава изолиран. Самотата започва да го съсипва. Християнската вяра обаче ни учи, че никога не сме сами. Господ Иисус Христос ни говори: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Ин 14:18). Това означава, че самотата никога не е окончателна за онзи, който е отворил сърцето си за Бога.
Можем да направим заключение, че вярата в Бога, Който влиза в човешката история, променя самата природа на страданието. То е място, където човек може да срещне Бога по най-дълбок начин, както пише свети апостол Павел в посланието си до коринтските християни: „Кога съм немощен, тогава съм силен“ (2 Кор. 12:10), защото именно в немощта се открива Божията сила.
Християнската вяра не е само учение, а живот. Тя не е философия, а общение на човека с Бога. И именно това общение с Живия Бог дава отговор за страданието и самотата, изпълвайки ги със смисъл, присъствие и надежда.
– В култура, която възнаграждава саморекламата и силата, как посланието на Благовещение преобръща представите ни за величие, достойнство и истинско влияние върху света?
– Живеем във време, което често издига в култ шумния успех, саморекламата и способността на човека да налага своята воля над другите. Светът ни казва, че силата е в контрола, а достойнството – в това да бъдеш забелязан и аплодиран. Но ето, че в центъра на Великия пост, празникът Благовещение идва и променя тези земни логики.
Когато Архангел Гавриил се явява на Пресвета Богородица, той не отива в палат или на голям обществен форум. Той отива при една девица, живееща в малък град на име Назарет. Място, за което тогава са говорили и са се питали дали може нещо добро да излезе от там.
Бог ни показва, че истинското величие не се нуждае от сцена или прожектори, то се ражда в тишината на чистото сърце.
Истински велик пред Бога не е онзи, който заема най-високото място, а онзи, който е готов да приеме в себе си Неговата воля. Пресвета Богородица стана „по-широка от небесата“, по-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите – по чест и слава, не превъзходство над човеците, а дори над най-висшите Ангели, не чрез себеизтъкване, а чрез пълно себеотдаване.
Днес разбираме достойнството като „права“ и „независимост“, но Дева Мария ни учи на едно друго, по-висше достойнство, а това е свободното послушание. Нейните думи: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лк 1:38), са връхната точка на човешката свобода.
Истинското достойнство на човека не е в това да бъде „автономен“ от Бога, а в това да бъде Негов съработник.
Когато казваме „да“ на Бога, ние не губим себе си, а откриваме истинския си образ. Голяма част от хората вярват, че величието се постига чрез големи умения, мъдрувания, игри, власт, сила и натиск, но Благовещението ни показва, че най-трайното и спасително влияние върху човешката история е дошло чрез едно кротко съгласие. Без армии и без политически стратегии и каквито и да било други неща, св. Дева Мария, със своя тих и смирен отговор промени хода на вечността, като даде плът на нашия Спасител.
В тези дни на пост, Благовещение ни напомня, че Бог търси не нашите външни успехи, показност и реклама, а нашето смирено съгласие да действа чрез нас. За това нека се потрудим да придобием поне частица от кротостта, смирението и послушанието на Божията Майка, за да разберем, че да служиш на Бога е по-славно, отколкото да придобиеш или господстваш над целия свят.
С епископ Исаак разговаря Ангел Карадаков.
Знеполски епископ Мелетий: Да се опитаме на Възкресение Христово да бъдем по-малко егоцентрични
