Във връзка с избягване на възникнали в църковното изпълнение недоразумения въобще спрямо института на един Всеправославен събор и процедурата по неговото свикване, както и определянето на темите му и тяхното безразборно дискутиране в общественото пространство, редакцията на "Църковен вестник" счита за нужно да публикува постъпилите до момента в нея официални писма на Негово Високопреосвещенство Лимасолски митрополит Атанасий (стр. 7-8) и на проф. д-р Димитриос Целенгидис в тяхната цялост, при буквалност на превода.
Молим да се обърне внимание на факта, че публикуваните до момента в българското интернет-пространство преводи на тези писма са само техни непълни и неточни вариации.
Писмата публикуваме с изричното разрешение на техните автори, които са предоставили на редакцията и копия от оригиналите на своите писма, чинно отправени, според утвърдения с всеправославно решение ред, до Свещени Синоди на Поместни православни църкви. Бел. ред. ЦВ.
АРИСТОТЕЛЕВ СОЛУНСКИ УНИВЕРСИТЕТ
БОГОСЛОВСКИ ФАКУЛТЕТ
КАТЕДРА ТЕОЛОГИЯ
СЕКТОР ДОГМАТИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ
ПРОФЕСОР: ДИМИТРИОС И. ЦЕЛЕНГИДИС
СОЛУН
6 февруари 2016 г.
До:
Блаженнейшия
Патриарх Български
Г-н г-н Неофит
София
Ваше Блаженнейшество,
Обръщам се почтително към Вас във връзка със сериозния въпрос за свикването на Свят и Велик Събор на Православието.
По-конкретно, доколкото аз се занимавам напоследък с изследването на публикуваните вече текстове за предстоящия Събор, поискано ми бе от Руската църква спешно да направя една първа богословска преценка на тези текстове.
Откликвайки, по дълг и с радост, на това предложение, аз съставих и изпратих своевременно своята преценка на 31 януари 2016 г., във връзка с подготвяния там Архиерейски събор.
Така реших, че би било добре, вместо един бъдещ мой обширен текст, да изпратя сега и на Вас своята кратка преценка. И това, защото вярвам, че тя би могла да допринесе някак в обсъжданията на Архиерейския събор на Вашата Църква, доколкото и Вашата Поместна църква е призована, саморазбираемо, да даде съответно решение по темите, които предстои да бъдат внесени на Великия Събор на Църквата.
БОГОСЛОВСКИ БЕЛЕЖКИ ПО ТЕКСТА:
"ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА КЪМ ОСТАНАЛИЯ ХРИСТИЯНСКИ СВЯТ"
Този текст носи в себе си както богословска непоследователност, така и противоречивост. Така, в член 1 се декларира църковното самосъзнание на Православната църква, като тя се счита (съвсем основателно) за "Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква". Само че, в член 6 се явява едно противоречащо на горния член 1 изявление. По-точно, там се отбелязва, че "Православната църква признава историческото съществуване на други Християнски Църкви и Изповедания, които не се намират в общение с нея".
Тук възниква следният основателен богословски въпрос: Ако Църквата е "ЕДНА", съгласно Символа на вярата и самосъзнанието на Православната църква (член 1), тогава как така става въпрос за други Християнски Църкви? Очевидно е, че тези други Църкви са инославните.
Инославните "Църкви" обаче не могат изобщо да бъдат наричани "Църкви" от православните "тъй като, разглеждайки догматически нещата, не може да става реч за някакво множество от "Църкви", имащи различни догмати, и то по отношение на много богословски теми. В резултат на това, доколкото тези "Църкви" остават непреклонни в своите злословия на вярата, не е богословски правилно да ги признаваме, и то по най-църковен начин, още повече институционален, извън "Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква".
Тук възниква и въпросът: След като единството на Църквата е даденост, тогава какъв вид единство на Църкви се търси в рамките на Икуменическото движение? Може би се има предвид връщането на Западните християни в ЕДНАТА и единствена Църква? Само че такова нещо съвсем не личи от написаното и от духа като цяло на този Текст. Напротив дори, той оставя впечатлението, че има наличие на разделение в Църквата и че целите на авторите му са отправени към разчупеното единство на Църквите.
Богословско объркване предизвиква със своята неясност и член 20, който казва: "Целите на богословските диалози на Православната църква с другите християнски Църкви и Изповедания се определят винаги на основата на критерия на каноните, вече формирани в църковното предание (правила 7-мо на Втория и 95-о на Пето-шестия вселенски събор).
Само че в правилата 7-мо на Втория и 95-о на Пето-шестия събор се говори за признаването на Кръщението на определени еретици, които са изявили интерес да встъпят в Православната църква. Но, богословски преценявайки текста, от духа и написаното в него схващаме, че въобще не става въпрос за връщане на инославните в Православната и единствена Църква. Напротив, в текста кръщението на инославните се счита априори и без негово всеправославно решение за факт. С други думи, текстът усвоява "баптисткото богословие". Същевременно пренебрегва историческия факт, че съвременните инославни на Запад (римокатолици и протестанти) имат не един, а цял куп догмати, които се различават от вярата на Православната църква (освен тези за filioque, тварната Благодат на тайнствата, главенството, непогрешимостта, отричането на иконите и решенията на Вселенските събори и др.).
Основателни въпроси повдига и член 21-ви, където се отбелязва, че "Православната църква... оценява положително издадените от нея (има се предвид Комисията "Вяра и Ред") богословски текстове... за сближаването на Църквите". Тук трябва да отбележим, че тези текстове не са оценявани от архиереите на Поместните православни църкви.
Накрая, член 22-ри оставя впечатлението, че предстоящият да се събере Свят и Велик Събор, предварително оповестява безгрешността на решенията си, защото счита, че "запазването на чистата православна вяра се осигурява само чрез съборната система, която открай време е за Църквата най-висшият и краен критерий по отношение въпросите на вярата". В този член се пренебрегва историческият факт, че в Православната църква последният критерий е бодърстващата догматическа съвест на изпълнението на Църквата, която в миналото е утвърдила или счела за разбойнически дори и някои Вселенски събори. Съборната система от само себе си не осигурява механично правилността на православната вяра. Това става само когато синодалните епископи имат в себе си действащ Светия Дух и Ипостатичния Път, тоест Христос, и тогава като син-од-ални (буквално съ-Път-ници, б.пр.) те са и на дело "следващите свети отци".
ОБЩА ОЦЕНКА НА ТЕКСТА
Чрез това, което е написано и което ясно се внушава в горепосочения текст, е очевидно, че вдъхновителите и съставителите му се опитват да постигнат едно институционално узаконяване на християнския синкретизъм-икуменизъм чрез решение на Всеправославен събор. Само че това би било гибелно за Православната църква. Затова смирено предлагам неговото цялостно отхвърляне.
И една богословска бележка по текста
ТАЙНСТВОТО БРАК И ПРЕЧКИТЕ ЗА НЕГО
В член 5, ал. 10 се отбелязва: "Бракът на православни с инославни се възпрепятства от каноничната точност (теол. акривия), като няма възможността да бъде благословен (правило 72-ро на Пето-шестия (Трулски) Вселенски събор), той може обаче да бъде благословен по снизхождение и по човеколюбие, при изричното условие, че чедата, придобити от този брак, ще бъдат кръстени и възпитани в Православната църква".
Тук, изказването, че "чедата, придобити от този брак, ще бъдат кръстени и възпитани в Православната църква", противостои на богословското установяване на брака като тайнство на Православната църква. И това, защото тук чадорождението, в сравнение с кръщението на чедата в Православната църква, се явява онова, което узаконява свещенодействието на смесените бракове. Нещо, което е ясно забранено от Канона (правило 72-ро на Пето-шестия) на Вселенския събор. С други думи, един не-Вселенски събор, какъвто е предстоящият Свят и Велик Събор, изглежда да релативизира изрично решение на Вселенски събор. А това е неприемливо.
И още нещо. Ако от даден свещенодействен брак не се придобият деца, то узаконява ли се, богословски погледнато, този брак само от намерението на инославния съпруг (инославната съпруга) да включи евентуалните си деца в Православната църква?
Така, погледнато богословски логически, параграф 5.10 следва да се премахне.
С най-дълбока почит,
(следва собственоръчен подпис)
Димитриос Целенгидис,
професор при АСУ
Превод: Анула Христова
Църковен вестник, бр. 5/2016 г.
