За умението ни да четем трябва да благославяме Бога. „Благословен си Ти, Владико, Който устрои живота ми така, че книгите да могат да говорят с мен, а аз - с книгите."
Добре е всеки да придобие този навик съобразно собствената си нагласа. А за просветения във вярата човек е наложително да разбира, че съчетаването на буквите в слова не му е дадено само за да пише реклами и кулинарни рецепти. Човек може и е длъжен (в случая става дума за просветения във вярата човек) да чете Писанието.
Странното е, че масовата неграмотност беше напълно унищожена от съветската власт. От същата тази власт, която отне на вярващите хора Библията. Но самият факт, че неграмотността изчезна в земите на най-голямата по територия страна в света, сам по себе си е причина за положителна оценка: ние имаме пред себе си едно културно постижение. И то не единственото, между другото, що се касае до съвременната ни история. И ето, отнемането на Библията остана назад в историята, но способността да четем я имаме и до днес. „Благословен си Ти, Владико, Който умееш и от злото да твориш добро."
Съществува една доста известна илюстрация на социологическия образ на планетата в глобална перспектива, която ни представя човешката планета като изображение на село със сто жители. Много са любопитните послания в него, но в случая не ни е нужно да се спираме на всичко. Любопитното тук е, че според съществуващите изчисления 70 от общо 100-те жители в това въображаемо село не умеят да четат. В близост да тези цифри е разположена информацията, че там са налице също така 50 гладуващи и 80 лишени от всякакви санитарни условия.
Очевидно неграмотността е тясно свързана с глада и липсата на здравословни условия, помежду им сякаш е налице някаква вътрешна обусловеност. Гладен си - следователно не четеш. Не четеш - следователно си гладен. А щом живееш в глад и не четеш, то навярно и не се миеш, защото не разполагаш с място за това. Сега ще бъде добре да се огледаме около себе си. При вида на хлебарницата, пълна с хляб, и кухненското кранче на мивката, от което потича вода още щом го докоснеш, има защо да кажем: „Благословен си Ти, Владико, Който ми даваш храна, за да не гладувам, и полезни за мен битови условия.
Но да се върнем към способността да четем. Способността е само едно средство. То не решава въпроса какво и защо да четем. Целта на всяка способност е заложена винаги отвъд самата способност. Изборът на цел е свободен акт и не бива да принуждаваме никого към духовен труд, но можем просто да му напомним или да го насочим в тази посока: „Християнинът, който умее да чете, трябва да изучава Писанието." В противен случай ни застрашава враг, по-страшен от всяка външна агресия: невежеството. Невежеството добива още по-ужасен образ, когато към него можем да добавим определението „доброволно". Всъщност причината Бог да отнеме наличието на нашата всеобща човешка грамотност се свежда накрая до това, че ние не влагаме старание в слушането, четенето, помненето на Божието слово и вникването в неговия смисъл.
Благочестието на нашите предци черпило сили от литургическата система на църковния живот, домашното възпитание, добрия пример на братята и сестрите във вярата и наставническите трудове на духовенството. Прекъсването на което и да било от тези взаимосвързани звена можело да има катастрофални последствия. Да речем, че домашното възпитание на някого се окаже ужасно. Това можело да бъде последица от какво ли не! Бащата пие и бие, майката плаче, по-големите братя проявяват язвително отношение. И ето ви вече затруднени обстоятелства за благочестиво развитие на нещата. А ако добрите примери недостигат (те все не достигат), а лошите - с лопата да ги ринеш? Така беше със селските юноши и девойки, дошли да живеят в града, за да работят. Ускорено практическо усвояване на всякакви грехове и пороци, особено на пиянство и разврат, било дело на мнозина. Непосредствено след революцията довчерашната селска, а след това работническа младеж се превърнала в най-проблемна среда за пастирско обгрижване.
Сега нека си представим, че и в храма даден служител не е добре обучен. Да речем някой, който нямал особено образование и не проявявал усърдие в труда си спрямо членовете на своето паство. И като цяло се получава така, че кръстеният човек, приведен под клоните не една благородна маслина по силата на Тайнството, на практика расте като репей от корените на репей. При липсата на добри примери и изобилие на крайно лоши той просто не може да бъде научен и възпитан в нещо по-различно. Ето тук би трябвало да му се даде Писанието, за да почерпи от него нужното утешение, духовно насърчение, сила и наслаждение. За да може чрез Писанието да запълни пукнатините във възпитанието и образованието, да обикне храма и да се покае за греховете си. Много от предците ни в отминалите столетия са били лишени от тази възможност. За сметка на това ние не сме, така че колкото по-лек живот притежава грамотният човек, толкова по-големи ще бъдат към него и строгостта, и въпросите, на които ще трябва да даде отговор. Могъл е всъщност да пие от извора на живота и разума? Защо не го е правил? Могъл е на практика да умива себе си под струите на благодатта. Защо не се е умил?
При наличието на способност за четене и пряка връзка с Писанието, при съществуването на широко достъпни храмове и при възможността за принадлежност към Тялото на Църквата няма никакво място за извинение на невежеството. Вярно е, че не всеки е дарен с призванието да бъде учител, пък и при самото обучение хората имат различни способности за възприемане. Но насъщната потребност от духовна жажда и самостоятелен труд са абсолютно необходими. В случая имаме на свое разположение цялата цивилизационна среда с нейния пълен набор от съществуващи подръчни приспособления. В крайна сметка никой не ви пречи по път към работата или училището да слушате посланията на св.ап. Павел чрез слушалки и с помощта на телефон. И в колата ви, вместо шансони, можете да слушате аудио версии на Библията - това също никой не би ви го забранил и никой не би ви се намесил. Така че се оказваме напълно обезоръжени по отношение на всякакви извинения.
Съществува обаче някакво коварно безразличие към служението на Бога. Налице е някакво скрито охладняване, което сковава душата. Това охладняване, това вледеняване трябва да бъде постепенно разтопено. Крайната цел си заслужава усилията. На практика изучаването на Писанието по чуден начин дава плод по изпълнението на всички заповеди. Факт е, че няма смисъл да се търсят целомъдрие, вярност, скромност, въздържание, смирение и други плодове на Духа там, където Писанието е изоставено в крайно и продължително забвение. По силата на инерцията добродетелта ще продължи да живее още известно време в такава среда, но заедно с това постепенно ще замира. Накрая напълно ще изчезне. Там, където Писанието повежда разговор с човека и човек започва да се вслушва в гласа на Писанието, с времето по най-чуден, но и абсолютно необратим начин поникват кълновете на оставени в забвение добродетели. В подобен случай причинно-следствената връзка е несломима и се активира в една посока: от Писанието към обновлението на живота.
Нека защитниците на „свещената простота" спорят, че в случая има риск от възникване на „глупава святост". Нека си спорят. Но самото понятие „свещена простота" е взето от Писанието, не от тавански бумаги. В историята са налице немалко примери, когато добри по душа, но невежи хора са ставали открити и ревностни проповедници на най-злостни учения. Притежавали са и пламенна енергия в сърцата си, и искреност, и жертвеност, липсвала им само истинната вяра, положена върху нейните здрави основи. Което ще рече, че търсили да открият някаква основателна теория за своята гузна съвест и я откривали, но извън Писанието. В това се състои трагедията на цели две столетия от руската история.
У.Н.Лесков е написал един зловещ разказ за доставчик на книги, който раздавал копия на Библията. Историята се случила във Франция в края на XIXвек. На вратата на завода доставчикът на книги подарявал копие от Писанието на работниците, излизащи в обедна почивка. Един от работниците със смях взел книгата и заявил, че, видите ли, след като обядва, ще я използва за тоалетни нужди. Авторът, от името на когото е написана историята, попитал доставчика на книги дали не се бои да предоставя свещени книги в ръцете на откровени нечестивци и безбожници. В крайна сметка човек никога не знае дали на някого няма да му хрумне действително да угаси фасовете си в Библията, да я накъса на отделни листа и да я отнесе на долнопробно място. А онзи отговорил: „Не се боя от нищо. То и аз самият съм прочел първите слова от Писанието, седейки в клозета. С върха на пръстите си държах отделни листове от Евангелието. Четях написаното и тъкмо там - в банята - аз за първи път се просълзих и стигнах до първото си покаяние."
Така страховито и така чудесно Бог отваря за Себе Си път към сърцата на човеците. И щом е такава силата на словата Господни, това не означава ли, че грамотният и кръстен човек трябва да очаква потресаващи преживявания за свое вразумление? Няма ли да е по-добре да вземем в ръце Писанието преди да ни е връхлетяла каквато и да било беда отвън? Да си взимаме Писанието в ръце и ден подир ден да си четем мълком от него, водейки си записки за това, което ни впечатлява и което не разбираме. В хода на нашето суетно ежедневие да запаметяваме късчета от свещените текстове и да размишляваме върху тях. Да вникнем във всяко отделно слово, във всяка отделна буква и опитно да вкусим колко благ е Господ и колко голяма е сладостта на Неговото слово. Нима не е прав Давид, като казва, че то е по-сладко от медена пита. Най-искрено ви съветвам да постъпвате именно така, вместо да чакате неминуемо предстоящите беди и после със закъснение да викате за прошка.
Невежеството - това е грях. Доброволното невежество е тежък, и то много тежък грях. Трябва да разкъсаме веригите на безразличието, на самоувереността и на хладното презрение. Едва тогава бъдещето ще ни се яви под знака на радостната надежда. И така ще изчезнат пречките за духовно израстване. Чудовищни плодове се раждат единствено от леността на душата и заспалия разум. Нужно е, без да се бавим и без да отлагаме, да благославяме Бога за всеки един миг от живота си, и да вземем в ръце Писанието, без да си позволяваме по-нататък да го изоставяме, също както кормчията не пуска руля, воинът - оръжието, а майката - своя младенец, положен на гърдите й.
Превод: Анжела Петрова
