Нека погледнем Йерусалим, който Евангелието ни показва като сборен образ на света, и да забележим накъде водят образците на този свят, на които ние сляпо подражаваме. Вестта за раждането на Царя Христос стига в Йерусалим, който очаквал в Негово лице своя избавител. Ирод, който нямал свещеното право на наследството, но честолюбието го било извело на престола Давидов и който утвърждавал властта си повече с притворство и насилие, отколкото с проявяване на истинско благодетелство, не можел спокойно да слуша за законния Цар Иудейски, макар Той да бил още в пелени и да се криел в мрака на неизвестността: Като чу, цар Ирод се смути. А Йерусалим? Позна ли той времето на Неговото посещение? Склони ли пред Него главата си, израснала под чуждото иго? Зарадва ли се? Благослови ли Господа, Бог Израилев, задето посети и извърши избавление на Своя народ; и издигна за нас в дома Давидов Своя отрок? (Лука 1:68,69) Напротив! Видът на разстроения властимащ като в огледало се отразявал и върху участниците в неговото неправедно владичество - отразявал се в раболепните човекоугодници, в размножаващото се любопитство, лукавство, неблагоразумие, и, накрая, целият Йерусалим бил изпълнен и обхванат от едно нелепо безпокойство и богохулно смущение относно благодатното за цял Израил и целия свят събитие: като чу, цар Ирод се смути, и цял Йерусалим с него (Мат. 2:3).
Нека върху това се замислят хората, които си мислят, че живеят както трябва, (както си и мислят по-голямата част), да се замислят дали по времето на този смут в Йерусалим са се чувствали длъжни Захария, или Симеон, или влъхвите да подражават на примера на множеството и да настройват чувствата и действията си според господстващото мнение? Или пък просто светът в Йерусалим е бил в заблуда?
Благословени са времената и страната, където личният пример на влиятелните и силните служи за светилник на народа и не му позволява да се сгъсти тъмата, разпростирана от строителите на този свят! Но докато не дойде Царството на Небесния Отец, Когото призоваваме в нашите молитви, и докато под привидното благочестие се крие винаги тайно самоуправство, което не е угодно на Царя Христос, доколкото Той изисква от нас съвършено послушание и отричане от любими страсти и въжделения, то пленниците на света ще следват примера на жителите йерусалимски, незабелязвайки, че се намират в положението на размирници. Кой е признакът за размирничество? О, Царю Христе! Светът не иска да повярва, но Ти Сам ни уверяваш, че белегът на непринадлежащите към Тебе е многочисленността им, че мнозина са звани в Твоето Царство, а малцина избрани (Мат. 20:16), че тези, на които Твоят Отец благоволи да даде Царството, са малко стадо (Лука 12:32), че тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират (Мат. 7:14). Не, светът не е ръководителят, който да последваш, а враг, който чадата Божии са длъжни да побеждават: Защото всякой, който е роден от Бога, побеждава света (1 Йоан. 5:4). Онези мисли и чувства, които са най-одобряваните (от света), нерядко са сред най-опасните; примерът, от който ни е заповядано да се отдръпваме, е именно примерът на най-общия, обичайния, приетия навсякъде и във всичко дух на времето, който те дишат и живеят, а ни е речено: недейте се съобразява с тоя век (Рим. 12:2).
Може би, вие, християни, желали бихте осъждания от Евангелието образ на този век (тази епоха) да го видите представен в по-ясни и различими черти, така че да е безпогрешно различим, защото не е достойно всред синовете на този век да се намират синовете на другия век? Но Този, Който не позволи преди да е дошло времето за жетва да се отделят плевелите от пшеницата, за да не би като се скубят те да бъде и тя изтръгната, остави да расте и едното и другото заедно до жетва (Мат. 3:30), остави така представения образ на този век и всред него чрез тайна ръка да се новоизписва образът на бъдещия век сякаш в някакви нерешителни, смесени и пресечени черти, докато дойде предопределеното време на усъвършенстването, когато накрая по целия сонм от раби Божии, на всяко едно чело ще се яви написано светлото име на Отца Небесен (Откр. 14:1), а на челата на враговете Божии – страшният белег на звяра (Откр. 14:11), с което те ще поведат вече открита, но гибелна за себе си битка с Агнеца Христос. Сега ни е известно само това, че светът е пещера и ложе, където се ражда и възпитава звярът, и поле, на което заедно с пшеницата зреят и плевели, които ще бъдат хвърлени в огъня. Но не ни ли е достатъчен тук само разумът, който да ни направлява с нужното заповядано ни внимание? - Колкото по-дълбоко цял свят лежи в злото (1 Йоан. 5:19), толкова различаването на злото и доброто ще става в него едва доловимо и с толкова повече наблюдателност ние ще сме длъжни да приемаме това, което ни изглежда добро. Ако обаче целият ни свят се изпълни с плевели дотам, че не може да бъде очистен от тях, то ще може ли да се очисти оная душа, която е цяла изпълнена със света? Ако врагът Божий най-съкровено се зачева и живее в сърцето на света, то може ли любовта Божия да обитава с любовта към света?
И така, напразно се опитват някои да изтънчат любовта си към света, вместо да я отсекат и, вместо да я побеждават с любов към Бога, да се надяват да ги примирят една с друга. То е като да облече своята любов към света с видими добродетели: въздържание, трудолюбие, нестяжателност, кротост, благотворителност, но доколкото душата на всички добродетели е любов, то всички негови добродетели ознаменуват тъкмо сина на този век, тези му добродетели живеят и дишат със света и с него изчезват. И така, както две души не могат да одушевяват едно тяло, така и две любови - любовта към Бога и любовта към света - не могат да одушевяват една душа: ако някой обича света, той няма любовта на Отца (1 Йоан. 2:15). Където няма любов към Бога, там по неизбежност, макар понякога скрита и незабелязвана, стои враждата против Него. Така пред най-висшето Благо никога няма място за равнодушие. В Царството на Вседържителя всеки отделен съюз е въстание срещу всеобщия Владика. Колко повече тогава такъв е съюзът с онази област, която очевидно е заразена с духа на буйството и своеволието? Любовта към този свят е вражда срещу Бога.
Нека погледнем още веднъж към Ирод, у когото, Евангелието ни го предава по съвършен начин, виждаме да се култивира най-дълбокото и крайно зло – любовта към света. Тази любов е така добре представена чрез Ирод, че желаещите да се избавят от името на порока и да влязат в обществото на добродетелите могат да започнат от този пример. Раждането на Царя Иудейски първоначално довежда Ирод до смущение. Защо? Не е ли това просто някакво смущение поради възникнала опасност от загуба на властта и честта му? Не, това смущение видимо било проява на кратковременния порив от дълбока негова страст, който обаче той скоро овладял чрез разсъдъка. Ирод не забранил на влъхвите благоразумното им изследване за Царя Иудейски, но дори им съдействал чрез способни за това хора: като събра всички първосвещеници и книжници народни, питаше ги. И той сам изповядал идващия Христос: Де трябва да се роди Христос? (Мат. 2:4). Той искал да получи достоверни сведения за Неговото идване: идете, разпитайте грижливо за Младенеца. Накрая, той бил готов и сам да се поклони на Христос: За да ида и аз да Му се поклоня (Мат. 2:8). "Какво безпристрастие и благочестие!" – възкликвали вероятно йерусалимските жители. Светът би си останал в същата заблуда, производна на любовта към света, но ето, че се явила небесната истина: Ангел Господен се яви. Той оставил без всякакво внимание изкуствените заявки и добродетели, направени само за показ, и отвежда директно в сърцето на създателя им, където открива, може би и преди самият Ирод да е наясно с желанието си, възникващо нейде из дълбините на душата му - Ирод ще търси. И какво виждаме там? Желание за смъртта на Спасителя на света, запечатана в душата на поклонника на света. Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби (Мат. 2:13).
О, да бихме могли да се убедим във въжделеното уверение, че светът сега не въздига край нас подобна лукава война против Агнеца Христа! Защото измряха ония, които търсеха душата на Отрока! Но когато призваните водят битки под знамението на Победителя на света (Йоан 16:33), блясъкът на тленните блага увлича на страната на метежниците; когато овците на Пастиря, имащ малко стадо, биват подмамвани с обещание за по-хубава паша сред хищни зверове и нечисти животни; когато се задоволяват с това, че имат на ръката си изписан пригледен образ на благочестие (2 Тим. 3:5), но не са се оставили на Неговата съкрушителна и възсъздаваща сила, умъртвяваща и възраждаща, то не търсят ли те, макар и не по Иродовия начин, не търсят ли те и сега, душата на Отрока? Не възстават ли, може би и без самите те да забелязват, срещу истинния дух Христов?
И нека засега оставим Соломона, когото поставихме за първи свидетел срещу любовта към света, и приключим цялото си настоящо свидетелство, полагайки подобаващ му край: Да изслушаме същината на всичко: бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека (Екл. 12:13). Като се противопоставяш на измамната любов към света със страх Божий и като посредством заповедите Божии приемаш или отхвърляш предлаганите ти примери, без да си създаваш изсред одобряваните от този век неща пример за лични заповеди. Ти пази заповедите Божии, за да не би светът - под вид на благоуреждане и украсяване на видимите ти дела - не те похити право в сърцето. Защото в това се заключава всичко за човека - в синовния страх пред Бога и опазването на заповедите Му, средоточие на които е любовта към Бога. Това е всеобщата същина на всеки човек: в тях се намира неговата истинска радост, изобилие, слава, покой, блаженство, живот временен и вечен. Амин.
Святитель Филарет (Дроздов). Избранные труды, письма, воспоминания. - М.: Православный Свято-Тихоновский Богословский институт, 2003. - С.117-124.
Превод: Ариматея Никодимова
Tweet
