За българите в чужбина прекосяването на държавни граници за храмов празник или архиерейска служба не е изключение, нито единичен случай. Това е утвърдена практика и живо потвърждение на съборността на Църквата.
Нашите сънародници в Европа, свещеници и миряни, често преминават стотици километри до някоя българска православна църковна общност, за да влязат в радостта на домакините и да ги подкрепят.
Добринка Грамова пристига от Париж заедно със съпруга си – иподякон Васил Грамов и двете им момчета, специално за Великденското богослужение в Дъблин и за да подкрепят учредяването на новата българска църковна общност в Ирландия. Макар да посрещат Възкресение Христово в хотела след изнурително ранно пътуване, умората бързо отстъпва пред радостта от общото съпреживяване на празника.
За подкаста „Мост на вярата“ тя сподели своя ценен опит от живота в една от най-старите ни енории в Европа – Българската православна църковна община „Св. патриарх Евтимий Търновски“ в Париж. Това е разказ за православната църковна общност като едно голямо християнско семейство и за православната вяра като храна за душата. Разговор за личния пример на родителите, които всяка неделя преодоляват разстоянията, за да дадат на децата си здрави духовни устои и усещане за принадлежност.
Добринка живее във Франция вече повече от десетилетие. Живее със семейството си в Жуанвил ле Пон (Joinville-le-Pont) – градчето се намира в департамент Вал дьо Марн (Val-de-Marne) и влиза в пределите на т.нар. „Голям Париж“ (Métropole du Grand Paris). Тя не помни време в чужбина, в което да не е имала своя църковна общност и свой храм, и цени дълбоко този дар:
Когато отидох в Париж, вече имаше българска църква. Въпреки че нашата църква не е точно както хората си я представят – като голяма красива катедрала, а едно помещение, в което се събираме. Но мястото всъщност не е толкова важно. Важното са хората, които сме там. Заедно се молим, споделяме си… Отците са едни чудесни, благи духовни хора, които ни събират заедно. Нашият отец Иван е прекрасен – казва тя, визирайки българския свещеник в Париж протойерей Иван Карагеоргиев.
Думите на Добринка напомнят една дълбока истина – че Църквата не е в градежите от камъни, колкото и благолепни да са те, а в човешките души, обединени от една вяра, една надежда и една любов – Христовата. Именно тази любов и споделената молитва около светата Трапеза превръщат скромното парижко помещение в истински храм, където българите срещат Бога и своите братя и сестри в Христа, намират пристан за душите си далеч от родината.
В Париж всеки активно може да участва в църковния живот на общината според своите дарби и предпочитания – да пее в църковния хор, да задълбочава познанията си за вярата, да рисува, да помага в богослужението или в организацията на извънбогослужебните дейности.
Ние правим много ателиета. Има ателие по катехизис за деца и за възрастни, певческо ателие. Големият ми син много обича да пее и се включва в това ателие. Аз също. Тоест аз не помня такова време, когато не сме имали наша българска църковна общност и наш храм, и ценя това, което имаме – разказва Добринка Грамова.
Когато прави равносметка какво дава на нея и на близките ѝ възможността да участват в богослужения на роден език и в живота на енорията, лицето ѝ придобива особена мекота и сияние. За нея църковният живот не е просто формалност, а насъщна необходимост и елемент от екзистенциална важност.
Това е много ценно за нас. Бих казала – храна за душата. Носи ни мир, спокойствие, място, където можем да се помолим с други сънародници, да се служи на нашия църковнославянски език, където можем да празнуваме нашите празници като Великден, като Рождество Христово, по нашия си начин. Можем да се изповядваме на български и с български свещеници. Важното за нас е да сме заедно, да споделим празника, да се помолим заедно. Имаме си чудесна църковна общност, хора, които срещаме всяка неделя, които са като наше семейство. Това е истинско богатство!
За Добринка и семейството ѝ връзката с парижкия български храм е дълбоко лична, съкровена. Там тя и децата ѝ приемат свето Кръщение и стават членове на Църквата Христова:
„Нашите дечица всъщност са родени в Париж. В църквата ги кръстихме и аз самата съм кръстена в българската църква в Париж, което е много ценно за мен и е силна връзка с тази църква“.
Френската столица, един от най-големите европейски мегаполиси, налага свой собствен ритъм, в който разстоянията се измерват във време.
„Знам, че е трудно. Понеже Париж е огромен, а църквата ни е далече, и да стигнем до нея е едно голямо усилие за нас. Особено с дечица. Всяка една неделя да се стане рано и да се отиде навреме за богослужение. Трудно е, но си заслужава“, категорична е тя.
Зад красивата картина на сплотената енория, споделената вяра, споделените радости и трудности в общността, стоят осъзната воля и усилия, своеобразна лична жертва и постоянство. И от позицията на своя опит в църковния живот в Париж, Добринка Грамова се обръща към нашите сънародници в Ирландия, които тепърва полагат основите на своя църковна общност в Дъблин:
Съветът ми е да вярват, да не униват пред трудностите и да не се отказват. Да имат желание, воля, постоянство. Защото църковната общност, това е едно невероятно семейство. Там се срещаме с българи, подкрепяме се, помагаме си, общуваме си. За дечицата богослуженията, благодатният живот в Църквата е невероятна храна за душата, там се учат на хубави неща. Така че въпреки трудностите си заслужава. Направете го – събирайте се, направете така, че да се отслужват тези Литургии, да идват хората на богослужение и да се живее църковен живот!
Вярата като щит срещу предизвикателствата на модерния век е другата тема, която засегнахме в разговора ни с Добринка. Заедно със съпруга си те се чувстват много по-спокойни за бъдещето на своите деца, именно защото отрано ги водят на богослужение, пристъпват към светите Тайнства и ги възпитават в познание на Бога.
В днешния свят, в който духовността е под заплаха, особено за дечицата, които постоянно са пред екраните, за нас е много важно да имат тази духовна храна за душата, да се учат на християнски добродетели, да са добри хора. Това време, прекарано в църквата, е много ценно за тях, за да се изградят по-късно като стойностни хора – казва тя.
Думите на Добринка Грамова потвърждават, че за българите зад граница православната енория бързо се превръща в духовно семейство, което дава мир, подкрепа и усещане за роден дом далеч от родината. Опитът на общността в Париж е жив пример за това, че въпреки големите разстояния и делничните трудности, усилията да стигнеш до храма и времето, отделено за Църквата, си заслужават, когато целта е да се запази вярата на дедите ни и да се предадат християнските добродетели на следващото поколение. Пример, който днес вдъхновява и новото начало за сънародниците ни в Дъблин.
Автор: Александра Карамихалева
Повече може да чуете в епизодите на „Мост на вярата“ за църковните празници и общности в Дъблин и Париж.
