Отец Любомир Леонтинов е един от тримата свещеници при катедралния храм „Свети Цар Борис Покръстител“ в Берлин. Всъщност, той е първият свещеник, ръкоположен за Западно- и Средноевропейска епархия през далечната 1994 г., преди повече от 30 години. Разказва, че когато дошъл в Берлин, вече бил завършил богословие в България, но работел към Министерството на социалните грижи в Германия в областта на социалното подпомагане. По-късно завършил в Германия мениджмънт в университета и станал координатор на социалната помощ на Република Бранденбург.
По време на войните в бивша Югославия доставяли хуманитарна помощ на воюващите райони.
Когато военният конфликт там приключил, под влиянието на митрополит Симеон – Западно- и Средноевропейски, той решил да се посвети на свещеническо служение. Тогава все още нямало български храм в Германия и митрополит Симеон и руският архиепископ за Германия Теофан го ръкоположили в руския храм в Берлин. Заедно с него ръкоположили и един руски йеромонах и двама руски свещеници, които оттогава и до днес чувства като родни братя.
От онези години датират и наченките на организация на българска църковна общност в Берлин и Германия. Оттогава и до днес поддържат топли сестрински отношения с другите Поместни църкви, които имат свои представителства в Германия. Гостуват си на празници, съслужат братски, подкрепят се взаимно.
Когато в даден град се заражда нова църковна община и още нямат свой храм, ползват православни храмове на други църкви – сръбска, руска, гръцка, румънска, докато си устроят свои.
Отец Любомир Леонтинов разказва за онези първи години – началото на 90-те, за много силна българска студентска общност в Берлин. Момчета и момичета, които с целия си младежки ентусиазъм идвали и помагали в храма при разчистването му и при ремонта, участвали активно в изграждането на църковната община. Храмът постепенно придобива сегашния си благолепен вид, както и прицърковният център към него в приземния етаж, с общите усилия на десетки българи всеки, от които вложил според възможностите си време, средства, сили. Вложил душата си в съграждането на този духовен дом. С умиление си спомня как тези млади хора идвали тук, в криптата под храма, с лаптопите и книгите си, за да учат на топло, ползвайки интернета на църквата (по онова време нямало навсякъде).
По време на сесии се нареждали цели опашки от чакащи младежи, за да им прочетат отците молитва за успех преди изпитите и в учението им.
Много от тях за първи път се отделяли от семейството си, за първи път отивали в чужбина и в храма се чувствали добре, като у дома и това е така до ден днешен. Откъснати от родителите си, от близки, в далечна страна без сегашните средства и възможности за комуникация с родината, свещениците при храма стават техните най-близки хора, техни бащи. С тях споделят и трудностите, с които се сблъскват, и носталгията си, радостите, успехите си, и любовните си трепети. Българските свещеници кръщавали по-късно и техните избраници чужденци, и децата им. Отец Любомир си спомня:
Бяха много студенти, много бяха тези, в чийто живот участвахме, споделяйки с нас своите житейски трудности и успехи.
„Когато заминават от Германия се убеждавам колко верни са думите, че близостта не е въпрос на разстояние, а на сърце, на емоция“, казва той. Спомня си за отделни тогавашни момчета и момичета, всеки оставил трайна следа в паметта му и в сърцето му. „Някои от тях днес са все още в Германия, други са се завърнали в България и са съградили там живота си, трети живеят в друга страна, но ако връзката с тях се е запазила, а това е така, значи ние сме богати“, казва той.
Ние сме протегнали ръце към всеки, всеки може да дойде при нас, да се молим заедно един за друг и да стане част от нашата общност. Или пък да си тръгне, ако житейският му път го отведе далеч от тук.
Отец Любомир допълва, че и днес в българската общност в германската столица има не само българи, а и поляци, германци, руснаци, украинци, румънци…, които идват в българския храм редовно, а не епизодично или случайно. Според свещеника: „Вероятно, това се дължи на спецификата на Православието, което е универсално и независимо на какъв език се служи в храма, дали го разбираме или не, човек чувства Божията благодат, чувства, че е сред свои, в голямото Христово семейство“.
Автор: Александра Карамихалева
Повече за духовния живот в БПЦО в Берлин може да чуете тук:
Браницки епископ Йоан: Дигиталният шум ни отдалечава от тишината на Бога
