Старинният Цюрих веднага ни потапя в духа на отминали, но непреходни времена. Бродейки из тесните улички в подножието на Университета и Техническия факултет, открихме в един тих двор школата по иконопис на протойерей Йордан Пашев – българския свещеник за града и немскоезичната част на Швейцария.
Курсът по иконопис на отец Йордан се е превърнал в истинско духовно средище.
В него се събират хора от различни националности и професии, за да извървят заедно своя път към Бога. За тях българският свещеник е наставник във вярата и същевременно наставник в изкуството на иконописта. Той напътства ръката им като начинаещи иконописци и ги води в първите им неуверени стъпки по пътя на вярата. Като майстор зограф им помага да нарисуват своите икони, а после като свещеник освещава тези икони, придавайки им духовно, сакрално измерение.
Всички курсисти от школата, макар и с различна националност, говорят на един и същ език – сакралния език на иконата. Тази мозайка от лица ни среща и с хора от съседни православни народи. Цветин Лакич е точно такъв – млад мъж от енорията в Санкт Гален към Сръбската православна църква. Професионално се занимава с банково дело и работи в банка, а в същото време свири на цигулка. Това, което името му само загатва, е неговата богата и цветна душевност с пъстра палитра от християнски добродетели. За него определящи са православната вяра и дълбокото осъзнаване на живота и на всичко, което правим като служение Богу. Цветин е от хората, които внасят светлина и смисъл наоколо – не чрез гръмки думи, а чрез начина, по който живеят ценностите си всеки ден.
Той изминава десетки километри, за да посещава курса на отец Йордан, и за първи път преживява благодатта на Литургията на български език. Разговарях с него в храма, по време на богослужението. Ето какво сподели той за впечатленията си от това преживяване:
Как преживявам всичко това? По един наистина особен начин. В Швейцария не е лесно човек постоянно да участва в богослужебния живот, тъй като няма православни енории навсякъде. Днес изминах повече от 60 километра, за да мога да присъствам на Литургията. Невинаги е лесно да бъдем редовно в храма, но това не може да бъде оправдание. Който има желание, намира начин.
Чудни са пътищата, по които Бог привежда човешката душа към Себе Си. Понякога пътят към вярата не започва с думи или с изпитания, а с мелодии и образи.
„Именно чрез изкуството постепенно стигнах и до иконописта, а, разбира се, и до православната вяра, която е част от живота ми още от най-ранна възраст. Така започнах да проявявам все по-голям интерес към иконописта“.
За него изписването на икони не е просто хоби или занаят, а начин да служи на Бога безкористно – талант, който не заравя в земята, а развива за слава Божия, молитва без думи и начин да се взре по-дълбоко в небето и в собствената си душа.
Как точно реших да се занимавам с иконопис – и аз не знам. Но винаги съм имал по-специално отношение към иконите. Те наистина са прозорец към небето. Чрез тях ние се срещаме духовно с нашия Господ и с Пресвета Богородица. Разбира се, ние, православните християни, не се молим на дървото или на боите, а на самия Господ, на Божията Майка и на светците. Това изкуство винаги силно ме е привличало. Пожелах да го науча единствено за да служа на Бога – без никакви материални или други подбуди, а единствено в служба на Господ.
Благодарение на съвременните технологии той открива своя учител и духовен наставник в лицето на един всеотдаен български свещеник, който го въвежда както в тънкостите на иконописта, така и в дълбините на духовния живот.
„За отец Йордан научих чрез интернет. Търсех къде има курсове по иконопис, тъй като – като всички грешници – се опитваме да служим на Бога по възможно най-добрия начин. Така открих отец Йордан, свързах се с него и по този начин станах част от курса. Отец Йордан е прекрасен духовник, достоен свещеник и изключителен човек“.
Именно това търсене го отвежда до българската църковна общност и до празничната Литургия, оглавена от Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний. Там, под сводовете на храма, той сподели своите впечатления:
За първи път участвам в българска православна Литургия. Дойдох, защото днес по всяка вероятност ще освещаваме иконите ни. Но преди всичко – българската Литургия в същността си е същата като сръбската, различава се единствено по езика. И тук ясно се усещат Божията благодат и духовният мир. Оставам с много положителни впечатления от днешната българска Литургия.
Тази Божия благодат и мир в душата ще отнесе той и в своето ежедневие – ежедневие, осветено от Божието присъствие и белязано от постоянния стремеж към Него.
Автор: Александра Карамихалева
Повече за БПЦО в Цюрих може да чуете в епизода на „Мост на вярата“ – първа част, а втората част очаквайте в петък, 25 юни.
Споделената грижа за човека: Разговор с посланик Светлан Стоев
