Интервю: Александра КАРАМИХАЛЕВА
Иконата като път към Онзи, Който е Пътят, Истината и Животът
Разговор с протойерей Йордан Пашев за изкуството и духовната му мисия сред българите в Швейцария и Майорка
Настоящият свещеник на БПЦО „Св. Георги“ в Цюрих, Швейцария, е отец Йордан Пашев. Той живее постоянно в града със семейството си и с благословението на Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний се грижи за духовните потребности на нашите сънародници в Цюрих и немскоезичната част на Швейцария. Отец Йордан е член на Асоциацията на православните църкви за кантон Цюрих, в която отговаря за свещеническото служение в болниците и старческите домове. Свещеникът е приет с голямо уважение и симпатия както сред българската общност, така и сред другите православни общности и местните католици и протестанти. Трогателна е любовта и признателността, с които неговите пасоми говорят за своя пастир.
Разказва, че първото място, където е служил, е германският град Регенсбург. Ръкоположен е за енорията в Регенсбург при отец Виктор Цимлер, който го въвежда в свещеническото служение. Ръкополагането му е извършено от настоящия Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний, в качеството му на Константийски епископ и викарий на тогавашния митрополит Симеон. Още в началото на служението си там отец Йордан получава писмо от митрополията на Западно- и Средноевропейската епархия на БПЦ – БП с поръчение да проучи въпроса дали в Нюрнберг има необходимост и възможност за създаване на църковна община. Той започва да пътува периодично до Нюрнберг, събира хората и се запознава с местното духовенство – както православно, така и инославно. Намира една католическа църква – прекрасна ротонда от времето на Карл Велики (Rundkapelle zu Altenfurt), където организира първите богослужения за нашите сънародници[1]. Кръщават я „Свети Теодосий Търновски“ – първата с това име в Западно- и Средноевропейската ни епархия.
След това, тъй като има роднини в Палма де Майорка и пътува често дотам, предлага на митрополит Антоний да основат и на острова българска църковна община. Архиереят благославя инициативата, активно съдейства и така с времето се оформя новата общност, която носи името на света Злата Мъгленска. Едва по-късно, през 2014 г., с установяването му в Цюрих, отец Йордан започва да събира периодично българите и в Женева, Берн и Веве, където с времето също се оформя църковен живот. Някои от тези мисии прерастват в официални общини, какъвто е случаят с БПЦО „Рождество Богородично“ в Женева. Днес тези енории вече имат свои свещеници и регулярен богослужебен живот, а отец Йордан служи в Цюрих и немскоговорящата част на Швейцария.
– А каква е ситуацията в Палма де Майорка?
– Дай Боже в Палма де Майорка някой от семинаристите да се насочи натам и дядо владика да го постави на служение, за да не ми се налага да пътувам толкова далеч. Макар че винаги ходя там с огромно удоволствие – хората са прекрасни! Затова два пъти годишно поддържам енорията на острова – споделя отец Йордан.
– Какъв беше Вашият личен път към свещеническото служение?
– Моят път към служението е пряко свързан с изкуството. Завърших средно специално художествено училище и още тогава започнах да се занимавам с иконопис. В Стария град на Пловдив имаше реставраторско ателие. По това време активно се реставрираше църквата „Св. св. Константин и Елена“, която преди това беше в доста занемарено състояние[2]. Тъй като квартирата ми се намираше точно срещу храма и близо до ателието на реставраторите, аз бях редовно с тях. Този досег запали у мен интереса първо към иконописта, а впоследствие – и към вярата. Интересното е, че моят път към Бога мина изцяло през изкуството – чрез красотата на храмовете и на иконата стигнах до същината на вярата.
– Какво Ви мотивира да приемете мисията да служите на българите в Западна Европа?
– Божият промисъл. Аз изобщо не бях планирал да служа на сънародниците ни в Западна Европа. Когато завършвах специалност „Иконография“ във Великотърновския университет при проф. Любен Прашков[3], се организира конкурс за стенописци за Германия. Тогава проф. Божидар Андонов беше довел у нас архимандрит д-р Андреас Тирмайер[4], който трябваше да подбере специалисти.
Избраха двама души – Лука Делийски от град Септември и мен. Когато разгледаха работите ми, изобщо не очаквах да ме повикат, но след няколко седмици получих официално писмо, че трябва да замина за Германия. По онова време все още се изискваха визи – чакаше се на огромни, бавни опашки пред посолството, под дъжда... Когато влязох вътре, ми казаха, че визата струва 60 лева. Като студент нямаше откъде да намеря толкова пари – това беше половината от месечната заплата на родителите ми. Обърнах се и казах: „Не, благодаря!“. В този момент обаче посланикът минаваше наблизо, спря се и попита какъв е проблемът. Погледна документите ми и ме попита: „Момче, ти знаеш ли изобщо кой те кани?“. Отговорих му: „Не, нямам представа“. Тогава той ми обясни: „Кани те католическият епископ на Айхщет. Той иска лично ти да изпишеш една църква там, която трябва да бъде изцяло в православен стил“[5].
Това за мен беше едно доста любопитно предложение. Взех визата, подписана и подпечатана лично от посланика. Тръгнах на автостоп за Германия – за Бавария, в Айхщет. Там ме посрещна тогавашният докторант Божидар Андонов. Така започна моята мисия зад граница. Много по-късно, когато вече бях семеен, ми се обади тогавашният ни митрополит Симеон – Бог да го прости – от Берлин и ме повика при себе си. Погледна ме и каза: „Богословие си учил, женен си, а и брада имаш – дай да те ръкоположим за свещеник!“. Отвърнах му: „Дядо владика, аз си имам хубава професия, работя като реставратор. (Бяха минали вече доста години, откакто бях в Германия). Не се чувствам готов за такова служение“. Той само се усмихна и каза: „Всички казват, че не са готови“. И така се започна всичко.
– Какво е за Вас иконата? Усещате ли изписването на икони и стенописи като вид продължение на Литургията, като форма на богослужение? Това ли е Вашето служение Богу извън храма?
– Трудно ми е да го дефинирам. Извън Литургията за мен няма истински живот. Един християнин трябва да живее с вярата си във всеки един момент. Най-върховният миг е именно Евхаристията – причастяването със светите Тайни. Ние живеем цяла седмица с молитвата и с подготовката за това евхаристийно общение.
– И целият ни останал живот се освещава от благодатта, която получаваме по време на Литургията?
– Именно.
– Добре, и все пак – какво е за Вас иконописта?
– Тя е по-скоро средство, метод за катехизация на хората около мен. Това е пътят, по който мога да ги доведа до светата Трапеза.
– Смятате ли, че православните икони в българския храм помагат на нашите сънародници тук, в Швейцария, да се почувстват у дома си – в България, в православието?
– Именно за нашите сънародници храмът е нашето „у дома“ – една частица Родина зад граница. Те така го възприемат и така го изразяват. Аз обаче бих се радвал храмът да бъде за тях нещо повече от това. Това, което се опитвам да направя, е да науча моите енориаши, че не усещането за домашен уют трябва да ги държи в храма, а Самият Бог. Стремежът им трябва да бъде да се приближат до олтара, до Господа, и чрез Евхаристията да почувстват поне частица от това, което аз усещам и което мен ме държи там.
– Запознах се тук, във Вашия курс по иконопис, с едно съвсем младо момче, което едновременно с напредването в иконописта тепърва навлиза и във вярата. Смятате ли, че понякога иконописта – визуалното изкуство – говори на сърцето за вярата по-добре от думите?
– Това момче, с което разговаряхте, е православно. Другото момче, което не говори български, е католик и в момента преминава през период на катехизация, за да приеме православието. Той няма нужда да се кръщава отново. Извършва се само тайнството Миропомазание, с което се допълва католическото му кръщение, за да премине към Православната църква. И това не е изолиран случай. Напротив, често срещано явление е католици и протестанти чрез иконописта да открият и да решат да приемат православието.
– Отец Йордан, Вие идвате тук, в Цюрих, като свещенослужител през 2014 г. Какво знаете за основаването на Българската православна църковна община в Цюрих преди Вашето пристигане?
– Доколкото знам, тя е регистрирана като юридическо лице през 2009 г.[6], но тогава не е имало редовни богослужения. При възможност са идвали различни свещеници, които са отслужвали Литургии. Когато аз пристигнах, трябваше да започна практически от нулата. Насочих се към българското училище, което тогава празнуваше своя 10-годишен юбилей[7]. Запознах се с хората и ги поканих на първото ни богослужение. То се състоя на Архангелова задушница в сръбската църква. Тогава се събрахме петнадесетина български семейства и така започна всичко. Направихме план за провеждане на редовни богослужения.
– А освен в сръбската църква, в кои други храмове сте служили преди да се сдобиете със собствен храм?
– Навсякъде, във всички православни храмове сме служили. Но това е благодарение на един швейцарец, Бог да го прости, доктор Петър Витер – богослов, който даде началото за създаването на Verband orthodoxer Kirchen im Kanton Zürich – дружество на православните общности в кантона. И чрез това дружество ние имаме възможността да общуваме едни с други и съответно да служим заедно.
– Как се стигна до това да получите този храм, в който сега служите? От кога го ползвате като български и как?
– Много е трудно да се намери храм като цяло в Швейцария, но най-вече в Цюрих, който е един от най-скъпите градове в света, както знаете. Това беше голяма пречка, а и все още е голяма пречка, за да можем да израснем като община. Това ни е най-трудното. Най-големият проблем е, че нямаме собствено помещение. За щастие с годините изградих контакти с православните, с католиците и с реформаторите и тези добри контакти ми дават възможност да можем да служим в някои от техните храмове. Преди служехме във Витикон до 2019 г. Сега вече, с новото дружество, служим в Лаймбах. И двете църкви и преди и сега са на католическата общност.
– Под наем ли го ползвате?
– По принцип би трябвало да изискват наем, но тъй като сме в добри взаимоотношения не ни изискват наем. Плащаме само вода, ток, такива неща.
– Предизвикателство ли е за Вас, като свещеник и като иконописец, да приспособите за нашите православни богослужения тези католически или протестантски храмове като им придадете православен вид?
– Би било предизвикателство, ако ни беше дадена тази възможност. За съжаление, повечето са паметници на културата и нямаме право да правим промени вътре. Дори и да палим свещи – затова изкарваме свещниците пред храма. А вътре имаме сгъваем преносим иконостас, който използваме.
– Как миряните и църковните настоятели се включват в църковния живот на общината? С какво Ви помагат те?
– Без тях не би имало въобще община. За щастие има прекрасни хора в общината, които се трудят неуморно за това да имаме община и тя да продължи да съществува. Защото, ние знаем, Църквата е общество от хора и докато има хора, които гледат към Господа, а не към собствените си интереси, ще има и църква. А те не са малко. А и в момента в църквата са се събрали много хора и чакат аз да отида, за да можем да задвижим нещата покрай организацията за утре. И това ме радва. Вчера ми се обадиха четирима човека и ме питат: „Отче можем ли с нещо да помогнем?“ Още преди месец създадоха WhatsApp-група, за да могат да подготвят утрешната архиерейска света Литургия. А това е достатъчно показателно за желанието на хората и ентусиазма, който сега ги е обзел покрай това посещение на митрополита, което не е инцидентно, а е редовно. За щастие имаме млад и активен митрополит, който през последните години направи изключително много за българите зад граница.
– Кои са най-често въпросите и търсенията, с които се обръщат към Вас Вашите пасоми?
– За съжаление трябва да кажа, че основното, с което се обръщат към мене е „Отче, как да си намерим работа, как да си намерим жилище?“. Чисто социални проблеми. Това е базата, за да могат да се установят тука. Тогава биха могли да мислят и по-нататък за вярата си, но основното им е начин да преживеят някак, да се установят, да си намерят работа.
– Как отбелязвате големите християнски празници тук? Като Гергьовден, като Йордановден, Рождество Христово, Възкресение Христово? Имате ли си вече създадени ваши местни традиции?
– Нашият празник е Гергьовден и покрай Гергьовден се събираме на едно място покрай реката, на една поляна. Опъваме една голяма палатка и празнуваме. След Литургията, разбира се.
Както споменах и преди това, имаме общи празници заедно с другите православни, които са си традиция, всички ги знаят, в които участваме. Освен двата големи празника – Великденската среща и септемврийския празник, когато честваме светците Феликс, Регула и Екзуперанций, които са християнизирали Цюрих, ние имаме още няколко големи празника, които празнуваме заедно, като Неделя православна, 24 май, когато се срещаме обикновено в сръбската църква и разбира се много други празници, които са в църковния ни календар.
– Какво бихте казали на православните българи, които живеят в Швейцария, но все още не са част от църковната община и от църковния живот въобще? Как бихте се обърнали към тях?
– Елате! Елате в Църквата, погледнете, ако ви харесва останете! Какво повече да кажа?
– Вие споменахте покръстителите на Швейцария. Можете ли да ни кажете нещо за това кога християнството прониква по тези земи, как се утвърждава, какви православни светини са останали и се съхраняват все още тук?
– Има много светини. Най-големите светини, които се почитат тук са мощите на Феликс, Регула и Екзуперанций, които били част от Тиванския легион, който е дошъл от Египет. Тоест, те са копти по произход[8]. Идвайки тук те създават първата християнска община в града. Знаем за тяхната мъченическа смърт. Те са били посечени, но след смъртта си те стават, взимат отсечените си глави и с това показват, че могат да победят смъртта, че християнството е по-силно от смъртта. Те дават началото на християнизацията в града[9]. Света Верена също е сред светиците от първите векове, които се почитат тук[10]. Между другото, лобното място на тримата мъченици не е далече от тук.
– Какво е мястото на християнството в съвременна Швейцария, секуларна, мултирелигиозна, мултинационална?
– Може би най-важното, което трябва да отбележим е, че Цюрих е градът на Цвингли. Силно повлияно е населението тук от учението на Цвингли за реформацията. [11]Реформаторската общност е мнозинството в града. След това са католиците по многобройност и след това идват другите общности – евангелските общности и накрая сме ние, православните, които набираме сила. Все повече стават православните в града. И от тази гледна точка, християнството си е силно в града. Това което често чуваме в България, че на запад християнството замира, не го споделям. Виждам пълни църкви. На празниците на местните светии се прави огромна лития, в която целият град следва светините. Така че определено има богато християнско наследство.
– На добра почва сеете.
– На добра почва.
Повече за БПЦО в Цюрих очаквайте в новия епизод на подкаста „Мост на вярата“.
[1] БПЦО в Нюрнберг е официално учредена на 27 ноември 2012 г.
[2] Църквата преминава през мащабна художествена реставрация в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.
[3] Проф. д-р Любен Прашков (1931 – 2007) е основател на катедра „Църковни изкуства“ в Православния богословски факултет на Великотърновския университет. Отец Йордан е сред неговите изявени студенти през 90-те години.
[4] Thiermeyer Andreas-Eucharistos е основател и дългогодишен ректор на Източния колеж в Айхщет (Collegium Orientale Eichstätt). Връзката минава през проф. д-р Божидар Андонов, който защитава своята докторантура именно в Католическия университет в Айхщет-Инголщат през 2000 г.
[5] Проектът, за който е поканен отец Йордан, е изписването на византийския параклис „Св. Дух“ в пределите на колегиума в Айхщет, Германия, което поставя началото на трайната му творческа и духовна кариера в Западна Европа.
[6] Общината е официално учредена и регистрирана по швейцарското законодателство на 14 юни 2009 г.
[7] БНУ „Родна реч“ в Цюрих е основано през 2004 г.
[8] Тиванският легион сформиран в Горния Египет (около град Тива). Войниците в него са били ранни египетски християни (копти) под водителството на св. Маврикий.
[9] Светите Феликс, Регула и Екзуперанций са сред т. нар. светци-кефалофори (главоносци). Според житието, след като са посечени в Цюрих, на мястото на днешната църква Wasserkirche, те се изправили, взели главите си в ръце, извървели 40 крачки нагоре по хълма и коленичили за молитва там, където днес се издига величествената катедрала на Цюрих Grossmünster.
[10] Света Верена също е свързана с Тиванския легион (пътувала е с него) и е сред най-почитаните раннохристиянски светици в Швейцария. Умира около 320 г. в град Цурцах (Zurzach), близо до Цюрих, където днес се съхраняват нейните мощи.
[11] Цюрих е световният център на Швейцарската реформация, започнала именно тук през 1519 г., когато Улрих Цвингли става главен проповедник в катедралата Grossmünster.
Едно православно семейство в Швейцария – между финансите, фармацията и вечността