1. Султанският ферман за учредяването на Българската екзархия.

Началото на църковно-народната борба, която по своята същност била обществено-политическо движение за признаване на българската нация, било белязано от няколко локални конфликта между населението и съответния патриаршески митрополит през 20-те и 30-те години на ХIХ в., между които особена острота имали конфликтите във Враца и Скопие. В края на 30-те години на ХIХ в. църковният въпрос се превърнал в общонационален въпрос, в разрешаването на който взели участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество.

Църковно-народната борба, подобно и на движението за новобългарска просвета и култура, била легално движение, официално основано на издадените от турското правителство реформени актове - Хатишерифа (1839) и Хатихумаюна (1856). Легални били формите и методите на тази борба, затова тя с основание се нарича "мирен" етап на българската национална революция. Известно е, че идеолозите на революционното движение, възприемали борбата за църковна и политическа независимост като две страни на национално-освободителния процес. "Българският черковен въпрос, заявил организаторът и идеологът на българската национална революция Любен Каравелов, не е нито йерархически, нито икономически, а политически, защото с неговото решение ще да се признае и съществуването на българската народност, която доскоро не беше призната даже и от самото правителство."

До 1870 г. църковно-народната борба преминала през два ярки етапа: първият бил движение за изваждане на гръцкия език от богослужението и въвеждане на българския, а вторият бил по-труден и по-продължителен - отпращане на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. До Кримската война (1853-1856) борбата за независима Българска църква обхванала всички по-главни селища и техните райони в Централна и Северозападна България и в Северна Тракия. Съпричастни на това народно движение били и най-будните представители на българската емиграция в Румъния, Русия, Сърбия и др.

Не останали назад и българите от турската столица. Както е известно, в средата на ХV в. (1453 г.) Цариград паднал в ръцете на азиатските завоеватели и станал административен център на огромната Османска империя. От дълбока древност в този "царски" град живеели българи, но през възрожденската епоха техният брой се увеличил неимоверно бързо, за да достигне в средата на ХIХ в. цифрата 50 хиляди. Повечето от българите били бекяри и се занимавали предимно със занаятчийска и търговска дейност, като постепенно се оформил и кръгът на културните дейци. През първата половина на ХIХ в. главните средища на българите в турската столица са били големите ханове, като Балкапан, Куршум-хан, Зюмбюл-хан и др. По това време възникнала и идеята за създаването на български храм и тя принадлежала преди всичко на архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели, който заявил: "Тук трябва да се основе център и черква, тук трябва да бъдат дейците пред очите на царя и тука трябва да се порази фенерското духовенство в самото гнездо на Патриаршията". Така в лицето на архимандрит Неофит Бозвели църковно-народната борба имала своя пламенен трибун, безкомпромисен и решителен ръководител, мъдър политик. Той и неговите сподвижници успели да възпламенят обществената енергия и борческото чувство, да ги насочат към реални цели, да изградят организацията и да обосноват програмата и тактиката на народната борба.

Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн, дал на българите основа за легална дейност, която стимулирала църковно-народната борба. В продължение на 14 години цариградските българи били в кипежа на поредица от събития, които бавно, но сигурно подготвили почвата за извоюване на църковна независимост. Повратен момент била Великденската акция от 3 април 1860 г., когато в историческата Дървена църква "Св. Стефан" епископ Иларион Макариополски под натиска на младите цариградски българи символично отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия и обявил самостоятелна българска църковна организация. Населението от стотици църковни общини подкрепило Великденската акция на цариградските българи и също отхвърлило властта на Патриаршията.

В Цариград бил образуван Смесен народен съвет от архиереи и епархийски представители от редица български градове, който подкрепил каузата за самостойна българска Църква. Засилили своята дейност и различните "партийни" групировки. Най-силна и влиятелна била "партията" на националното действие с двамата големи водачи - епископ Иларион Макариополски и д-р Стоян Чомаков. Тя се ползвала с подкрепата на цялата нация, на всички общини, на радикално настроената българска интелигенция, на революционната демокрация. Останалите три групировки: на умереното действие (начело с проруски настроените дейци, като Найден Геров, Тодор Бурмов и др.); на туркофилите (Гавриил Кръстевич, братя Тъпчилещови, х. Иванчо Хаджипенчович и др.) и на западняците (Драган Цанков, д-р Георги Миркович, Тодор Икономов и др.) имали обща характерна черта - обединявал ги българският патриотизъм, желанието да се реши църковният въпрос в интерес на българската нация.

След близо четири десетилетия от първите вълнения във Враца и Скопие, а по-късно и в Търново, през 1870 г. българското църковно-народно движение достигнало своя щастлив завършек. На 27 февруари, петък, 1870 г. султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, почти независима от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. На следващия ден - 28 февруари, събота, Тодоровден, Великият везир Али паша извикал на Високата порта членовете на двустранната мирска българо-гръцка комисия и им връчил по един екземпляр от султанския ферман, с молба да го предадат на своите духовни архипастири. Българските представители Гавриил Кръстевич и хаджи Иванчо Хаджипенчович веднага се запътили за цариградското предградие Ортакьой, където се помещавал Привременният български Св. Синод. По пътя Г. Кръстевич се отбил буквално за секунди в редакцията на в. "Македония", издаван от големия възрожденец Петко Р. Славейков, да му съобщи радостната вест. Изкачвайки се по стълбите към стаята на главния редактор, той викал с все сила: "Славейков, Славейков! Ето фермана!" Когато П. Р. Славейков се появил и видял в ръцете на Г. Кръстевич така дългоочаквания документ, последният от средата на стълбите се върнал и продължил за дома на владиците. Там набързо им превели фермана член по член и "всички се зарадвали до уши, като узнали съдържанието му".

По стечение на обстоятелствата дългоочакваният ферман се появил на бял свят точно в навечерието на 1000-годишнината от основаването на Българската православна църква (4 март 870 г.). Малкоизвестен е фактът, че заслугата за това се дължи на руския посланик в Цариград граф Н. П. Игнатиев. Последният положил много усилия, "за да помиря българите с Великата църква и да доведа ако не до едно основно решение на разпрата, поне до една спогодба, приемлива за двете страни...". За да ускори издаването на фермана от тромавата османска администрация, при една среща с Великия везир Али паша, той прибягнал до дипломатически трик. "Говорих именно за хилядагодишнината на Българската национална църква, която щеше да бъде празнувана на 4 март в спомен на епохата, когато цар Борис, изпращайки своите делегати на Цариградския събор, скъса връзките, които го свързваха с Римския престол. Този празник, напомняйки на българите времена на слава и независимост, би дал, разбира се, повод за манифестации, които в интереса на турското правителство е да отклони... Али паша напълно прие уместността на моите съвети. Той ми обеща веднага да представи фермана на одобрението на султана и да се потруди своевременно да го получи обратно, за да може да го съобщи на българите преди въпросния празник". Интересното в случая е, че от страна на възрожденските българи такова 1000-годишно честване въобще не е било готвено, нито пък свързани с него някакви протестни манифестации. Просто съвпадението на тази кръгла годишнина дало повод на руския дипломат да я използва като силен аргумент пред Великия везир, за да бъде издаден веднага дългоочакваният ферман. И както е известно този умел ход на граф Игнатиев успял.
Мълвата за издаването на фермана тутакси обиколила българското население в Цариград. В редакцията на в.  "Македония" идвали много хора, за да се уверят в истинността на слуховете. След като продиктувал на словослагателите съобщение за издаването на фермана, Славейков отишъл с приятели в една гостилница "да се веселят и радват за великата сполука на българския народ". Късно през нощта той се завърнал в квартирата си и легнал да спи. Обаче след около час се събудил и като седнал в леглото, написал стихотворението "Честит ден", посветено на издаването на фермана. След това посред нощ отишъл в печатница и с помощта на един словослагател, който нощувал там, набрали стихотворението и го отпечатали на отделен лист като притурка на в. "Македония".

"Ден тържествен! Празник всенароден!
Тържествувай българский народ!
Ти черковно вече си свободен,
Свободен си, на царский живот."

На другия ден, 1 март 1870 г., Неделя Православна, българската дървена църква и дворът й на Златния рог били препълнени от радостни и възбудени богомолци. След божествената св. Литургия и благодарствения молебен епископ Иларион Макариополски произнесъл вдъхновено слово, като в края заявил: "... Трети април (1860 г. - Българският Великден) бе славен и знаменит ден, в който въпроса се роди и народното желание за народна йерархия изрази. Днес, Първи март 1870 г. е още по-славен и знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе раждането на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпроса се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний чада, сеяхме на 1860 година, 3 април; жънем плода сега на Първи март 1870 година. Ето ви, чада, ферман, подаден вчера на българския народ от високославното правителство." В този сюблимен момент председателят на българския архиерейски събор епископ Иларион Ловчански извадил от кожен калъф фермана и го разтворил, за да го видят всички. Радостта на цариградските българи била неописуема. Викове "Да живее султанът! Да живеят неговите министри! Да живее Иларион Макариополски!" и продължителни ръкопляскания дълго се разнасяли недалеч от Вселенската патриаршия.

Веднага към всички по-големи български общини полетели възторжени телеграми: "Честита Ви българска народна йерархия! Черковният въпрос се реши и реши се за наша полза!" Навред настъпила всеобща радост и възбуда, организирани били спонтанни повсеместни тържества, ликували, пирували и съчинявали благодарствени адреси до султана и Високата порта.

Благодарение на султанския ферман от 27 февруари 1870 г. било възможно възстановяването на изгубената в началото на ХV в. българска църковна независимост. Неправилно някои изследователи посочват, че чрез фермана българите се сдобили с Църква, "независима от Цариградската патриаршия". Други пък  продължават да смятат, че по същество ферманът бил "самоуправство", че Високата порта се опитала да реши един религиозно-богословски проблем, че по този начин българите се отцепили от Православието и не признавали върховенството на Вселенската Цариградска патриаршия. Тези обвинения се оказват обаче напълно неоснователни, като вземем под внимание предхождащите го събития в турската столица (по-точно периода 1856 - 1870 г.) и като подложим фермана на подробен анализ като юридически документ. Именно след Хатихумаюна (1856) били водени многобройни преговори между българи и гърци, внасяни били десетки предложения за взаимно-уреждане на църковно-правното положение на онеправданите българи. И понеже църковният спор между двата съседни православни народа бил притеснен с национално-политически стремежи, турската власт се ангажирала "в случая като конституционен законодател, изпълнител на повеленията на естественото право, мандатьор на международния колективитет...". Или по-просто казано, както някога със султански акт било узаконено отнемането на църковната ни автономия, така и сега (през 1870 г.) по същия начин били възстановени правата на българите и тяхната Църква.

Освен това във фермана няма никаква турска намеса на антиканоничност. Както е известно, в неговата основа е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на Смесената българо-гръцка мирска комисия от 1869 г. По същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенската Цариградска патриаршия, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена (3, 4, 6, 7 и 9) от общо 11 на фермана красноречиво говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската Майка-Църква и дори в известна зависимост от нея. Именно в духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви били съставени и останалите членове на фермана.

Единствено чл. 10 от фермана създавал известни "затруднения" за приемането му от Цариградската патриаршия. Това фактически е членът, който определял диоцеза на новата църковна област - Екзархията. Но докато в първичните проекти този диоцез е бил точно и поименно определен, то в официалния документ Високата порта заложила такъв текст, който да бъде постоянен източник на раздори между българи и гърци. Става дума за това, че във фермана били изброени поименно само 15 епархии, като за останалите, където живеело смесено население се предвиждало провеждането на всенародно допитване и ако 2/3 от православните пожелаели, можели да преминат към Екзархията. Това именно най-много подразнило Цариградската патриаршия, защото по такъв начин екзархийският диоцез оставал постоянно отворен и можел да се увеличава непрекъснато.

Това е било най-важната причина, за да откаже първоначално Патриаршията формалното получаване на фермана, а след това и неговото признаване, и съответно неговото приложение. Въпреки активната и масирана дейност на руското посолство в Цариград, което чрез граф Игнатиев се стремяло да изглади конфликтите и подобри двете спорещи страни (българи и гърци), Вселенската цариградска патриаршия проявила непростима непреклонност и отказала да признае валидността на султанския акт. Цели две години и половина (и 17 дни) продължила грубата и безпринципна игра "кой - кого", докато се стигнало до фаталния 16 септември 1872 г., когато Патриаршията от позицията на силата прибягнала до срамния и позорен акт на обявяването на схизмата.

2. Привременен Смесен съвет на Екзархията.

Въпреки затрудненията, които създавала Патриаршията, българските дейци в Цариград пристъпили към изграждане на екзархийското ведомство. Преди всичко било необходимо да се състави привременно управително тяло, официално признато от Високата порта (за разлика от съществуващия в момента Временен Св. Синод и Временен смесен съвет), което да състави проектоустава за духовното управление на Екзархията; да организира и свика събор за приемането на устава; да решава ежедневните въпроси и да поддържа връзка с турската власт.

На 13 март 1870 г. в Екзархийския дом (наета под наем еврейска къща) в Ортакьой се събрали 39 видни цариградски българи, за да изберат членовете на Привременния смесен съвет. На избор подложили 30 лица, като било проведено тайно гласуване със (черни и бели) зърна на зрял боб. Избрани били десет миряни (Гавриил Кръстевич, Хаджи Иванчо Хаджипенчович, Георгаки Чалооглу, Хаджи Николи Минчоглу, д-р Стоян Чомаков, д-р Христо Стамболски, Христо Тъпчилещов, Димитър Гешов, Стефан Камбуров и Велю Милошев), които заедно с петимата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски, Антим Видински и Иларион Макариополски), съставящи Временния Св. Синод, поели ръководството на Българската екзархия и изработването на проектоустава. Така избраният Привременен смесен съвет бил утвърден със султанско ираде на 30 март 1870 г., като негов председател станал председателят на Временния Св. Синод епископ Иларион Ловчански. Писарската работа била поверена на архимандрит Мелетий (по-късно Софийски митрополит), като от средата на месец юли с. г. привлекли за писар и младият амбициозен юрист Марко Д. Балабанов. Привременният смесен съвет започнал работата си на 15 март 1870 г., като заседавал веднъж седмично, в петък. В продължение на седем месеца оживено разисквали над предложения от Г. Кръстевич проект за екзархийски устав. Обстоятелството, че разискванията протичали при закрити врати, дали повод на някои демократични среди да недоволствуват и да се отнасят с недоверие към работата на членовете на съвета (наричани комисари). Освен това били отправени и нападки към тези комисари, че в действителност те не са истински народни представители, понеже били избрани само от един доста тесен кръг цариградски българи. Наистина, че тези упреци са логични, но те биха били основателни само при една нормална обстановка; в конкретния случай всички избори и действия се явявали единствено разумните и правилните. При разискванията на проектоустава за управлението на Българската екзархия без отговор останали някои важни и съществени въпроси - преди всичко тези за пожизненост или периодична сменяемост на екзарха и относно размера на приходите на архиереите. Още тук, в Привременния смесен съвет (а и навън сред дейците на българската национална революция) се сблъскали интересите на представителите на двете течения - консервативното (т. нар. "старите") и демократично-либералното ("младите"). Консервативните дейци до голяма степен стриктно се придържали към постановките във фермана, като някои от тях били готови да пожертвуват националните интереси, заради своите лични. Рамките на принципния идеен диспут въобще не били спазвани и в него започнали да изкристализират лични амбиции. Това било особено присъщо за т. нар. "Търновска партия", или групировката около Макариополския епископ Иларион. Този бележит борец за църковна независимост само за броени месеци през 1870 г. успял да компрометира в известна степен своите огромни заслуги към Църква и народ, и с "чорбаджийския си инат" (както някои казвали) отчасти затруднявал дейността на членовете на Съвета. Неговите привърженици, водени от жаждата за лични материални изгоди и от прекомерно честолюбие, не само го подкрепяли, но го и тласкали към предприемането на някои необмислени и рисковани действия.

Част от консервативните дейци, като Г. Кръстевич, д-р Хр. Стамболски, Хаджи Иванчо Хаджипенчович, митрополит Антим Видински и др., били склонни да приемат модерния принцип за съборност на Църквата, обаче виждали в пожизнеността на екзарха и усложнената многостепенна избирателна система гаранция за стабилността на църковната институция.

Представителите на демократично-либералното течение (кръгът около д-р Ст. Чомаков) с лека ръка пренебрегвали каноничната страна на въпроса, ръководейки се единствено от обществени и национални интереси. Целта им била изграждането на по-либерална Църква, която в условията на робството и при явните и засилени аспирации на съседните балкански държави към българските земи да стабилизира националното единство и осигури възможност за известна вътрешна автономия и засилване на просветно-културното дело.

Същевременно проблемите за бъдещото църковно управление все повече занимавали българските възрожденци, които споделяли своите мнения в периодичния печат. Така например П. Р. Славейков, чрез исторически преглед на Западната и Източната църкви защитавал принципа за съборност и синодалност пред единоначалието. Той стигнал и до крайности, настоявайки за периодична подмяна на синодалните членове, за сменяемост и на членовете на Мирския съвет, който трябвало да има реално и активно участие в екзархийското управление, а не да бъде безгласен придадък на Св. Синод, както било в Цариградската гръцка патриаршия. Той обосновавал необходимостта от широко участие на миряните при избора на ръководните църковни органи, както на екзархийско, така и на епархийско ниво, за да бъде Църквата "народна", съобразно "положението в духа на времето".

В разпалилата се дискусия се включил и Тодор Икономов - един от най-ярките и най-крайни привърженици за демократично и напредничаво църковно устройство. В конкретния случай възраженията на Икономов били против разделянето на църковната власт между Св. Синод и Мирския съвет, защото нямало преграда между духовните и светски дела. "Черквата не са само духовните, Черква е всичкото събрание на верните, всичкий народ". В поредица от статии и документи той доразвил и обогатил тази своя идея. Според него Българската екзархия можела да бъде полезна за обществото само ако съдействала за неговия напредък, за духовно-просветното му и обществено-политическо съзряване, за националното му сплотяване и единство. А това би било възможно само при едно демократично устройство на църковната институция и пълноценно участие на миряните в нейното управление. Радикалните му призиви за връщане към принципите на ранното християнство, против напластенаната през вековното развитие догматика и сложна църковна йерархия, за демократично устройство в духа на ХІХ в. и пр., солидно обобщени по-късно в "Една стъпка напред", разкриват неговото реформаторско отношение към Църквата, заради което с право е получил характеристиката "революционер между черковниците".

Интересното в случая е, че Т. Икономов бил и подбудител на практически действия за ангажирането на по-широки обществени кръгове в защита на радикалните му принципи. По негова идея се ражда инициативата на Тулчанската църковна община за установяване единодействие на църковните общини от вътрешността на страната с цел да се наложат демократични и съборни с общонационалните интереси начала в изграждането на Българската екзархия. Близо месец след издаването на фермана църковната община в Тулча отправила до няколко подобни общини в Дунавския вилает писмо, в което ги приканвала да определят представители, които да работят във взаимно съгласие, ръководейки се от следните принципи: съобразно управление, смесени съвети с болшинство на мирските членове, периодична сменяемост на всички управителни органи, обществен контрол върху църковните приходи, висшегласие при решаване на всички дела и въпроси, избиране на архиереите от самите епархии и др. Този документ бил съставен от Икономов и публикуван във в. "Македония", се превърнал в програма на "младите" и получил наименованието "Проект на Тулчанската община". Въпросният проект изиграл голяма роля за мобилизиране на обществеността и станал причина миряните от редица български селища да изяснят и определят своите позиции.

Така в продължение на няколко месеца десетки църковни общини в Дунавския вилает разглеждали "Тулчанския проект", като правели съкращения или допълнения. Свищовци дали конкретно предложение за свикване на събрание на представители от по-главните селища в Русе, на което да се избистрят позициите, които ще защитават впоследствие в турската столица. Една част от църковните общини се солидаризирали изцяло с тулчанци и свищовлии, други проявили известна колебливост. Възражението на видинци било, че изработването на проектоустава трябвало да стане от цариградските българи и да се разпрати до църковните общини за обсъждане. На същото мнение били и русенци, които тактично отхвърлили идеята за свикване на събрание в техния град, опасявайки се от затруднения от страна на османската власт. Единствено Търновската църковна община открито изявила несъгласие с тулчанското писмо. Според нея българското духовенство трябвало да бъде облечено със силна власт и да не е толкова зависимо от миряните.

Така идеята за събиране на народните представители в Русе се провалила и не се стигнало до съставянето на проектоустав "отдолу", зад гърба на комисарите. Това било добре дошло за редакцията на в. "Турция", която се изказала доста остро срещу инициатора на тулчандсата акция Т. Икономов, наричайки го "руски охраненик и руско мекере".

Същевременно в. "Македония" продължил да призовава за сменяем екзарх, за да не придобие той извънредно голяма власт - условие за деспотизъм, чужд на възрожденския дух. На остра критика била подложена и залегналата в проектоустава и в "Повода за избиране на представителите" за Църковно-народния събор двустепенна избирателна система, чрез която миряните на практика били елиминирани от участие. Специално се наблягало върху отговорността на народните представители, които не трябвало да се ръководят от лични или поселищни интереси, а от интересите на нацията. Главното им задължение било да съдействат за постигане на национално обединение чрез присъединяване към Българската екзархия и на "спорните" по смисъла на чл. 10 от фермана епархии. Във връзка с това защитавана била идеята, че седалището на Екзархията твърдо трябва да бъде в Цариград. По страниците на вестника се прокрадва нуждата от висше богословско училище в турската столица, издържано от всички епархии. Въобще Славейковият вестник се превърнал в ярка трибуна за широко обсъждане на проектоустава и отпечатал десетки статии за демократизиране на Българската екзархия - насока, която представителите щели да спазват и по време на заседанията на събора. На същите позиции застанал и емигрантският печат, макар като цяло проблемите на екзархийското устройство да го занимавали отчасти.

B самото начало на месец октомври 1870 г. проектоуставът бил окончателно завършен и решили да го дадат на П. Р. Славейков, "за да го печати в Македония", но със задължение да го напечати без заплата и на брошура, като му заплатят само хартията. Неизвестно поради какви причини Славейков не отпечатал проектоустава, а това станало в печатницата на арменеца А. Минасян, която имала български отдел и там като словослагатели работели няколко българи.

Веднага след завършването на проектоустава, Привременният смесен съвет, след предварително споразумение с Високата порта, изработил и разпратил по епархиите правилник за избиране на представителите за Първия църковно-народен събор. Този правилник, наречен "Повод", бил съставен от 12 члена и детайлно посочвал начина за избирането на народните представители. Техният брой бил съразмерен с големината на епархиите, като само Търновска имала правото на 4-ма; Доростолска, Видинска, Нишка, Софийска, Кюстендилска, Самоковска и Пловдивска по двама, а останалите по един. Избраните представители били поканени да се явят в Цариград най-късно между 1 и 15 януари 1871 г., като се задължавали да носят редовно заверени и надлежно подпечатани избирателни писма. Освен това от тях се искало да представят подробни статистически сведения за броя на венчилата, църквите, манастирите, училищата, свещениците, монасите и учителите в съответната епархия.

Изборите по места протекли доста спонтанно, неорганизирано, а някъде и твърде формално. Не били спазени всички изисквания на "Повода", както поради тяхната сложност, така и поради обективни затруднения, като например в македонските епархии (Пелагонийска, Струмишка, Воденска, Скопска и др.).

Докато се провеждали изборите по места, Привременният смесен съвет ръководел текущите дела на Екзархията. От своя страна Цариградската патриаршия настоятелно искала съгласието на Високата порта за свикването на Вселенски събор, който да осъди фермана като антиканоничен. В изложение до Великия везир Али паша "комисарите" опровергали доводите на Патриаршията относно нуждата от свикването на подобен събор. Те аргументирано изтъкнали, че нямало никакво нарушение на догматите, че това били преди всичко въпроси от административен характер. Освен това, членовете на Съвета направили и някои опити за помирение с Патриаршията, но резултати не били постигнати.

Започналите да пристигат през месец януари 1871 г. представители от епархиите, били допуснати да присъствуват на 41-то заседание на Привременния смесен съвет. На 5 февруари с. г. било проведено поредното 42-ро заседание на Съвета, което по решение на участниците в него, прерастнало в Първо предготвително заседание на Църковно-народния събор.

Били проведени общо пет предготвителни заседания, на които се обсъждали редица процесуални въпроси и бил приет правилник за работата на Събора. Доста оживени спорове се водили около въпроса, дали "комисарите" имат право да участвуват в заседанията на Събора, понеже не били специално избрани за тази цел. В края на краищата се наложило мнението, че понеже те изработили проектоустава, то трябвало да участвуват с пълни права за окончателното му изработване и приемане.

Разгорещени дебати възникнали и около законността и целесъобразността на участието на представителите от т. нар. спорни епархии, които не били упоменати поименно в султанския ферман. Първоначално до тези епархии не била отправена покана за участие, което хвърлило в смут населението им. Едва на 1 януари 1871 г., под влияние на демократично настроените църковно-народни дейци в Цариград, Временният Св. Синод отправил призив към българските общини в тези спорни епархии, за да изпратят и те свои избраници на Събора.

На 3-то предготвително заседание (12 февруари 1871 г.) бил поставен въпросът за тяхното участие в заседанията, понеже някои представители били вече пристигнали и чакали пред вратата. Част от представителите, главно тези от търновско-русенската група, продължили да упорстват против участието им, с цел да не се дразни правителството. Обаче след изслушване на прочувствените изказвания на Тодор Кусев (по-късно монах и Старозагорски митрополит под името Методий) от Пелагонийска епархия и Г. Кръстевич за единството на целокупния български народ, мнозинството гласувало да участвуват всички заедно и пълноправно при решаването на екзархийските дела.

Втора част може да прочетете тук. 

Още снимки

x