Всичко, което се отнася до духовния живот; всичко, което преживяваме в Църквата, се върши по някой от следните два начина.
При единия, сърцето на човека никак не се ангажира със случващото се около него. Всичко е само формално, теоретично и логично. Сърцето остава безчувствено и съвсем не го интересуват нещата, засягащи духовния му живот. Тоест човекът съвсем съзнателно държи сърцето си на дистанция от ставащото наоколо, като по този начин си създава усещането, че държи контрол над нещата. Тук има голяма клопка, защото всеки път, когато човек открие, че сърцето му е извън нещата, разбира, че и самият той е останал извън нещата, че не участва в живота на Църквата, не участва в духовния живот.
Другият начин е човек да вижда, че сърцето му участва в нещата. Което означава, че всичко случващо се получава вътрешен отзвук в сърцето му. Тоест да вижда, че ставащото външно - било в Църквата, в църковното богослужение, или било нещо, ставащо в борбата на някого, - че то се процежда и някъде навътре в него, в самото му сърце, че се докосва до сърцето му, засяга го персонално, на много лична основа. Тогава всичко вече става лично усещане, лично служение. Всичко вече е истинско, всичко се отразява лично и всичко наоколо е отображение на това, което човек сам преживява.
Да преминеш от формалното към същественото, сиреч да преминеш от логиката на нещата към личното им съпреживяване, към живот на сърцето, съвсем не е просто нещо. Човек трябва да се смири. Само смиреният човек притежава сърдечен живот. Гордият човек всичко прави логично, за да може да плава в своята си гордост. Но ако човек се смири, тогава всичко в него става истинско. Сърцето му започва да има преживявания, започва и да има усещания, да има духовни сетива. Всичко в живота му започва да бъде истинско. Тогава за първи път той самият открива, че има личностен живот, духовен живот, личностен духовен живот. И дори това, че Божията личност вече го занимава на личностно ниво, не на вътрешно утилитарно ниво, а на лично ниво.
Всяко нещо резонира вътре в него. И там човек вижда степента на Божието присъствие в своя живот. Там вижда доколко той лично се е отворил за Духа Божий, доколко е отхвърлил от себе си своите страхове, съмнения и човешка логика, за да успее да предостави място на Божието присъствие. Доколко той сам усеща своята греховност, доколко тази греховност се е вкоренила в него и е станала препятствие за връзката му с Бога и доколко Божието присъствие бива възпрепятствано от собствения ни личен живот. Тогава всичко придобива лично измерение. Тогава вече болката и покаянието стават един много истински, личен въпрос.
Молитвата е нещо много истинско, защото засяга вика на една душа към Бога – един искрен вик, който произлиза от вътрешната същност на човека, а не от логиката му. Всичко вече е истинско. Човек тогава заживява собствената си истина пред Бога. Но това се предшества от един продължителен етап, в който той трябва да постигне състоянието на смирение, за да може сам да чуе своето сърце, за да може да осъществи контакта със своето сърце.
Казвам всичко това, за да можем да разберем, че тези дни, в които ние преминаваме през външни трудности, под натиска на външни обстоятелства, са времето, когато всеки от нас може да види доколко личността му е активна и действаща в личния му живот. Доколко личното му същество, самото му сърце е активно и действащо, доколко лично го касае връзката му с Бога, доколко може вътре в себе си да се бори със своите страхове и затруднения; доколко мислите, които често настъпват враждебно настроени срещу му, могат да бъдат отхвърляни чрез вяра, любов и доверие в Бога. Доколко всички те са истински в живота му.
Настана време да видим какъв е духовният ни християнски живот. Колко истинска е вярата ни в Бога?! Доколко страхът ни се стапя от вярата. Доколко сме искрени пред Бога. Доколко живеем с опит от присъствието на Бога в нас. Доколко всеки от нас чувства греховността си като пречка и страда и плаче заради нея. Доколко чувстваме Божието присъствие като сила. Защото много често ни е трудно да поверим съществуването си в Негови ръце. Всичко това показва кои сме ние всъщност.
Когато настават такива изпитания, когато идват подобни неща, които потискат човешкото съществуване, се дава възможност на всеки от нас да види кой е наистина този в него, който стои пред Бога. Кой е наистина този, който стои пред собствената му съвест. Кой е наистина този, който е в неговото същество. Дава ни се сега възможност да видим колко вяра има в молитвата ни. Колко тя е истинска. Колко реално е отворена тя към Бога. Доколко се опира на Него с доверие. Доколко чувства отмора у Бога, макар и навън да има борби и натиск. Всеки от нас да види какво наистина иска в себе си, истински и искрено; каква е собствената му личност; какъв е личният му живот пред Бога.
Сега имаме чудесната възможност за това. Защо? Защото многократно четем в житията на светците за техните трудове и борби, за трудностите и достиженията им, за решенията, които са изнамирали, за да се справят с изпитвания от тях натиск. Но всичко това ние в повечето случаи го разбираме само емоционално и логично, а не реално и екзистенциално. А ето сега и в нашия живот настава времето, когато на вратата ни тропа истината на живота и ни казва: хайде да видим какво сме направили досега; какво сме постигнали; кои сме всъщност; какви сме реално ние самите; какво е реалното ни нравствено покритие на духовния ни живот.
Днес интензивно усетих колко е важно да се възползваме от такива моменти. Не за да се провокира страх, а за да видим, за да се почувстваме разкрити, истински, голи пред лицето на Божията истина.
Нещата, които сега ни притискат, ще минат и ще заминат. Други ще дойдат, ще отминат и те. Но ние трябва да извлечем някаква полза от всичко това. Ние трябва да бъдем част от Божията истина и това трябва да стане нашата реалност. Казано по-просто, ние трябва да се борим срещу всичко онова вътре в нас, което е болно, слабо, кухо и лицемерно. Трябва първо срещу това да се води борба. А това се преборва вътре в дълбокия мрак на собствената ни килия. Там вътре то може да бъде преборено, там вътре може да видите кой сте вие всъщност.
Моля се от все сърце да извлечем голяма полза от тези превратности, които нашата страна и целият свят изпитват сега. Да сме по-смирени пред Бога, по-истински пред Него и пред съвестта си. А за всичко останало Бог ще се погрижи. Той Сам ни го е обещал. Затова намираме истински покой, когато се изпълваме с доверие в Божествения план, в Божието присъствие.
Пожелавам от все сърце тези дни да бъдат ползотворни за всички нас!
Свещенослужител на Еладската православна църква,
Проповед, произнесена на Преждеосвещена литургия, сряда, 11. 3. 2020 г.
pemptousia.com
Превод: Анула Христова
