Поколения философи, писатели, историци, социолози са доказвали правото си за съзнателно и насилствено вмешателство в хода на историята, с цел да бъде разрушен цялостният и органичен свят, да бъде взривено наличното пространство, в което на всеки човек и народ е отредено – от Бога ли, от природата ли, това вече е друг въпрос – да заемат свое конкретно място, да носят отговорност и да имат чувство за дълг към далечните предци и към идващите наследници. Този свят, естествено, никога не е имал претенциите да бъде считан за съвършен, но той все пак е представлявал жив, постоянно развиващ се организъм, който живеел по своите закони, в хармония с природата.
И именно този свят беше унищожен.
Разпадът на нравственото ядро започна с изследването и реализирането на принципа за необходимото и абсолютно неизбежно разрушение на предишния свят. Към Бога и природата беше насочена предизвикателната увереност: ние имаме сили да сътворим и внедрим нещо далеч по-превъзходно от това, което се е развивало векове наред в хода на еволюцията. Ние имахме дързостта да извадим от оборот едно реално, живо пространство и да го подменим с друго, от нас измислено.
Смисловото ядро в думите на Солженицин: хората забравиха Бога, е насочено именно към тази гордост и самоувереност, с които част от човечеството, обявило себе си за абсолютно съвършено и ненадминато, следва своите планове и проекти за изграждане на нова вселена, нов свят.
Забравили са Бога, защото се чувстват равни Нему. Или самите себе си имат за богове. Присвоили са си правото да устройват света по свой си начин, да променят посоки на реки, да се разпореждат с живота и смъртта на милиони себеподобни. „Река Кубан тече натам, накъдето кажат болшевиките” – такива понятия бяха вложени до неотдавна в съзнанието ни.
Ние се възмущаваме от безчетните жертви и разорението, на които беше подложена нашата родина. Но всичко това е само следствие.
Длъжни сме да погледнем на проблема в по-дълбок план: каква е отговорността и броят на всички онези, които стигнаха до такава идея и доказаха възможността да се изправят с подобно предизвикателство пред Бога, както и на всички останали, които се поддадоха на тази съблазън? А също и на хората, които бяха поели в опасна посока далеч преди да проехтят първите изстрели.
Човек не може, не бива, няма право да престъпва определени граници, поставени от Бога и от морала. Не трябва да прави това, даже и да е практически осъществимо. Технологическата мощ, подхранваща нашите илюзии за собствената ни богоизбраност в творението, трябва да ни стимулира не за избуяване на своеволия, а за да влива в ума ни съзнание за нашата отговорност, да ни изпълва с разсъдителност и предпазливост.
Не случайно все по-настоятелни стават призивите да се прекратят изследванията в много области на генното инженерство. Хората схващат, че съществуват тайни на творението, към които е опасно да се доближаваме прекомерно, защото това може да навреди на фундаментални особености на живата материя. И така неизбежно ще стигнем до хаос, до разпад на милиарди взаимовръзки, до пълната гибел на света. Като реакция срещу тази заплаха все по-голяма популярност добива съзнанието, че най-висшата форма на проявяване на човешката воля и свобода е в умението на човека да бъде пълен господар на своята воля и свобода.
Не на хората е дадено да прекрояват съществуващия свят. Човек е част от този свят и на него по рождение му е дадено да живее в съгласие с природата, да живее в послушание, да се приспособява към творението, по никакъв друг начин.
Светът е хубав и той се усъвършенства от само себе си, без революции и насилствени вмешателства.
В още по-голяма степен това се отнася за социалното развитие на човечеството.
В реч на церемонията по връчване на Темпълтънската награда за „прогрес в религията” (Бъкингамски дворец, Лондон, 10 май 1983г.) Александър Солженицин каза така:
„Преди повече от половин век, още когато бях дете, съм чувал как редица възрастни хора често повтаряха едни думи като обяснение на огромните сътресения, постигнали Русия: Хората забравиха Бога, оттам идe всичко.”
“Да, милиони от нас бяха опустошени и погубени от безбожието, бяха трайно внедрени във властта, но независимо от това се съхраниха и милиони вярващи – тях само външно успяха да им наложат принуждения и днес те просто си мълчат, но както се случва през времена на гонения и страдания, в моята родина съзнанието за Бога достигна забележителни дълбини.
И тук виждаме лъча на надеждата: колкото и да ни заливаше с ракети и танкове комунизмът и колкото и успешно да превзема планетата, той никога няма да има шанс да победи християнството.”
“Хранейки сърцата си с надежда през последните два века, довели до унищожения чрез ядрена и не ядрена смърт, хората могат да се противопоставят единствено чрез упорито търсене на топлата Божия длан, която така нехайно и самонадеяно отблъснахме. Тогава ще отворим очи за грешките си в този нещастен век, а нашите ръце ще тръгнат да влагат труд за тяхното поправяне. Още повече, че няма на какво друго да се опрем в тази трагедия, защото даже и от всички мислители на Просвещението да потърсим отговор, няма да е достатъчно.
Нашите пет континента се намират в опустошителна вихрушка. Но в подобни изпитания се проявяват най-висшите способности на човешката душа. Ако се предадем и загубим този свят, това ще си бъде наша собствена грешка.”
www.agioritikovima.gr
Превод: Анжела ПЕТРОВА
