В Етрополския край някога са съществували няколко манастира от които днес е останал само “Св. Троица”, наричан още “Варовитец”. Дори в някои летописни бележки (приписки) е посочен и като “Големи Варовитец”. Това уточнение идва да покаже, че е имало и друг манастир, наричан “Малък Варовитец”, но за съжаление не се знае местоположението му. Според моите наблюдения това може би е манастира “Св. Атанас”, разположен край старо тракийско светилище на височината южно над Етрополе. Има сведения, че бил основан още от римляните и просъществувал до към нач. на ХІХ в. Изглежда е пострадал по време на кърджалийските размирици, когато бил ограбен и опожарен. Иманяри са копали в северната половина на олтарното пространство и са разкрили доста добре някои зидове. Според наблюденията ми манастирската църква е еднокорабна, едноапсидна и била с размери: дължина – 22,50 м и ширина – 7 м. Зидарията е от ломен камък, споен с хоросан. Дебелината на зидовете е 180 – 200 см. По всяка вероятност това е средновековен строеж, а не късноантичен, както говори преданието. Манастирът е построен върху скалисто чело, което се спуска почти отвесно на юг. Разстоянието от него до днешния манастир “Варовитец” по изоставен горски път е около 4 км.
Друг изчезвал манастир е Яковщица. За него споменава руският славист Полихроний Сирку, а също и старите краеведи на Етрополе. Според Ал. Тацов той се е намирал в местн. “Робовица” и бил унищожен от турците около 1740 г. Някои съвременни изследователи отричат съществуването на такъв манастир в Етрополско, като се базират, че под името “Яковщица” е известен днешния Елешнишки манастир. Действително той се нарича така по името на рекичката, протичаща край него – Яковщица. Неговото име е “Успение Богородично”. Така се среща и в редица приписки, повечето от които върху етрополски ръкописи. Но има и приписки в които се спомена манастира “Яковщица”, но с патрон “Рождество Богородично”. От това уточнение става ясно, че е имало два манастира Яковщица – единият посветен на “Успение Богородично” – и това е сегашния Елешнишки манастир, а другият – “Рождество Богородично” и все още спорно къде се е намирал. Вече съм склонен да приема, че той е бил разположен в местн. “Манастирски ливади” под връх “Острома”, южно от с. Осиковица, Правешка община. При проведените археологически разкопки е разкрита еднокорабна църква, без притвор с размери: дължина – 10 м, ширина – 6 м и височина 4,50 м. Стените са с дебелина 60-90 см, а зидарията е от каменни блокчета с различни размери. Открити са парчета от вътрешната мазилка със следи от стенописи и някои славянски букви. Тази манастирска църква е от Второто българско царство и не е пострадала при османското нашествие в края на ХІV в. Просъществувала е до към средата на ХVІІІ в. Около църквата са открити множество фрагменти от възрожденска гледжосана керамика от ХІХ-ХХ в., предимно съдове за вода. Местното население от незапомнени времена провежда събор с раздаване на курбан на празника Малка Богородица, т. е. 8 септември “Рождество Богородично”. Това показва, че след разрушаването на манастира Яковщица ок. 1740 г., той не е бил възобновен, но селяните от Осиковица и махалите са продължили да честват храмовия му празник на 8 септември, превръщайки го в събор на селото.
През своето многовековно съществуване Етрополският манастир “Св. Троица”, или още “Варовитец” е имал десетки игумени – знайни и незнайни. За едни се знаят само имената им, за други много малко и само за отделни личности има по-подробни сведения. За йеромонах хаджи Хрисант, който игуменувал на границата на две исторически епохи се знае доста, защото сам той е оставил сведения по белите полета на различни ръкописни и старопечатни книги. Той е рядка възрожденска личност, съчетал в себе си духът на духовника, на грижовния стопанин, на революционера, на народния лечител, на пазителя на народните старини. За съжаление името му липсва в Енциклопедия “България”, а в Енциклопедия “Български възрожденски дейци” за него много пестеливо и почти телеграфно е записано: “Роден в Трявна. Игумен на метоха в Етрополе (1870 – 1896). Член на РК.” И нищо повече.
Йеромонах хаджи Хрисант не е родом от Етрополския край, но е балканджия и почти половин век проживява в манастира Варовитец. Той е роден на 19 декември 1833 г. в Тревненските колиби Поповци. Рожденото му име било Христо Недялков Узунов. Не е известно къде е получил елементарно килийно образование, но има податки, че това е станало в Трявна при даскал Димитър Самоводчанина. Някъде около 1848 г., едва 14-годишен той бил заведен за послушник в Мъглижкия манастир “Св. Никола”. Негов духовен старец станал йеромонах Викентий, когото той следвал неотклонно. Наскоро учителят и ученикът му се преместили в Килифаревския манастир “Св. Богородица”, но и там не останали трайно. След време се преместили чак в Черепишкия манастир, където останали до към 1856 г.
По времето на Ловчанския епископ Мелетий, към която епархия спадал Етрополския манастир, за игумен бил поставен гръцки духовник, извикан за целта чак от турската столица Цариград. Това бил йеромонах Мелхиседект Кипърчанин, която поел игуменството на 20 април 1846 г. Гръцкото влияние, което провеждал новия игумен, не се понравило на останалите монаси българи и скоро те се разпръснали. Към края на 1855 г. той продал тайно манастирските кози в Златица и с получените пари изчезнал. В светата обител, която силно западнала останал само някакъв старец мирянин в качеството на пазач. Вероятно по покана на етрополските първенци, които били разтревожени за състоянието на манастира, тук на 2 август 1856 г. пристигнал йеромонах Викентий със слугата си Христо Узунов. Първият поел управлението на западналия манастир, като основната им задача била възобновяването на старата манастирска църква. Последната била доста стара, пропукана през средата (от преди 300 години) и подпряна с дървени талпи. За майстори били привлечени опитните брациговски строители Иван Боянин и Георги. Те първо изработили макет на новия храм от 7 оки чист пчелен восък. Той бил удобрен от сформирана за целта смесена комисия в която участвали – игумена, етрополски първенци и турски чиновници от града. (Въпросният модел като интересен паметник на архитектурата се пазил гръжливо в манастира. Но на един храмов празник поради липсата на восък за направата на свещи бил стопен.) За надзирател на постройката бил определен Иванчо Даскалчето, а настойници станали хаджи Пейо х. Христов и Павел Панчов, всичките етрополци.
Строителството на новия храм започнало на 15 април 1858 г. на чист терен – източно от старата манастирска църква. Игуменът йеромонах Викентий дарил всичките си спестявания, възлизащи на 16 000 гроша. А населението на Етрополе събрало и предало крупната сума от 50 000 гроша. Куно Иванов Парапанчев дарил железни греди и останалите метални изделия, необходими за постройката. Керемидите за покрива били изработени от майстор Георги Доров от Пирдоп, който се подписал на една керемида и поставил датата 28 август 1858 г. За направата на олтарните двери през 1860 г. 1000 гроша дарил йеромонах хаджи Поликарп, таксидиот на Рилския манастир в Етрополе. Външната украса на фасадата била направена също през 1860 г. от “писец Костадин Троянец”. Новата църква била кръстовидна трикорабна петкуполна базилика и погълнала всички събрани и дарени средства. Наложило се найстойниците на строежа да прибегнат и до капиталите на училището, църквите и някои еснафи в Етрополе, като всички “били употребени до шушка”.
По време на строежа на новия манастирски храм, Христо Узунов в качеството си на послушник и слуга на игумена изпълнявал многобройни задачи и постоянно бил в движение. И така до освещаването на храма, което по всяка вероятност е станало на храмовия празник през 1860 г. – тогава света Троица била на 24 май, неделя.
След освещаването започнали да събарят старият храм, за да разширят манастирския двор. Били намерени два надписа, написани на каменни плочи – едната стояла под престола, а другата в църковния долап. Тогавашният игумен архимандрит Викентий снел копия от тези надписи, а плочите с надписите били зазидани в основите на новия храм. За съжаление преписите на тези ценни надписи били загубени още навремето. В запазения манастирски поменик на 4 април 1884 г. игуменът йеромонах хаджи Хрисант записал, че при събарянето на старата църква, било установено, че тя е от преди 700 години – тоест била строена около средата на ХІІ в.
След като новата църква била осветена и животът в светата обител се поуспокоил, послушникът Христо Узунов решил да приеме монашество. Това станало на празника Благовещение (25 март) 1862 г. Постригът бил извършен от неговия духовен старец, тогавашния игумен архимандрит х. Викентий. Христо приел новото духовно име Хрисант. Така след едно твърде дълго, 14-годишно послушничество той приел монашески постриг и посветил живота си в служба на Бога и св. православна Църква. Въпреки, че бил слабограмотен, монах Хрисант бил силно впечатлен от книжовното наследство на Етрополския манастир. В храма служели по стари ръкописни богослужебни книги, дело на книжовници от прочутата някога Етрополска книжовна школа. В една килия също имало стари ръкописи и младият монах обичал да ги разлиства, като в много от тях оставил интересни летописни бележки – за станали интересни събития, за своето духовно израстване, за природни явления, за посещения на видни гости в светата обител и пр.
На 8 ноември 1865 г. игуменството било поето от протосингела на Ловчанския епископ Иларион йеромонах Неофит, родом от с. Церова кория, Търновско. Тази информация ни дава една летописна бележка от Етрополския поменик. През 1867 г., без знанието на манастирското братство, монах Хрисант укрил в килията си няколко ранени четници от четата на Панайот Хитов, участвали в сражението при местността “Хаджийца”. Лекувал ги с разни билкови отвари и мехлеми, тъй като бил известен като народен лечител. Освен това бил и самоук “правач” или “чакракчия” – намествал изкълчени и навехнати крайници и счупени кости. За тези негови умения било разказвано, как успял да сглоби счупена стомна, поставена в торба. По-късно хаджи Хрисант предал опита си на народен лечител на етрополския свещеник Недялко Златанов, а той пък на своята дъщеря Мара Попова.
Апостолът на свободата Васил Левски посетил за първи път Етрополския манастир през 1869 г. облечен в расо, представяйки се за монах Прокопий от Сопотския манастир “Св. Спас”. Той гостувал в килията на духовния си събрат Хрисант, който бил готов да посвети живота си на освобождението на поробеното си Отечество. Втори път Апостолът посетил светата обител през 1870 г., този път представяйки се за търговец на кожи. По това време бил основаван и Етрополският революционен комитет. Монах Хрисант бил извикан в Етрополе в дома на видния етрополец Тодор Пеев и станал деен комитетски член. Той продължил да посреща в потайните манастирски килии Васил Левски. Дори под магерницата направил скривалище с таен подземен изход, водещ извън светата обител. След обесването на Левски монах Хрисант поръчал да му се отслужат няколко заупокойни литургии и затова бил викан в конака и бит по нареждане на мюдюрина.
След издаването на фермана за създаването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.) и изграждането на новата институция, Ловчанска епископия прераснала в митрополитска катедра. За пръв Ловчански екзархийски митрополит на 14 юни 1873 г. бил избран Дионисий Помаков, роден през 1840 г. в Берковица. На връх Нова година 1875 г. митрополит Дионисий посетил Етрополе и провел няколко служби в градския храм “Св. Архангел”. Още след първата празнична литургия на 1 януари 1875 г. Хрисант бил ръкоположен в йеродяконски чин. На 3 януари с. г., пак в същия храм владиката го ръсоположил в йеромонашески сан. След това митрополит Дионисий със свитата си се отправил през Балкана за град Пирдоп. Придружил го и новият йеромонах Хрисант, който взел участие в църковните служби в Пирдоп. На празника Богоявление (6 януари) 1875 г. в пирдопския храм “Успение Богородично” митрополит Дионисий удостоил с архимандритско достойнство Хрисант. Така този тих и скромен калугер в разстояние на една седмица в началото на 1875 г. израснал твърде бързо в духовно отношение. Това по всяка вероятност се дължало на обстоятелството, че етрополските първенци били много доволни от него и преданата му служба към любимия им манастир и помолили владиката не само да го ръкоположи и издигне в духовната йерархия, но и да го назначи на 30 април 1876 г. за игумен на Етрополската света обител. Така от 1 май 1876 г. архимандрит Хрисант поел управлението на манастира и игуменувал непрекъснато цели 30 години.
Ловчанският митрополит Дионисий бил болен от туберколоза и починал твърде млад на 29 май 1875 г. Поради различни затруднения Българската екзархия забавила избора за нов владика. Изборът му в Ловеч бил проведен чак на 18 януари 1876 г., а утвърждението и ръкополагането му от Екзархията станало на 2 февруари с. г. Това бил младият и амбициозен Йосиф І, бъдещият екзарх и бележит църковен дипломат. В Ловеч новият митрополит пристигнал на 2 май 1876 г. След като уредил работите в седалището си Ловеч, той предприел близо тримесечна обиколка на епархията си – от 27 юли до 15 ноември 1876 г. На 23 септември 1876 г. владиката пристигнал в Етрополе, тържестевено посрещнат от местното духовенство и цялото население на града и околните села. Сред посрещачите бил и новият игумен на Етрополския манастир архимандрит Хрисант.
По време на Руско-турската Освободителна война местната турска администрация предприела арести на видни граждани и заподозряни в революционното движение дейци. Така на 23 октомври 1877 г. архимандрит Хрисант бил арестуван заедно с 12 видни етрополци и изпратени в околийското управление в Орхание (дн. Ботевград). Там били малтретирани и прекарали в зандана 18 дни. След това ги преместили в София, където мъченията продължили още 42 дни. Паническото избягване на турците от София, след освобождението й от ген.-лейтенант Й. Вл. Гурко, заварило затворниците по килиите им. Една случайна жена влязля в затвора, взела оставените ключове и освободила всички арестанти. Това станало в петък, 23 декември 1877 г., според записките на етрополския хронист хаджи Цено Христов. Етрополските арестанти пристигнали в града си на връх Васильовден, 1 януари 1878 г. Архимандрит Хрисант бил полуоблечен, само по едно “касъче”, защото задигнали дрехите му. Той се завърнал в манастира си, където го очаквали проигумена архимандрит Викентий, йеромонах хаджи Поликарп и монасите Вениамин и Пахомий.
Има сведения, че Етрополския манастир бил посещаван от някои руски офицери, освободителите на Етрополе. Игуменът ги посрещал като скъпи гости и им правел безценни подаръци. Понеже в църквата и библиотеката имало доста славянски богослужебни ръкописни книги, тези които били излишни, той им ги подарил. Така около десетина ръкописа били отнесени от руските офицери в Русия. (Задача на бъдещите изследователи е да проверят къде се намират сега тези ръкописи – дали са предадени в библиотеки и архиви и съответно ако не са описани подробно, да ги проучат.)
По-късно архимандрит Хрисант предприел една доста благочестива постъпка, която го извисява като спасител на книжовното наследство на Етрополската книжовна школа. В ранната пролет на 1896 г. той съобщил писмено в Ловчанска митрополия, че в манастира продължават да служат по стари ценни славянски ръкописи, които трябва да бъдат запазени за поколенията, а за целта могат да им закупят и предадат печатни богослужебни книги. На първо време той предложил да бъдат извадени от употреба 12 ръкописни минеи и едно евангелие. В Митрополията възприели това предложение и отправило писмо № 873 от 20 април 1896 г. до Св. Синод в София. Те съобщили на синодалните старци какви ценности има в манастира “Варовитец” и изказали мнение, “че би било добре да се спре употреблението на тези книги като старина и молим Св. Синод, ако намери за добре да ги прибере в Синодалната библиотека, а срещу тях да отпусне на манастира други печатни, с които да се служи.” Писмото на Ловчанска митрополия било разгледано на заседание на Св. Синод на 1 юни 1896 г. Синодалните членове веднага одобрили това предложение и взели следното решение: “Да се откупят 12 минеи и евангелие и да се проводят в замяна на ръкописите, които да се запазят в Синодалната библиотека. При това с Окръжно да се приканят епархийските началства да издирят навред по църквите и манастирите стари ръкописни книги и като ги приберат да ги изпроводят на съхранение в Синодалната библиотека.”
В духа на взетото решение на 21 юни 1896 г. Св. Синод издал Окръжно № 932 до всички митрополити и игумени на ставропигиални манастири. В него се казвало: “Приканваме Ваше Високопреосвещенство да разпоредите потребното, грижливо да се подирят по църквите и манастирите в поверената Вам епархия стари ръкописни богослужебни книги и всички които се намерят, да се изпроводят в Св. Синод”. Така етрополският игумен архимандрит Хрисант се оказал инициатор на идеята за издирване и запазване на стари и ценни славянски богослужебни книги в диоцеза на БПЦ.
В началото на месец август същата 1896 г. той бил извикан да се яви в Св. Синод в София, за да предаде старите ръкописи на съхранение и да получи закупените печатни богослужебни книги. Паметна остава и до днес датата на предаването на ръкописите в библиотеката на Св. Синод 6 август. На няколко от ръкописите игуменът собственоръчно записал: “1896 год., август 6. Предава ягумина от Етрополский манастир “Св. Троица”: игумин йеромонах Хрисант”. По този начин отец Хрисант, който бил инициатор на историческото Окръжно № 932 на Св. Синод, първи го изпълнил, като се явил в Синодалната библиотека и предал 12 минеи и едно евангелие – ценни славянски ръкописи от прочутата на времето Етрополска книжовна школа.
Като игумен на Етрополския манастир архимандрит Хрисант извършил и доста стопански дейности. С големи усилия успял да върне заграбения от някои етрополци манастирски бостан, намираш се в околностите на Етрополе. Разширил обработваемата земя и стопанисвал добре притежаваните гори. От 27 април до 24 май 1892 г. с материалната подкрепа на кмета Д. П. Винаров, Георги х. Христов и Дино Христов били направени три стаи със салончета в манастирския двор. Общо за тях били изразходвани около хиляда лева. На 24 и 25 февруари 1894 г. етрополските свещеници Симеон Бенчев и Н. Златанов в съдружие със Сава Василев преговаряли с игумена да направят две съседни здания вътре в манастира. Определено било точното място на бъдещите постройки и “остана само да се почне незабавно да сече гора и да се почне правенето”.
На 13 май 1885 г. българският княз Александър Батенберг посетил Етрополе, тържествено посрещнат от духовенството и гражданството. Сред посрещачите бил и игуменът архимандрит Хрисант. Князът преспал в града в дома на Никола Арнаудов и на другия ден бил също така тържествено изпратен за Златица през Балкана. Сръбско-българската война от есента на 1885 г. развълнувала силно отец Хрисант. На една книга той записал с молив “Болгари, болгарская рат сос сарби 1885 месиц ноиврии 1 ден. Милан или проклетий поганъ братуубииц, но сос Божия воля и сос храбри вожд Александръ 1 Гази или победител, прогони наступника, но неминци проклети воспре. Подъписал Хрисанда игумин Узунов”. В тази война взели участие и много доброволци от Етрополе. След завръщането им от фронта някои от тях посетили на 4 януари 1886 г. манастира “Варовитец” и били гости на любезния игумен.
Твърдото и градивно игуменуване на архимандрит Хрисант не се понравило на някои етрополци, които имали стремеж да заграбят и стопанисват незаконно манастирска земя, пасища и гори. Интригите и сплетните се засили с остаряването на принципния игумен. Стигнало се до там, че на 22 март 1902 г. той си подал оставката и тя била приета от Ловчанска митрополия. Но само след малко по-вече от два месеца последвало повторното му назначаване, тъй като верни негови приятели се застъпили за завръщането му на поста. След кратко боледуване на 22 декември 1905 г. архимандрит Хрисант починал и на следващия ден бил погребан от южната страна на манастирския храм. За него проф. Л. Милетич още преживе бил написал, че това е “твърде разумен човек и добър познавач на народа в цялата околност”. А етрополци, живеещи в столицата, отпечатали следната жалейка в официоза на БПЦ “Църковен вестник”. “+ Етрополската дружба в ст. София със скърб известява за голямата загуба, която претърпява градецът Етрополе със смъртта на игумена при Етрополския манастир “Св. Троица” отец Хрисанда, който на 22-ий того предаде Богу дух на 75 год. възраст. Покойникът е един от видните дейци на нашето политическо освобождение, като член на рев. комитет, действующ тогава в Етрополския район. Вечна памет на незабравимия труженик!”
След смъртта на архимандрит Хрисант Етрополския манастир бил управляван от или неопитни игумени, или от такива, обвързани с някои етрополски първенци, които си затваряли очите за различните злоупотреби и посегателства върху манастирското имущество. Подобна била и съдбата на останалите в манастира славянски ръкописни богослужебни книги. Те изчезвали една по една, присвоявани от различни хора. Интересно сведение за това ни е оставил видния наш историк проф. П. Мутафчиев, който през лятото на 1915 г. предприел едно пътуване по старопланинските манастири, започвайки от Искърското дефиле и достигайки до Троянския манастир. Резултатите от това му научно пътуване били публиквани още на времето. За книжовното богатство на Етрополския манастир той пише следното. “В манастира, в 1915 г., когато за пръв път го посетих, още се пазеха твърде много ръкописни книги, остатъци от някогашното му книжовно богатство. Тук давам къси бележки за тия от тях, които тогава успях да прегледам”. И той описва осем ръкописа и манастирския “поменик-кондика”. Петнадесет години по-късно картината коренно била променена. Ето неговото становище: “При повторното си посещение на манастира през миналото лято (т. е. през 1930 г.) не намерих в него нито една ръкописна книга. Липсва и кондиката и никой не знае какво е станало с тях. Едничката останала сега тук книга с приписка е Служебник, печатан в Москва в 1851 г.” Жалка и тъжна констатация направена не от кой да е, а от един учен и очевидец!
За наше щастие един етрополец успял да спаси от тотално изчезване доста етрополски ръкописи. Това бил Панчо Павлов Пръдльов, роден през 1887 г. в София. Коренът му е етрополски – прадядо му е видния чорбаджия Павле (Павел) Панчов Пръдльов (1805 – 9 май 1861 г.) виден табак и търговец. Баща му Павел Панчев (1865 – 1927) бил учител и директор на І и ІІ мъжки гимназии в София, а също така и окръжен управител. Самият Панчо Павлов израстнал и учил в столицата, завършил Софийския университет и специализирал във Виена. Бил е учител по латински едик във ІІ мъжка гимназия в София. Лятните ваканции прекарвал в Етрополе, където събирал сведения за миналото на града и околността. По този начин събрал огромен архив, който за съжаление не е предаден никъде и още се намира у негови съвременици. Покрай събирането на сведенията той събирал и стари ръкописи. Починал в София на 17 юли 1954 г. Две години по-късно, през 1956 г. неговите наследници продали на Народната библиотека в София общо 22 ръкописа за общата сума от 5100 лв. По този начин етрополските ръкописи в Народната библиотека станали около 35. Така до наши дни в различни хранилища са съхранени около 80 ръкописа, ценни произведения на Етрополската книжовна школа, чийто разцвет бил през ХVІІ в.
