Отец проф. Иван Иванов: Великият пост е най-важният постен период в църковната година
Постът не е просто въздържание от храна и други ежедневни дейности и навици, а време на посвещение на човека на Бога.
Църквата отправя покана да възстановим връзката си с Бога чрез искрено покаяние.
Великият пост е време, в което православният християнин внимава повече над себе си. Изследва духовния живот, очиства се от страсти и пороци, посещава храма и се моли по-усърдно. Великият пост обаче е свързан и със специални богослужебни последования – Велико повечерие, Малко повечерие с акатист на Света Богородица, Преждеосвещена света литургия, както и Литургията на св. Василий Велики, която се отслужва в неделните дни. Какво представляват всички тези последования? Каква е тяхната история и как са се развили в Църквата? Разговаряме с проф. д-р прот. Иван Иванов от Богословския факултет, преподавател по Литургика и изследвал десетилетия Тайнството Евхаристия.
– Отец професоре, в първата седмица на Великия пост сме. Какво е посланието на Църквата в началото на поста и защо той има такова важно значение за духовния ни живот?
– Светата Четиридесетница е най-важният период от църковната година, в който християните се подготвят духовно и телесно да посрещнат достойно най-древния християнски празник Възкресение Христово – Пасха. Великден е центърът на всички празници на Църквата. В ранната християнска епоха от църковната история първите християни придавали чисто есхатологичен характер на този ден, в очакване на второто идване на Господ Иисус Христос. С такъв пасхален характер е и неделята – денят, посветен на Господа и на Неговото Възкресение като ден на Светлината, в който всички православни християни се събират, за да извършат Евхаристия и да станат едно тяло в Господа, който е Главата на Църквата, според еклезиологията на св. ап. Павел. Така, по примера на първите християни, повечето от които са жертвали живота си за своята вяра в Христа като Изкупител и Спасител на човешкия род, и ние до ден днешен празнуваме и възпоменаваме всички евангелски събития, които ни напомнят за живота, мисията, страданията, смъртта и Възкресението на нашия Спасител Господ Иисус Христос, Сина на Живия Бог, въплътил се чрез Дева, бидейки Бог и Човек.
Честването на Пасхата е разделено на два периода:
1. Покаен, включващ периода на светата Четиридесетница, като период за подготовка, по време на който в древност оглашените са били катехизирани, а от 4 век, под влияние на египетските аскети, този период бил трансформиран в постен период на Църквата.
2. Тържествен период, включващ празнуването на самото Възкресение – Пасха като ден, в който първата Църква чествала тържественото си влизане в царството Божие.
Нека да спрем нашето внимание върху първия период, свързан с нашата духовна и телесна подготовка по време на поста. Този период е наречен от Православната църква триоден, носещ името на т.нар. песенни триоди, които съдържат химнографията, т.е. песнопенията и текстовете, които се изпълняват по време на Четиридесетницата, съдържащи всички евангелски теми по този повод. Четиридесетницата в Православната църква обхваща цели седем седмици, асимилиращи два различни по произход постни цикъла на древната Църква: следбогоявленския пост на египетските християни и едноседмичния предпасхален пост, който, според свидетелствата на светите отци и древните канони, първоначално траел един, после два дни, а накрая цяла седмица, т.нар. Страстна седмица, чийто постен характер бил задължителен за всички християни – аскети, клирици, миряни.
– Знаем, че богослужението е по-различно през тези няколко седмици до Възкресение Христово. С какво се характеризира то и с какво е по-различно от останалите дни в годината?
– По време на св. Четиридесетница всяка седмица има своя особен богослужебен характер, различен от дните извън великопостния период.
Например всяка неделя се извършва Василиева св. литургия, всяка събота – Златоустова св. литургия, всяка сряда и петък, освен ако не се случи тогава да е Благовещение, се извършва Преждеосвещена литургия.
В първата седмица от Великия пост, в дните от понеделник до четвъртък вечерта, се извършва Велико повечерие с Покайния канон на св. Андрей Критски, а в сряда на петата седмица се извършва Малко повечерие с целия канон на св. Андрей. По време на поста всеки петък вечер се извършва Малко повечерие с Богородичен акатист, разделен на отделни части, а в петък на петата седмица се чете целият Акатист на Пресвета Богородица.
– Вие споменахте за Василиевата и Преждеосвещената литургии, разкажете ни за тяхното развитие в исторически план. Как се обособяват като отделни богослужения? И знаем, че богослужебният типик указва вечерните богослужения да се служат сутрин, а утринните вечер – защо това е така?
– Христовото Възкресение или Пасха е най-древният християнски празник. За него говори св. апостол Павел в Първото си послание до коринтяни (5:7-8). Много рано празнуването му било свързано с подготвителен пост, чиято продължителност е трудно да бъде установена, тъй като била различна в различните Църкви. С ежегодното изчисляване на деня на Пасхата била ангажирана Александрийската църква, тъй като от древността нейната школа била прочута с образованите си астрономи.
Всяка година Александрийският патриарх изпращал до предстоятелите на останалите Църкви т.нар. „Пасхални писма“, с които ги уведомявал за деня на Пасхата и свързаните с нея празници.
Впоследствие в печатните издания се утвърдила практиката „пасхална таблица“ да е включена в края на богослужебния устав и други богослужебни книги. През първите християнски векове в нощта на Пасха били извършвани масовите кръщения на оглашените, а Евхаристията била свързана с агапи или вечери на любовта. В апокрифния паметник „Завет на нашия Господ Иисус Христос“ (от края на 4 век) е описано подобно последование. За тази пасхална вечер на любовта били приготвяни специални хлябове, запазени до днес в отделните Църкви под различно наименование. След 313 г. броят на желаещите да приемат кръщение станал толкова голям, че било невъзможно да бъдат кръстени само в нощта на Възкресението и общи кръщения започнали да извършват и срещу други големи празници. Тоест трябва да се отбележи, че кръщенията в древната Църква са били обществени богослужения, извършвани срещу и по време на големите Господски празници само от епископ (тоест където е имало Катедра) и в присъствието на презвитерите, дяконите, дяконисите и цялата християнска общност. Целта е била публичната и правилна вероизповед. В съвременната практика кръщенията се извършват вече като частни богослужебни последования и освен от епископите, също от презвитерите.
Накратко, през късната византийска епоха вечерта на Велика събота започвало пасхалното бдение, което било едно от най-тържествените последования на Църквата и същевременно най-древната форма на всенощно бдение. Включвало вечерня, по време на която били кръщавани оглашените, Литургия на св. Василий Велики, на която новопросветените били причастявани, дълго четиво от книгата Деяния на св. апостоли, пасхална полунощница, утреня и Литургия на св. Йоан Златоуст.
За тържествена пасхална Литургия била считана Литургията на св. Василий Велики.
За да бъде улеснено кръщението и причастяването на оглашените, вечернята, свързана с Литургия на св. Василий Велики, била прехвърлена на сутринта на Велика събота. Постепенно отпаднали кръщенията на оглашените, а заедно с тях и четивото от книгата Деяния на св. апостоли. В нощта на Пасха била извършвана пасхалната полунощница, утренята и Литургията на св. Йоан Златоуст.
– Кои са най-важните характеристики на византийските литургии на св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст и Преждеосвещената литургия?
– В контекста на същността и характеристиките на т.нар. византийски евхаристийни молитви или анафори, познати сред вярващите като Литургиите на св. Василий Велики и на св. Йоан Златоуст, трябва да подчертаем едно много важно нещо. Същественото за тях е т.нар. теоцентричност на евхаристийния текст и православната вероизповед. А именно, според утвърденото мнение сред източните изследователи на Литургията, специфичното за всяка византийска Анафора е, че тя, макар преимуществено да се обръща към Отца, образува своя тринитарен характер в отделните си части: в пролога изпъква Отец като Творец и Промислител, в следангелската песен и учредяването – Синът като Изкупител, а в епиклезиса – призоваването – Дух Свети като Осветител.
Тези византийски литургии представят в съвършен вариант богословието на св. отци от 4 век, триумфирало над ересите, а именно, че Отец, Син и Свети Дух са неразделни както по същество, така и в творческия, изкупителен и осветителен акт.
Евхаристийната молитва на двете литургии има структурата на западно-сирийските анафори. Това характеризира тези литургии като православни и не случайно са в състава на богослужението на правилно апостолски вярващата Църква – Православната.
Що се отнася до Преждеосвещената литургия, за незапознатите е необходимо да се изясни, че главната особеност на тази т.н. Литургия се състои в това, че на нея не се извършва същинското тайнство Евхаристия, което е в третата част на светата Литургия – „литургия на верните“, а вярващите се причастяват с Тялото и Кръвта Христови, осветени на предишна Литургия на св. Василий Велики или на св. Йоан Златоуст, отслужена съответно в неделни, съботни или празнични дни.
Като начало Преждеосвещената литургия се появява още в първите векове на Християнството.
Тя се свързва с името и авторството, по-скоро съставителството, на св. Григорий Двоеслов папа Римски, наречен Велики. Вероятно той пренася тази практика на Запад в Рим от практиката на древната йерусалимска традиция за причастяване по време на постните дни – сряда и петък, извън Литургията, извършвана на Гроба Господен (Храма „Възкресение Христово“ – Анастасиса), от там влиза в практиката на византийската църковна традиция. От църковната история знаем, че първите християни се причастявали ако не ежедневно, то твърде често, по различни поводи, свързани с Христовите празници, неделята, светийските празници, както и такива от обществен и личен характер, отразени и в съвременната литургична практика. Поради предимно социо-политическите трудности в периодите на масови гонения, убийства и болести, християните в древност са правили много елементарно и несложно богослужение, свързано предимно и само с Евхаристията, без сложен ритуал и без особени обществени прояви. Предимно на тайно и скрито, поради съображения за сигурност и поради страх от нападения над тях и техните семейства, в катакомби и частни домове, или отдалечени от градската среда имоти. Голяма част от Евхаристийното богослужение е било извършвано дори само във фамилна обстановка (особено в периода от 1 до 4 век, когато още не била оформена цялостната структура на Литургията) и то в дните събота, неделя и свързаните с апостолския пост сряда и петък, за което се откриват десетки свидетелства в изворите от този раннохристиянски период. Наложила се практиката на болни и страдащи християни, особено по време на Великия пост – на Четиридесетницата и в другите постни периоди, поради неудобство да се събират на обществени места, или поради социални и политически наложени затруднения, свързани с военни действия, масови заболявания, пандемии, гонения и други, е било неуместно и неудобно в такава трудна обстановка – в дни на пост, на скръб и обществен страх, да се извършва обичайната Литургия и свързаните с нея обществени църковни богослужения.
В периода на постите и най-вече в Четиридесетницата, за да се даде възможност на вярващите да се причастяват и в седмичните дни на поста, без при това да се нарушава характерът на великопостното богослужение, било установено в някои дни вярващите да се причастяват с предварително осветените Дарове.
Така идва необходимостта в литургичната практика на Църквата да се установи и въведе навсякъде Преждеосвещената литургия. Като богослужебна структура Преждеосвещената литургия представлява свързано с вечернята последование, на което християните имат възможност да се причастят с Дарове, осветени предварително. За тази цел във византийския ритуал, и в много други, при извършването на тези ординарни или всеобщи византийски литургии, се подготвя и освещава не един Агнец, каквато е обикновената практика, а два или повече. Агнецът е най-съществената част от евхаристийния хляб (просфората), която се отделя по специален начин по време на Проскомидията (литургията на приношението) и се поставя на дискоса за освещаване по време на Евхаристийния канон (в Литургията на Евхаристията – литургията на верните). Богослужебният ритуал изисква след освещаването на Агнеца и допълнителните, те да се потопят в потира с осветената Кръв Христова, след което се поставят в специална кутия (обикновено от скъпоценен метал), т.нар. дарохранителница. В нея се съхранява до деня, в който ще бъде отслужена Преждеосвещена литургия. Ако през седмицата предстои да бъдат отслужени две Преждеосвещени литургии, на предхождащата ги Литургия се освещава основният Агнец и още два.
– Кои са темите, които очертават Великия пост? Знаем, че първата неделя е посветена на светото Православие.
– За да сме по-подробни в изясняването на всички събития в периода на светата Четиридесетница, трябва да отбележим няколко важни неща. Това е част от подвижните църковни празници, които са свързани с празнуването на Пасха – Възкресение Христово (Великден). Именно подвижните годишни празници са свързани с Пасхата, но имаме предпасхален и следпасхален период. Следователно: предпасхалният е четиридесетдневен и едноседмичен – Страстната седмица, общо 48-дневен, и следпасхален петдесетдневен празничен цикъл. В зависимост от датата на празнуването ѝ се отбелязват в един и същ ден от седмицата, но на различна дата. Празникът Вход Господен в Йерусалим (Цветница) се празнува една седмица преди Възкресение Христово, а Възнесение Господне е четиридесет дни след нея и се пада в четвъртък, а Петдесетница се празнува в неделя 50 дни след Великден.
Предпасхалният период, както казахме, е периодът преди Пасха и се нарича света Четиридесетница или период на постния триод. Състои се от три части – три подготвителни седмици, шест седмици на Великия пост и Страстната седмица. Богослужебните текстове са поместени в книгата Постен триод. Има три подготвителни седмици, но обхващат четири неделни дни, определени въз основа на евангелското четиво като Неделя на Митаря и Фарисея, Неделя на Блудния син, Неделя Месопустна и Неделя Сиропустна.
Четиридесетницата обхваща 6 седмици с 5 неделни дни, които през първите християнски векове представлявали два независими постни цикъла – четиридесетдневен след Богоявление (Мат.4:1-2), по примера на четиридесетдневния пост на Господ Иисус Христос след Богоявление, който се асимилира от египетските аскети и в последствие влиза като постен период на цялата Църква, и едноседмичен – преди Пасха, за който се споменава от най-ранните християнски свидетелства – писмени и устни. Произходът и на двата бил свързан с големите монашески центрове в древната Църква. Неделите на Четиридесетницата са следните:
1. на Православието – установена е като възпоменание на станалото събитие на 11 март 843 г., когато се случила първа неделя на Великия пост в Константинопол. Повод за това била окончателната победа над иконоборците и на свикания по този повод Събор;
2. на св. Григорий Палама – почита се паметта на светеца, защитник на Православието и велик отец исихаст;
3. Кръстопоклонна, посветена на Честния и Животворящ Кръст Господен – в средата на поста се изнася Кръстът Господен за поклонение;
4. на св. Йоан Лествичник – възпоменание на автора на „Лествицата“;
5. на св. Мария Египетска – пример за истинско покаяние;
6. Вход Господен в Йерусалим (Цветница, Връбница, Вая) – тържествено влизане на Иисус Христос в Йерусалим.
Следва Страстната (Велика) седмица. Тази седмица отразява страданията на Спасителя (страстите Христови), отразени в богослужебните последования на седмицата непосредствено преди Пасха, станали причина да бъде определена като „страстна“. През дните ѝ утринните последования са извършвани вечер, а вечерните, свързани с Литургия на св. Василий Велики или с т.нар. Преждеосвещена литургия – на сутринта. Причина за това е замяната на поста, състоящ се от пълното въздържание от храна и вода до деветия час, с пост, който разрешава употребата на постна храна. Следват важни богослужебни последования на Велики четвъртък, когато се възпоменават четири събития, свързани с последните дни на Господ Иисус Христос на земята. Те са измиването на краката на апостолите (Йоан 13:4-5), установяването на Евхаристията на Тайната вечеря (Мат. 26:26-28, Марк. 14:22, Лук. 22:19), молитвата на Спасителя в Гетсиманската градина (Мат. 26:39) и предателството на Юда (Мат. 26:47-49, Марк. 14:43, Лук. 22:47, Йоан 18:3). На Велики четвъртък сутринта в края на утренята в централната част на храма се извършва елеосвещение, т.нар. „общ маслосвет“, който замества древното последование на изпитване от страна на епископа и презвитерите на кандидатите за кръщение, преминали от дългогодишния период на оглашение (от 3 до 5 години в зависимост от произхода им) в периода на просвещението и съответното Кръщение и Миропомазване и първото им причастяване по време на Василиевата литургия.
Именно на тази Василиева литургия на Велики четвъртък се освещават два агнеца. От един от тях се приготвят т.нар. „запасни Дарове“ или „сухо причастие“, предназначени за причастяване на християни в извънредни случаи – болест, невъзможност за присъствие на богослужението и други. Вечерта на Велики четвъртък (на утренята на Велики петък) се извършва „Последование на светите и спасителни страдания на Господ Иисус Христос“, по време на което се четат дванадесет евангелия. В тях са описани последните събития от земния живот на Спасителя, започващи с прощалната Му беседа с апостолите и завършващи с Неговото погребение. След петото евангелие от олтара се изнася т.нар. „задпрестолен“ кръст и при четенето на тропара „Днес виси на кръста...“, се поставя в централната част на храма. Тази древна практика била съхранена единствено в Антиохийската църква. За първи път била възприета в Константинопол през 1864 г. и от там бързо се разпространила и в останалите Поместни православни църкви. За по-древния ѝ произход говори съдържанието на 15-ия антифон. Следва богослужението на Велики петък, когато се възпоменават следните важни събития: осъждането на Господ Иисус Христос (Мат. 27:11, Марк 15:2, Лук. 23:3, Йоан 18:37), разпъването Му (Мат. 27:35, Марк 15:25, Лук. 23:33, Йоан. 19:23), кръстните Му страдания (Мат. 27:37-44, Марк 15:29-35, Лук. 23:34-37, Йоан 19:28-29) и смъртта Му (Мат. 27:50, Марк 15:37, Лук. 23:46, Йоан 19:30). По-голямата част от последованията, извършвани на този ден, били включени във византийския празничен цикъл под антиохийско влияние.
До 10 век на Велики петък била извършвана Преждеосвещена литургия. Впоследствие този чин отпаднал от този ден с цел пълната богослужебна тишина в деня на Погребението Господне.
Сега в устава на Православната църква сутринта на Велики петък се извършва вечернята на Велики петък, предшествана от последованието на Царските часове. На стиховните стихири от олтара се изнася светата Плащаница, която се поставя върху специална маса в централната част на храма. А вечерта на Велики петък се извършва утренята на Велика събота. След девета песен на Канона около плащаницата в централната част на храма се извършва чина на т.нар. „Опело Христово“. Следва структурата на самата утреня, която се състои от три статии, всяка от които завършва с малка ектения. Броят на тропарите в трите статии бил различен, но нараснал толкова бързо, че се наложило изпускането на някои от тях. Според изследователите първата статия съдържа около 75 тропара, втората – около 62, а третата – около 48. Четивата на утренята са разположени в края, което вероятно е заимствано от т.нар. азматична утреня от богослужението на Великата църква в Константинопол (приключило около края на 14 век). След края на славословието с плащаницата се извършва литийно шествие, което е свързано и символизира пренасянето на тялото на Господ Иисус Христос от Голгота до пещерата, в която щяло да бъде погребано от Йосиф и Никодим (Мат. 27:59-60).
Едно от най-древните богослужебни последования е това на Велика събота. През византийската епоха вечерта на Велика събота започвало пасхалното бдение, което било едно от най-тържествените последования на древната Църква. Включвало вечерня, по време на която били кръщавани оглашените, Литургия на св. Василий Велики, на която новопросветените също били причастявани, дълго четиво от книгата Деяния на св. апостоли, пасхална полунощница, утреня и Литургия на св. Йоан Златоуст, която навлиза изцяло в обикновените недели на църковната година след тази на св. Василий Велики (до тогава Златоустовата литургия се открива с името Литургия на дванадесетте апостоли и чак след 7 век носи автентичното име на автора), а Василиевата остава да се отслужва само 10 пъти в годината, предимно, както споменах, в периода на Великия пост. За да бъде улеснено кръщението и причастяването на оглашените, вечернята, свързана с Литургия на св. Василий Велики, била прехвърлена на сутринта на Велика събота.
Ето и моментът на най-великия ден – Великден (Пасха – Възкресение Христово). Празникът Пасха бил установен в Стария Завет в памет на избавлението на еврейския народ от египетско робство (Изх. 12:23-27). Той е най-старият израилски празник. В новозаветната епоха празникът Пасха е свързан с Възкресението на Господ Иисус Христос. Според свидетелството на евангелието на св. ап. Марк (16:9) бил отбелязван „рано в първия ден на седмицата“, след първия ден на юдейската Пасха. В древната църква под „Пасха“ разбирали седмицата преди Възкресението, наречена „Кръстна Пасха – Пасха Ставросимос“ и седмицата след него, наречена „Възкресна Пасха – Пасха Анастасимос“. Според литургистите от самото установяване на празника Пасха между отделните Църкви възникнали противоречия относно деня на празнуването му. По-голямата част от Западните църкви (Римска, Картагенска) настоявали това да става в неделен ден, т.е. празникът да бъде подвижен. Тази идея особено ревностно защитавал Римският епископ Виктор. Антиохийската, Александрийската, Йерусалимската, Кесарийската и други Източни църкви празнували Пасхата в първия неделен ден след еврейската пасха, позовавайки се за това на св. апостол и евангелист Йоан и 7-мо апостолско правило. Малоазийските църкви с център град Ефес настоявали отбелязването на Възкресение Христово да става на 14 ден на месец нисан заедно с евреите. Противоречията прераснали в т.нар. „пасхални спорове“, които били прекратени след решението на Първия вселенски събор (325 г.) за едновременното празнуване на Пасха от всички Църкви. От тогава Великден се отбелязва в първия неделен ден след пролетното пълнолуние, когато съвпада или е след пролетното равноденствие.
– Как човек да извърви така духовния път на Великия пост, че да достигне до Пасха очистен от греховете си и победил пороците си?
– Пътят на спасението е не само по време на Великия пост – той е постоянен и нелек. Но Великият пост, или светата Четиридесетница, е най-важният постен период в църковната година, защото подготвя вярващия за „Празника на празниците“ – Възкресение Христово – Пасха и го призовава към истинско покаяние и вътрешно преосмисляне.
Постът не е просто въздържание от храна и други ежедневни дейности и навици, а време на посвещение на човека на Бога, следвайки примера на Христос, Който прекара 40 дни в пустинята в молитва, пост и подвиг и отдаде живота Си за живота на човеците.
Както видяхме в началото на поста, Църквата отправя покана да възстановим връзката си с Бога чрез искрено покаяние, молитва, четене на Писанието и участие в богослужението. Това е период, в който вярващият „сякаш отново открива вярата“ и смисъла на живота в Божия план да се покае и да преобрази душата и тялото си, да ги подготви за спасение. Това е особеността на великия постен богослужебен ритъм, който се различава от годишния цикъл. Причината е в това, че в поста Църквата въвежда вярващите в климат на по‑интензивен молитвен живот, дълбоко свързан с литургичния живот и неговите особености, свързани с живота и делото на Господ Иисус Христос, Божията Майка Богородица, светите апостоли и всички споменати в този период светци. Така службите, които обикновено се отслужват в определено време, могат да се пренареждат според по‑особения постен устав-ред, като логиката е да се акцентира върху покаянието, молитвата и подготовката за Причастие със светите Тяло и Кръв Христови. Богослужението на древната Църква се въплъщава в нашия съвременен напрегнат духовен живот, като целта е ние да се преобразим, да вървим по пътя на богоуподобяването с надежда за възкресението, по примера и с благодатта на Възкръсналия Спасител и Господ Иисус Христос.
С проф. д-р прот. Иван Иванов разговаря Ангел Карадаков.
Браницки епископ Йоан: Дигиталният шум ни отдалечава от тишината на Бога
