Слово за втория ден на Рождество Христово, 1814г.
Ангел Господен се явява насъне Иосифу и казва: стани, вземи Младенеца и майка Му, и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа; защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби (Mат. 2:13)
Чудно и страшно! Ангели, от които Син Божий не прие природа, тържествуват за Неговото земно рождение. Ангелите се стараят да опазят живота на Онзи, Който дойде да спаси човеците, а човеците, заради които Син Божий стана Син Човечески, искат да погубят своя Спасител. Войнството небесно проповядва Мир на земята, а вместо това се поставя началото на една безпрецедентна война: от едната й страна е цар Ирод и целият Йерусалим, а от другата - Отрокът Иисус и неговите „телохранители", всичките витлеемски младенци.
Вярно е, че царят не победи Отрочето: войнството на младенците не предаде своя Вожд в ръцете на врага, но чрез своята кръв то се пожертва за живота на всеобщия Изкупител. Дори напротив, невидима мъст постигна Ирод и неговите съмишленици: „измряха ония, които търсеха душата на Младенеца" (Mат. 2:20). Но тази победа не донесе нито мир, нито безопасност за Победителя. Йосиф не посмя дори да влезе в родния си град и да бъде вписан в гражданските регистри (за задължителното преброяване, б.пр.): „уплаши се да иде там" (Мат. 2: 22).
И след това вече не е учудващо, че именно младенческата възраст на Отрочето Христос ще Му донесе нови битки, нови опасности. Едва явил се в света, всички видни светски лица пожелаха да засенчат Неговата слава. Фарисеи, книжници (учените на деня, б.пр.), свещеници, князе, съдии, управници се обърнаха срещу него всеки със своето оръжие. И когато постигнатата победа ще Го възнесе към небесата, всички земни сили, народ и велможи, мъдреци и императори ще се повдигнат да изтребят от лицето на земята Неговото мирно Царство. Едно кръвопролитие, което започна някога във Витлеем, ще обагри тепърва царства и векове.
Отърсвайки се от спомените на тези печални събития, с какво утешение само наблюдава душата ни картината на великите и силните на земята (в лицето на тримата царе и мъдреци, б.пр.), които се смиряват пред Отрочето витлеемско, полагайки своята тъй голяма слава в Негово служение, търсейки своята лична радост и щастие в Неговото Благовестие!
Но кое е, християни, онова, което така дълго дразнело, а може би и още дразни, част от хората спрямо Иисус Христос през дните на Неговото укрепване, през дните Му на незлобливо и кротко Отроче, Който по-късно ще заповяда и на всички Свои последователи да бъдат именно като децата (Mат. 18:3)? Любовта към света, отговаря ни представеното в Евангелието събитие с Ирод, което ни дава убедителен пример за онази любов, която е колкото суетна, толкова и вредна и богопротивна.
Ние няма да говорим сега за онази любов към света, чрез която и самият свят официално признава враждата си срещу Бога. Бидейки изобличение сама на себе си, тя не се нуждае от пространно изобличение. Но ще говорим за тази любов към света, която наглед се съгласява с любовта към Бога, съгласява се с принасянето на жертви на Бога, стига само на нея самата да не й се забранява да приема жертви от света; готова е да твори дела на човеколюбие, стига само светът да ги вижда и да ги одобрява; даже много обича да ходи по църкви на богослужения, стига само и светът да е с нея. На тази лукава и притворна любов трябва да й бъде свалена украсителната маска, и да бъде тя подложена на строгия съд, произнесен в Евангелието спрямо всяка една любов към света без изключение: приятелството със света е вражда против Бога (Иак. 4:4).
Тези, които принадлежат на Бога само по силата на желанието си, не могат да се откъснат напълно от света. Те дори се привързват към света и чрез троен възел: очарованието на светските блага, силата на примера от света и надеждата да комбинират любовта към света със служението към Бога. Словото на Евангелието обаче като духовен меч разсича сплетните на измамите и открива на свободното око на ума суетата на светските блага, опасностите на примера от света и тайното семе на враждата против Бога, криещо се в самата, както я наричат, „невинна" любов към света.
Но именно там, където светът възприема всяка една възможност да си придаде значимост и величие, привличащи очите, и където близостта на великите неща хвърля някаква окраска на величие и върху малките неща, може да се окаже, че с целия си придобит блясък той или е заслепил проницанието, или е поколебал твърдостта, или е унищожил доверието на служителя на Словото, който е длъжен пред лицето на целия свят да свидетелства за неговата нищожност. И Божият Дух, Който идва да изобличи света (Йоан. 16:8), въздигайки Себе Си като свидетел, Който не може да бъде упрекнат ни в дързост, ни в пристрастие, ни в неведение или неопитност, та Той именно облече със званието Еклисиаст, сиреч Проповедник, най-мъдрия и най-щастливия изсред царете на света (цар Соломон, б.пр.) и му вдъхна слово за съд над всяко благо, щастие и слава, що са в света.
Какво проповядва този царствен проповедник? „Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите - всичко е суета! Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето - всичко е суета и гонене на вятър. Ето, аз се въздигнах и придобих мъдрост повече от всички, които бяха преди мене над Йерусалим, и сърцето ми видя много мъдрост и знание. И насочих сърцето си да познае мъдрост, да познае безумие и глупост; но узнах, че и това е гонене на вятър... Рекох в сърце си: хайде, ще те изпитам с веселба, и наслади се с блага; но и това е суета! И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето - всичко е суета. И намразих аз всячески света" (Екл. 1:2,14,16,17; 2:1,11,18).
Светият Златоуст (Слово към Евтропий) намирал Соломоновата проповед за суетата за толкова важна, че той желаел тя да е написана по стените и по дрехите, и насред сборищата, и по домовете и пътищата, и по портите и вътрешните входове, и най-вече в сърцата на всички. Можем да кажем, че суетата наистина е изписана навсякъде, не винаги на лицето на вещите, но ние виждаме техните надписи едва след като сме ги повъртели известно време в ръцете си. И наистина, какво друго означава това, че вчерашното украшение днес вече не ни харесва, че услаждащата ни се доскоро музика днес започва да дразни слуха ни, че новопридобитата чест или богатство отправя вече сърцето ни към ново искане, че разширяващият ни се външен кръг от познания само повече ни разтваря неизмеримостта на неизвестността, а вътре в нас отваря незадоволимата пустота на любопитството? Не е ли това свидетелство, че нашият дух, и без да иска, установява пораженията от изписаната навсякъде суета в света: в нашите удоволствия, в нашето богатство, в нашите достойнства и дори в самата ни мъдрост? Творецът на всички неща е изписал по всяко едно от тях предписанието му, подобно както загрижен баща изписва букви върху играчките на децата си, които те трябва да изучат.
Но какво чака лекомислените деца, които не възприемат учението чрез игрите! Оръдията на техните игри непрекъснато ще им се отнемат, а омразното им учение ще си остане и ще ги напада чрез тегобата на заплахата и наказанието. Така че, ако ние докато се ползваме от благата на света, не побързаме да проумеем тяхната суета на суетите и суетата на всичко (Екл. 1:2), то след това, докато тези тленни блага ежечасно ще изчезват изпод ръцете ни, тяхната суета ще си остава в нашите сърца, подобно на ухание след отминал цвят, и от многократната ни уязвеност в нас ще остава само съкрушена душа. Тогава в самото пресищане от разни чувства в нас ще се посели и вечният глад; сладостта от придобиването и обладаването ще се отрови от грижата по съхранението и страха от загубата; щастието и славата на другите ще се окажат нашето нещастие и безславие; светът на познанието ни като нощен призрак ще броди постоянно из дима на гордостта, пропадайки отчаяно в нечистия живот; а специално помисълът за смъртта, подобно на строг учител, неволно ще доведе до объркване и страх всички тези чада на удоволствието. По този начин преизобилната жетва ще доведе слугата на суетата до следното недоумение: какво да направя? няма къде да събера плодовете си (Лука. 12:17). Благодатта на чудото, явило се чрез въплъщението на Сина, мъчи сега честолюбивите вождове народни, какво да правим? Тоя Човек върши много чудеса (Йоан. 11:47). Неясният слух за раждането на безизвестен Младенец е донесен в столицата от чужденци, застрашава царя на престола му, чиято твърдост той укрепвал с придобиването на все повече блясък: като чу, цар Ирод се смути (Мат. 2:3).
Синове велможки, докога славата ми ще бъде в поругание? Докога ще обичате суета и ще търсите лъжа (Пс. 4:3), вместо да се умъдрявате от нея (Моята слава - бел. ред.)? Защо търсите лъжата, която съблазнява света, не забелязвате истината, която той не може да скрие? Преходен е образът на тоя свят (1Кор. 7:31), не само образът на няколко вещи, но на целия свят, и какво ще стане с любовта към света, когато светът си отмине безвъзвратно? Земята и всички неща по нея ще изгорят (2Пет. 3:10). Къде ще отидат тогава безсмъртните желания, привикнали да се хранят от земята? Къде ще се най-дълбоките размишления, които също така са изкопани от земята? Ще бъде ново небе и нова земя (Исая. 65:17). Ще ни допуснат ли те да внесем там чрез нашите сърца останките от вехтия свят?
Нека се обърнем за отговор към най-мъдрия от царете. Колко щастливо чрез суетата изправя той своята мъдрост, познавайки нищожността на нещата, които макар и блясави ни веднъж не са смутили неговите мъдри размисли: Познах аз (Екл. 3:12) как чрез суета се изцелява от мъчението на суетата - откривайки суетата на всички суети: Суета на суетите - всичко е суета! Как чрез суетата на този свят се подготвя за посрещането на по-добрия и непреходен свят - преставайки да обича суетния свят: Възненавидях аз всячески света! (Екл. 2:18)
За съжаление, множеството хора са чували за Соломон, но в представата си за него им се губи Еклисиастът, стоящият в слънцето на истината и проповядващият суетата на всичко, що е родено от земята. Бедственото заслепение на хората, прелъстени от света, се засилва от това, че слепите избират за свои вождове слепци или пък сляпо множество, на което, като се опират отдясно или отляво, да запазят себе си от падане. Но нима, християни, не ни е дадено окото на собствения ни ум, пред което е издигнат светилникът на откритата ни от Бога истина, така че ние да не ходим единствено по указанията на примери от света?
