27 януари 2023, петък

* Пренасяне мощите на св. Йоан Златоуст (Тип. с. 196)
church

Православна мисъл

КРАТКА ИСТОРИЯ НА ЦЪРКОВНИТЕ ОТЛИЧИЯ (АРХОНТСТВО)

Аристидис ПАНОТИС,

в. свещенохроникьор при Вселенския престол

*Бел.ред.>...

 

MegasArhierevs.JPG

 

В хода на човешката цивилизация всяка една религиозна или държавна институция организира своя си дом според собствените си идеали и в степента на познаване на своята мисия, за да може тя да работи ефикасно и без сътресения.

Както древната политеистична религия, така и тогавашният държавен строй, по отношение на всички свои изяви делегира определени отговорности за преследването на дадени задачи чрез даването на специфични отличия (отличавайки по този начин първенците, които основно трябва да движат изпълнението на конкретната задача). С такива отличия биват почетени професионалисти от всички сектори ­ служащи, както в ритуалните религиозни обреди, така и в държавната администрация или изпълнителната власт. На едни отличията се давали във връзка с гладкото провеждане на религиозното поклонение, а на други ­ за защитата на обществения живот и свободата на гражданите.

Още от времето на светите апостоли Църквата прави определени свои членове носители на свещенство: дякони, презвитери и епископи, а други ­ носители на специални служения при своя клир. Свети ап. Павел свидетелства в своите послания, че при всяка една поместна църква съществували организации за разпространяването на Евангелието (1 Кор. 14:14-40 и нат.). Тя възлага на дадени свои съработници, надарени със специфични харизми, служението по съблюдаване на реда, по уреждането на ежедневния живот в обществото от вярващи. И това съвсем не разстроило духа на братството и равенството вътре в църковното изпълнение, а напротив, улеснило активизацията на миряните по отношение разпространението на християнската вяра. С течение на времето обаче харизматичните църковнослужения намалявали, но пък започнали паралелно да се развиват онези служения, които произтичали от литургичните нужди на Църквата.

С издаването на Едикта за религиозната толерантност през 313 г. множество вярващи се присъединили към Църквата. Нуждата от организиране на техните събрания и от свещеноапостолство (катехизация) се умножили. В градовете започнали да се изграждат големи базилики, а в епархиите ­ центрове, където духовенство и миряни извършвали необходимото служение. Духовниците предстояли в светия олтар по време на църковните събрания според реда на своите отличия (на своето архонтство). А на определени миряни епископът публично възлагал чрез полагане на ръце (хиротесия) почетни отличия, за да ръководят песнопението и реда в храмовете, както и различни свещеноапостолски (катехизаторски) и благотворителни дейности в неговата епархия. При даването на всяко едно отличие (архонтство) се пояснявало и определеното служение, което е извършвал и ще извършва онзи, комуто било връчвано.

Така например, архонтското отличие копиатис е за организирането на погребения, клисар ­ за почистване и опазване на храма. Тези две архонтски служения датират още от древната Църква. Остиарий пък е вратарник по време на събранията. Силенциарий е церемониал-майстор, или еклесиарх, съвр., и т. н.

Паралелно с отличените църковнослужители се развивали и служенията на клириците при местния епископ. Така за духовниците имало отличията: сингел и протосингел, иконом, сакеларий, сакелий (ковчежник), утваропазител и др.

Само че при миряните списъкът на отличията като цяло е значително по-дълъг. Обикновено техните църковни служения били в съответствие с гражданските им служби. При това, съвсем не било рядкост едно отличие (офикия) да има смесен характер - ­ и църковен, и граждански. Може би защото тази офикия била унаследена от по-ранна древност с присъщата й терминологична употреба или защото тя била използвана едновременно и от Църквата, и от тогавашната светска държава, като напр. архонтското служение архивар. Във всеки случай известно е, че имперската система оказва влияние върху съдържанието, структурата и численото увеличаване на различните църковни отличия ­ офикии (т. е. първенство, архонтство).

През IX век архонтите, първенците на Църквата, значително се умножават, като те биват разделяни по действеност, т. е. на такива, които по силата на своята офикия (архонтство) упражняват реално църковно служение, и на други, които носят офикията почетно, т.е. по силата на отдадена им почит за определен църковен принос. Такива епископски архонти, отличени с действени, активни правомощия, от Х век започват да участват дори в заседанията на пълния състав на Светия синод. Само че те биват назначавани на официална административна или църковна служба, служейки главно като изпълнителен орган в рамките на патриаршеския диоцез (esokatakoiloi), или в кабинетите при местния епископ. Отличените титуляри са предимно архонти на патриаршията и като такива биват почетени с писмо за тяхното благодеяние (почетна грамота). Те почетно присъстват според определен йерархически ред на патриаршеските и архиерейски хоростасии, а с църковна наредба поемат различни специални мисии като довереници и опитни пратеници на Църквата.

Почетното удостояване и избор на отличения от Църквата ­ архонт, се извършва по древно последование в храм или параклис. То включва химни, призоваване на Бога, специална молитва и благословение от архиепископа или неговия представител. Днес това последование завършва с поздравително слово и слово-отговор, и четене на отличителната грамота. Също според древната традиция на Великата църква (Църквата Майка ­ Вселенската патриаршия, б. пр.), когато архонтът се черкува на архиерейска св. Литургия, архиереят го споменава по време на Великия вход, а когато не е архиерейска литургията, свещеникът го споменава само по време на Ходатайствената молитва, представяйки отличието при песнопението "Достойно есть" .

Редът на архонтските отличия в началото не бил строго определен. Известно е несъответствието между кодексите на тяхното описание. Изглежда, че позиционирането на отличието се променяло според волята на императора или на патриарха, в зависимост от необходимостта и полезността на офикията. Освен това,  отдаването на значима почит чрез офикия, която е предшествана от прилагателното велик, било напълно ограничено и в началото го е нямало в наименованията на повечето от днешните велики офикии. Титлата Велик носел пред своята офикия само онзи, който работел в Църквата и за Църквата, а не всеки, който носи отличие. Но за да бъдат почетени и всички останали, които подпомагат морално или финансово църковните дела, съществували почетните звания: велик благодетел или благодетел, дарител, ставрофорец, ктитор, дори имало и изолирано отличие, което се давало при личен принос на отличения в дадена дейност, като например изхранването на сираци в сиропиталище и др.

Със сигурност се знае, че според установената църковна практика никоя от древнопросиялите източни патриаршии нямала правото да нарича Велики отличията, които давала на своите сътрудници. Употребата на Велик било привилегия само на Великата църква ­ майка. В целия православен свят Велик архидякон има само във Фенер.

От 1453 г. насам на Константинополската църква се налага сама да поеме представляването и защитата на православните християни пред чуждоверската власт. Тя постига споразумение за привилегии и защитава православните християни с благоразумие. Бори се за запазването на православното изпълнение от ислямизация и асимилация.  Започва да функционира като държава в държавата. За да устои в своята борба, тя най-избирателно се ползва от своя архонтски институт. Именно тогава на върха на лествицата на офикиите тя издига архонтското отличие логотет. Логотетът подобно на министър упражнява задължението на секретар (канцлер) и като такъв осъществява връзката между патриарха и султана, и освен това е представител на миряните в Христовата свещена църковна институция. По това време много от старите офикии биват усъвършенствани, докато други стават напълно ненужни.

В крайна сметка, именно тогава става и по-ясното разграничаване и отделяне на офикиите на духовенството от тези на миряните. Архиереите на Вселенската патриаршия, начело със своя патриарх, заедно с духовниците и отличените миряни ­ архонти на Константинополската църква, са на практика правителството на духовната православна държава сред чуждоверската гражданска държава. Именно по този начин бива и спасен православният род от насилствена асимилация, въпреки присъщия му вътреплеменен фракционизъм по причина на различни фактори, които доведоха до познатите болезнени и вредни промени в патриаршиите, от които се и възползва чуждоверската власт.

Този висш свещен църковен институт на Константинопол ­ архонтския, възприеман като източник на благочестиви миряни, винаги с много богобоязън е удостоявал с офикии представителни и утвърдени в благочестието личности. В началото удостоявал с офикии само такива духовници и миряни, които лоялно в продължение на години са работили в свещения център на Фенер. Впоследствие обхватът на почетените се разширил и по посока на епархиите. Но връчените от местните архиереи офикии не били от първостепенните и великите. Те били от втората или третата петица или просто заети от държавния архондарий, като напр. правопазител, законопазител, майстор, актуарий, диреминевс (преводач), химнописец, зограф и др. С отличие бил удостояван дори и единославен християнин (от друга патриаршия), който вярно преподава словото на истината и зачита каноническия ред и история на Църквата-майка. Тях патриархът удостоявал с офикия след отправено писмо до църковната поместна църковна власт. В редки случаи били почитани инославни и иноверни учени-специалисти с интерес към православието.

Следва (тук)

Превод от гръцки: Анула ХРИСТОВА

„Църковен вестник", бр. 13, 2012 г.

*Бел. прев.:

Във връзка с предизвиканите дискусии в обществото по темата за архонтството, преводачът уточнява следното:

- Както е видно от свободно достъпния в интернет пространството оригинал на горния текст уточнението на темата - архонтство -  е поставено в скоби от преводача, не с цел манипулация, а защото точно архонството и неговото развитие в Църквата е и преследваната от автора цел, която се саморазбира при пълен, последователен и непреднамерен прочит на текста;

- Преводите могат да бъдат адаптирани, буквални (при научни текстове и т.нат.) и др., но при всички случаи, работата на преводача е интерпретативна (на англ. ез. се използва думата interpreter), като добрият превод цели точното и вярно предаване на мисълта и усещането на автора;

- На самия автор не му се е наложило да уточнява, че статията му е за архонтството по причина на това, че никой грък не прави разлика между отличен, награден, почетен с офикия и архонт. Поради същата причина авторът съвсем естествено преминава към употребата на думата „архонт", ед.ч., още в четвъртия абзац на текста, като напълно отъждествява офикирания с архонта: "Η τιμητική πρόβληση και εκλογή του εκκλησιαστικού οφφικιάλου ή άρχοντος, καθιερώνεται από παλαιά με ακολουθία σε ναό ή σε παρεκκλήσιο".

- По същата причина - да не се получи несъществуващото в гръцкото мислене разделяне на посочените по-горе понятия при българския му читател - преводачът уточняващо използва думата архонт пред дадените офикии или отличени служения.

- А кога точно започва да има отличени, или архонти, без да им се връчва определена титла/офикия, авторът проследява във втората част на текста си.  

- Речник: АРХОНТ, АРХОНТСТВО, АРХОНТСКИ ИНТСТИТУТ