Повече от 100 години българската общност в Унгария пази своята вяра, език и култура около храма „Св. св. Кирил и Методий“ в Будапеща, който е истински „кораб на спасението“ за нашите сънародници зад граница. Вече повече от век на неговия капитански мостик стоят забележителни и всеотдайни духовници. Началото поставя архимандрит Борис (Разумов) – бъдещият Неврокопски митрополит, който вдъхновява българската емиграция и полага основния камък на храма „Св. св. Кирил и Методий“ в унгарската столица. Днес негов достоен приемник е ставрофорен иконом Танчо Янчев, който от години обгрижва родното паство в унгарската столица.
Разговарях с него за подкаста „Мост на вярата“ за това как се гради православно средище в католическа държава, защо унгарците свързват българите с трудолюбието на градинарите и какво е усещането да служиш в земите, където някога е проповядвал самият равноапостолен св. Методий.
– Отец Танчо, разкажете ни за Вашия личен път до Будапеща. Как се случи Вашето назначаване тук и какви бяха първите Ви впечатления от българската общност в Унгария?
– Още през 1985 г., тъй като съпругата ми е унгарка, бях изпратен от Светия Синод на 32-годишна възраст да представлявам Българската православна църква тук, при нашите сънародници в Унгария. Бях в Будапеща в продължение на 5 години, след което мандатът ми изтече и ме отзоваха обратно в България. Тъй като в общността останаха с добри впечатления от моята служба – без това да звучи като самохвалство – при всяко следващо освобождаване на енорията се обръщаха към мен с молба да дойда отново.
Десет години по-късно отново ме поканиха да се върна, но тогава вече бях така добре установен в България, че отказах и Светият Синод назначи друг свещеник. Той остана тук до 2010 г.
През 2010 г., след като той беше освободен от поста, ме поканиха отново. Тъй като пазеха добри спомени и уважение към мен, църковните настоятели единодушно поискали от тогавашния Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон: „Искаме отец Танчо“. Пред такова доверие и признание не можах да откажа. Бях и на възраст, на която ми предстоеше пенсиониране, и реших да приема, надявайки се, че ще бъда още по-полезен на българската община. Исках и съпругата ми да се почувства в родината си, макар че на нея България повече ѝ харесваше. В началото тя много тъгуваше за Пловдив, където живеехме, и плачеше за града. Но пък тукашните българи страдаха за мен, така че се оказах между чука и наковалнята. Най-накрая и тя се успокои. Животът тук е много динамичен, понякога ти липсва простор, докато в България си бяхме като свободни птици.
И така, от 2010 г. насам съм свещеник тук. Старая се с всички сили да сея словото на нашия Господ Иисус Христос, за да пусне то дълбоки корени в душите на хората и да стигне до сърцата им. Днес отслужихме много важна света Литургия с Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний. Смея да кажа, че сме истински честити и щастливи, че той дойде да ни донесе своята архиерейска благодат, която крепи общността. Изключително благодарни сме за всичко, което прави за нашите църковни общини, и му желаем да продължава все така да твори и да бъде полезен на Западно- и Средноевропейската епархия.
– Какви бяха Вашите първи впечатления от тази общност?
– Първите ми впечатления бяха, че това са изключително трудолюбиви хора – градинари. Те буквално от сутрин до вечер, през цялата седмица, работеха в градините и оранжериите. За тях почти не оставаше свободно време, което да отделят за църквата. Въпреки това, доколкото им беше възможно, идваха на големите празници.
– Вие сте приемник на забележителни духовници. Какво е усещането да си наследник на такива личности и пази ли се паметта за тях, има ли архиви и спомени?
– Всичко започва от дядо Борис (бъдещият Неврокопски митрополит). Историята е изключително интересна. Навремето той е трябвало да престои два-три дни в Будапеща, за да хване друг влак, тъй като железниците тогава не са пътували всеки ден. Решил да потърси българската общност и нейния председател. Намерил ги и попитал директно: „Имате ли си поп?“. Той тогава е бил съвсем млад монах, на около 25 – 26 години. Предложил им: „Искате ли аз да стана ваш свещеник?“. Те се съгласили веднага, но нямали нито храм, нито богослужебно място.
Всичко било организирано набързо в един голям салон в Будапеща – в една от онези величествени сгради, строени някога от кралица Елизабет с комерсиална цел. Дядо Борис обаче решил да измоли от унгарската държава терен за истинска църква, а унгарците били безкрайно благодарни на българските градинари. По онова време Австро-Унгария е силно индустриална страна, а българите са задоволявали нуждите от пресни зеленчуци на цяла Будапеща. В знак на признателност унгарските власти попитали: „Къде искате да ви дадем парцел?“. Нашите сънародници отвърнали: „Къде, ако не до зеленчуковата борса“ – това тогава е било в края на града, а днес е в централната му част. Целият този терен навремето е подарен от унгарската държава благодарение на настоятелните молби и авторитета на дядо Борис. Както споменах, Унгария е била индустриална страна, а нашите градинари са я изхранвали със зеленчуци. От чиста благодарност властите не просто са отпуснали парцел, а са подарили тази земя, върху която днес се издигат и църквата, и българският културен институт. Когато са ги попитали къде искат да бъде мястото, нашите предци са отвърнали: „Искаме да е там, където са хората ни“. А старата зеленчукова борса се е намирала съвсем близо – на улица „Хало“, само на около 200 метра от сегашния храм.
Именно на този терен се изгражда храмът. Събрали се 70 хиляди пенгьо, като по онова време едно унгарско пенгьо е било по-скъпо от един долар. Наели унгарски архитект, който прекарал три месеца в България, за да търси подходящ архитектурен модел. Накрая много му харесала църквата на Бачковския манастир. Проектирал храма по нейния модел и го построили изцяло от бетон за година и половина.
Всичко това е благодарение на дядо Борис. Ако не беше той и неговата огромна дейност и езикови познания, нямаше да го има този храм. Той служи тук от 1918 докъм 1929 г. и прави и невъзможното за общността ни. Макар че все още не е канонизиран за светец – въпреки че даде живота си за вярата и знаем как мъченически загина – той е блажен в сърцата ни и сме длъжни да възпроизвеждаме и пазим паметта му.
– Защо точно солунските братя са избрани за патрони на общността в Будапеща и каква е тяхната дълбока историческа връзка с унгарската земя? Почитат ли се те от местния унгарски народ?
– Връзката всъщност е изключително дълбока и историческа. Центърът на панонската дейност на светите Кирил и Методий е бил разположен в южната част на езерото Балатон. Тази област в древността се е наричала Панония, а самото селище днес е Залавар (Блатенски град). Там и до днес стоят останките от крепостта на славянския княз Коцел (син на княз Ростислав), който ги кани на мисия заедно с константинополския император Михаил III.
Свети Кирил, който преди това е завеждал патриаршеската библиотека в Константинопол, извиква брат си Методий и в продължение на месеци – от есента до пролетта – двамата превеждат Апостола и Евангелието. След това пристигат в Панония, където е имало компактно славянско население, и започват да проповядват на славянски език. Това обаче предизвиква сериозен отпор от страна на немското духовенство, което също е искало да завладее тези земи и да наложи немския език в богослужението. Заради притесненията и конфликтите, двамата братя заминават за Рим при папа Адриан II. Там те защитават славянските книги с прочутите думи на свети Кирил: „Слънцето не свети ли еднакво за всички?“. Папата освещава книгите и им издава официален документ (була), с който им дава право да служат на славянски език. За съжаление, в Рим свети Кирил се разболява от инфлуенца и умира едва на 42 години – той е бил с 10 години по-малък от брат си Методий.
Свети Методий обаче се завръща в Залавар, Панония, за да продължи делото им. Немското духовенство продължава да го преследва толкова жестоко, че той е принуден отново да търси закрила от папата. Тогава Рим го назначава за архиепископ на Сирмиум (днешна Сремска Митровица в Сърбия) и му дава огромен диоцез, включващ Панония и Великоморавия.
– Какви територии е обхващала Панония тогава?
– Панония е обхващала цяла Западна Унгария, Словения и части от Хърватия, а Великоморавия е стигала чак до Адриатическо море. За да спре натиска на германските духовници, папата издава цели пет були (укази) до епископите на Залцбург, Пасау и Великград, с които изрично им забранява да притесняват Методий. Тези документи бяха открити в архивите от унгарския историк Имре Боба.
Въпреки папските забрани обаче, германското духовенство не спира преследванията. Те дори арестуват свети Методий и го затварят под стража за две години в манастира в Елванген (Германия). Той обаче успява да прати съобщение по свой освободен съзатворник до папата. Щом научава, папата изпраща войници, които буквално го освобождават от затвора. Тъй като атаките срещу него не спират, по-късно учениците на свети Методий намират спасение и истинско убежище в България, приети топло от светия княз Борис.
Поради тази причина унгарците знаят за това дело и го уважават. На мястото, където е бил дворецът на княз Коцел в Залавар, унгарската държава е издигнала величествен паметник в чест на светите братя Кирил и Методий. Всяка година на 24 май нашата общност, заедно с официални делегации от България и Унгария, отива там, за да отслужи молебен. Разбира се, унгарците са предимно католици и не ги почитат в същия литургичен смисъл като нас, православните, но историческата слава на светите братя в тези земи е жива и призната и до днес.
– А сега, в наше време, чувствате ли подкрепа от страна на българската и унгарската държава?
– Чувстваме я и сме изключително благодарни. Унгарците до ден днешен продължават сериозно да помагат на нашата общност и на църквата. Тъй като храмът е изцяло от бетон, с годините по конструкцията се бяха появили сериозни пукнатини. Унгарската държава отпусна 8 милиона форинти за вътрешната реставрация и измазването, а след това още 5 – 10 милиона за външно боядисване и ремонт на покривите. Всичко това е тяхно дело. Извоювали сме си това уважение през годините и то е живо – в унгарската конституция българите официално сме записани като едно от 13-те признати национални малцинства. Когато в Унгария кажеш „българин“, хората веднага правят асоциация с градинарството и зеленчуците. Това почитание е наследство отпреди 100 години.
За новата модерна сграда тук – в която се намират културният център, институтът, детската градина и училището – унгарската държава отпусна колосалната сума от 5 милиарда форинти (което се равнява на около 13 милиона евро). С тези средства построихме прекрасен комплекс, който ще остане за децата и бъдещите поколения. От българска държава, чрез много молби към тогавашния вицепремиер Валери Симеонов, успяхме да издействаме подкрепа от 1 милион евро. Българската държава ни помага с каквото може и чрез Дирекцията по вероизповеданията, особено за издръжката на свещеника тук. Не знам как ще се развият нещата в бъдеще при евентуални нови правителства, но до момента подкрепата беше огромна.
– Как лично Вие чувствате Вашата мисия сред българите в Унгария?
– Чувствам я по същия начин, както всеки свещеник, който отива на служение зад граница – призван съм да направя всичко по силите си, за да сплотя общността и да запазя етноса ни. Надявам се, че донякъде съм успял, макар че днес българите в Унгария са много малко – около 3000 души. През 1918 г. са били 70 хиляди, а след Втората световна война бройката им достига до 3000 души.
Когато идва социализмът, започват масови национализации. Отнемат им земите, имотите, техниката, обявяват ги за кулаци. Това принуждава голяма част от тях да емигрират в Австрия. До 1948 г. между Австрия и Унгария все още няма строго охранявана граница. Всички българи, които са имали възможност, разпродали каквото могат, качили се на камионите си и заминали. Заселили се в южна Виена, в провинция Долна Австрия. Тук, в Унгария, останали предимно най-бедните, които притежавали по една малка оранжерия.
Поради тази причина няма защо да се сърдим, че днес църквата не се посещава в такива големи мащаби, както в миналото. На големите празници обаче храмът винаги се изпълва. Хората се стараят да поддържат вярата си. А и тези 3000 българи, които останаха, не живеят около храма. Църквата ни днес попада в самия център на Будапеща, а сънародниците ни са разпръснати на 30 – 40 километра разстояние в различни селища. Това напълно ги оправдава за по-рядкото идване в неделните дни. Ако беше квартална църква на 500 метра, човек ще тръгне пеша, но в този натоварен трафик е много по-трудно.
– Споменахте, че българите в Унгария са пръснати и извън столицата и че тяхната численост драстично е намаляла. Каква е съдбата на останалите български духовни средища и храмове в Унгария през годините?
– Някога сме имали български общности и храмове на много места – например в Мишколц сме имали наша църква. Днес пазим ключа за един параклис извън столицата, който вътре е изключително хубаво уреден и в който навремето сме служили заедно с дядо Симеон. Но наоколо вече просто няма останали българи. В миналото тези имоти ги взимаха първо унгарците, после руснаците. Дори големи сръбски църкви в момента стоят празни и се купуват от католици и протестанти, за да не пустеят сградите. По същия начин и ние до известна степен осиротяхме откъм енориаши по места.
– Българското училище се намира буквално в църковния двор. Имате ли съвместни инициативи с него?
– Имаме, разбира се. Учителите редовно водят децата тук, в църквата. Дори най-малките от детската градина идват и искрено се радват на храма. Когато ме видят, отдалеч започват да викат: „Дядо поп, дядо поп!“. В такива моменти се умилявам и си казвам: „Кой съм аз, че да заслужа обичта на всички тези чисти души?“.
Така, между паметта за делото на солунските братя и живия спомен за българските градинари, храмът в Будапеща продължава своето плаване през времето. А неговият капитан, отец Танчо, остава на своя пост – да обединява, да пази и да напомня на сънародниците ни кои са, накъде отиват и къде винаги могат да намерят пристан.
Интервю: Александра КАРАМИХАЛЕВА
Повече може да научите в новия брой на подкаста „Моста на вярата“, посветен на БПЦО в Будапеща, Унгария.
Отец Танчо Янчев: За градинарите, изградили храма в Будапеща, и паметта за Кирил и Методий в Унгария
