Чудото на Благодатния огън се случва за първи път на Гроба Господен тогава, когато Възкресението на Иисус Христос било придружено от ярка светлина, несравнима по своя блясък. (Тук следва да се направи уточнението, че в славяноезичните Църкви се е наложило наименованието Благодатен огън за ежегодно случващото се чудо в храма на Христовото възкресение в Йерусалим; докато гръкоезичните Църкви го именуват Светата Светлина, което непосредствено предава пряката му връзка с божествената светлина, явила се по време на земния живот на Христос, съпътствайки значимите моменти от проявата на Неговото Богочовечество – бел. прев.)
В Евангелието на Йоан четем, че „Мария Магдалина дохожда на гроба рано, докле беше още тъмно” (Йоан. 20:1). С други думи, Мария Магдалина отишла при Гроба още преди да се съмне, тоест посред нощ. Когато обаче видяла, че „камъкът е дигнат”, сиреч махнат от входа на Гроба, тя изтичала да съобщи това на апостол Петър, който заедно с Йоан я последвал обратно към Гроба. Йоан с младежкия си плам се затичал по-бързо от Петър и стигнал там пръв. Но той не влезнал, а само понечил да надникне (Йоан. 20:5) и щом се привел, видял повивките разпилени на земята. В Гроба пръв влязъл Петър, който тревожно дотичал след него. И въпреки дълбокия мрак навън, Йоан и Петър свободно виждали вътрешността на гробницата и повивките (плащеницата), с които Иисус бил повит при полагането Му в нея. На какво се дължало това?
Отговорът ни дава свети Григорий Нисийски в творбата си „За Възкресението на Иисус Христос”, където той обяснява, че тези, които през онази нощ последвали Петър, повярвали във Възкресението, защото Гробът Христов бил изпълнен със Света Светлина, която била духовна, но същевременно и видима, достъпна за физическите сетива (PG 46, 636d).
Свети Йоан Дамаскин също подчертава, че апостол Петър се изумил, когато съзрял Светлината вътре в Гроба. В катизмата на Утренята на полагането, глас 4, той пише: „И затичалият се Петър стигна до гроба и като видя Светлината вътре в гроба, падна ничком” (Παρακλητική, ΑΔΕΕ, σ. 349, Αθήναι 1992).
Същият свети отец в творението си „Слово за Велика събота” (PG 96, 628) споменава, че Светлината, която огряла Гроба Христов в нощта на Възкресението, е била нетварната Светлина на Бог Творец. Същата, която заслепила избраните ученици Христови по време на Преображението Му на Тавор, която Павел видял по път за Дамаск и която във вид на огнени езици осветила светите Апостоли в деня Петдесетница.
Тази същата нетварна Светлина всяка Велика събота запалва неспящата кандилница на Пресветия Гроб и сноповете свещи на Православния патриарх. Кое е тук чудото ли? Това, че невидимата и нетварна Светлина, Блясъкът, който излиза от пресветия гроб, става тварен, става огън и неговият пламък запалва свещите и можем както са възпламенени да ги докосваме, защото те, светейки с нетварна Светлина, не парят, докато тя не стане тварна.
Нетварната Светлина, която изтича непосредствено от Гроба Господен, е видима и днес от мнозина присъстващи на службата по посрещането на Благодатния огън. (Виж свидетелства за това в Лични свидетелства на Йерусалимските йерарси за Благодатния огън, ЦВ, бр. 8/2011, стр. 5; Благодатният огън и „епископът на Огъня”, ЦВ, бр. 9/2013, стр. 4-5; Свет Христов просвещает всех, разказ от очевидец, бр. 8/2015, стр. 8; и др. пасхални броеве на ЦВ)
Преподобният монах о. Серафим Саваитис отбелязва, че „нетварната Светлина е видима преди всичко от съвършените, но Бог допуска тя да бъде съзряна и от несъвършени люде, дори и от невярващи, за да бъдат те отведени към спасение” (Х. Скарлакидис, Άγιον Φως, το θαύμα του Μεγάλου Σαββάτου στον τάφο του Χριστού, Ελαία, 2010).
Църковният историк Евсевий съобщава през IV век, че през II век при патриарх Наркис нямало достатъчно елей в кандилото на иконата на Възкресението и един човек го напълнил с вода от извора Силоам. Но по чуден начин кандилото се запалило и продължило да свети през цялата Пасхална литургия (Евсевий Памфилийски, Църковна история, кн. 6, гл. 9: 1-3).
Латинският монах Бърнард през 865 г. пише: „Заслужава да се спомене какво се случва на Великата събота, в навечерието на Великден. Сутринта започва Литургия вътре в тази църква. След това, когато тя приключи, влизат, като пеят Господи помилуй, докато дойде aнгел и запали със светлина кандилата, висящи над Гроба. Патриархът предава тази светлина на епископите и на останалия народ и всеки има светлина там, където стои” (Mabilon, Acta Sancta, t. ΙΙΙ, P II, p. 473).
Един духовник от императорския двор на Константин VII Багренородни, на име Никита, през 947 г. изпратил писмо до императора, описвайки опита на един разярен емир да прекрати службата на Благодатния огън, като упоменава и патриарх Авксентий Фотикис. Емирът настойчиво поискал от патриарха да плати 7000 златни монети, като го затворил в преторията под заплахата, че ако това не се случи, ще забрани на народа да празнува Възкресение Христово. Толкова пари нямало как да бъдат дадени, неговите секретари успели да доставят само 2000, без да могат да гарантират изплащането на останалите 5000. Само че докато патриархът стоял затворен в преторията, Бог на чудесата напълнил и запалил две от трите кандила при камъка на помазанието. Когато новината пристигнала в преторията, християни и мюсюлмани се втурнали в храма и се тълпели да видят чудото. Мюсюлманите обаче били отишли там с цел да заколят всеки един християнин, който държи запален светилник.
Скоро пристигнал патриархът, следван от духовенството, и уверявайки се, че до момента все още не се е случило явяването (слизането) на Благодатния огън, дал наредба с помощта на мюсюлманите да се запечата светата Кувуклия и започнал да се моли с християните пред нея. С поглед втренчен в Пресветия гроб, около шестия час (т.е. ок. 12 ч.) той видял в него свръхестествената поява на Благодатния огън. Тогава влезнал в светата Кувуклия, чийто вход му сочел ангел Господен. И в момента, в който патриархът понечил да вземе свещ, за да предаде отвътре небесния пламък на всички, които чакали в храма с факли в ръка, без още да е успял да излезе от Гроба, видял храма да се изпълва внезапно с небесна светлина. Вярващи имало навсякъде - отляво и отдясно, едни до вратата, други - до Голгота, а трети - близко до кръстовидно висящата от тавана верига, около която били повесели своите кандила (тази верига е там, за да представлява центъра на света като неговото средоточие), така че всички хора да се възхищават на феномена на Благодатния огън.
Тогава и самите мюсюлмани се изпълнили с възхищение, тъй като дотогава появата всяка година на Светлината се случвала само на едно от кандилата в светата Кувуклия, докато в този ден целият Храм се изпълнил със светлина. Емирът, който наблюдавал от някаква висока точка в храма, сам станал свидетел на едно още по-голямо чудо. Най-голямото от кандилата, което висяло точно пред него и на което бил излял съдържанието, т.е. елея и водата с фитилите и то останало празно, изведнъж се изпълнило с божествения огън, макар че в кандилото вече нямало и никакъв фитил.
Мюсюлманският историк Ал Бируни известява, че през 1000 г. един местен управител донесъл със себе си парче медна жица вместо фитил, за да не може да се запали и да се види провала на явлението Благодатен огън. Но огънят паднал, а медта се разпалила с пламък и това много изумило както него, така и всички наоколо му. (Κrachkofsky I., Благодатният огън, съгласно разказите на Ал Бируни и други мюсюлмански писатели от 10-13 век на християнския Изток, т. 3. Летопис на мюсюлманския учен Al Biruni (973-1048). Al Biruni, in th garden of science, Reklam – Leipzig 1991, англ. превод).
Папа Урбан пише в една от своите запазени проповеди, отправена в Клермонт през 1095 г., преди кръстоносните походи, че „би било многожелано и несравнимо мястото, където е погребан Господ, дори и ако Бог пропусне да извърши там ежегодното Си чудо. Защото в дните на Неговите страдания (страсти) всички светлини в св. Кувуклия и около храма, които са били предварително изгасени, отново се запалват по божествена заповед. Кое сърце, братя мои, е толкова каменно, че да не бъде докоснато от едно такова чудо?” (Baldricus in Gesta Dei per Francos, p. 87).
Английският хроникьор Gautier Vinisauf описва един случай, който има връзка със слизането на Благодатния огън през 1187 г. Тогава сарацините, начело със султан Салах ад-Дин превзели Йерусалим. Същата година султанът поискал да присъства на тържеството по посрещането на Огъня, въпреки че не бил християнин. Летописецът описва, че „при посрещането му Благодатният огън слязъл внезапно и посрещащите го се стреснали много. Сарацините, виждайки това явление, заявили, че огънят, който са видели да слиза, бил произведен от измамни пособия. Салах ал-Дин в желанието си да разкрие измамата, изгасил кандилото, което се било запалило от небесния огън, но то веднага отново се възпламенило. Изгасил го за втори път и за трети път, но то самó грейвало. След този случай султанът разярен извикал с пророческа ярост: „Ами, да, аз скоро или ще умра, или ще загубя Йерусалим!” (Hvidt N.C. Miracles – Encounters Between Heaven and Earth, Gyldendal, p. 203-229).
Τα θαύματα του Αγίου Φωτός, д-р Харалампи М. Бусияс,
велик химнограф на Александрийската църква
Превод от гръцки: Анула Христова
Църковен вестник, бр. 8/2018 г., стр. 6
