Тържественото откриване на Първия църковно-народен събор станало на 23 февруари 1871 г. в Екзархийския дом в Ортакьой. Извършено било водоосвещение с участието на петимата български архиереи, двама свещеници и един дякон. След пристойна към Бога молитва, председателят на Събора епископ Иларион Ловчански произнесъл поздравително слово към всички участници. След него д-р Ст. Чомаков подробно описал историята на българския църковен въпрос през последното десетилетие. Прочувствено и с исторически обзор било и словото на Г. Кръстевич. Върху някои конкретни моменти от личното си участие в църковния въпрос, говорил и епископ Иларион Макариополски. Така в прочувствени слова и спомени преминало първото редовно заседание на Църковно-народния събор.
Редовните работни заседания на Събора се провеждали два пъти седмично - във вторник и петък и продължителността им траела по 5-6 часа. Протоколната книга се водела от писаря на Привременния смесен съвет М. Д. Балабанов, който бил и представител на Пловдивска епархия.
В Първия църковно-народен събор, който продължил цели пет месеца (до 24 юли 1871 г.) взели участие общо 50 души - 15-те члена на Привременния смесен съвет (5 архиереи и 10 "комисари") и 35 представители от епархиите. Част от последните обаче не участвували във всички заседания, а по ред причини (лични, семейни, служебни и др.) пристигали и напускали по различно време Събора. Повечето от тях били заменени от редовно избрани по места заместници, а други от живеещи в Цариград българи, но някои от последните не били приети от Събора.
Представителите от епархиите в Събора били: Господин Хаджииванов от Варненска епархия; Костадин П. Шулев (заменен през месец юли 1871 г. от Лазар Йовчев, но последният не бил приет) от Велешка епархия; Никола Първанов от Видинска епархия; Георги Гогов от Воденска епархия; Никола Занкин (заместен от 23 април 1871 г. от архимандрит Дионисий) от Врачанска епархия; Димитраки Теодоров и Сава Хаджиилиев Доброплодни от Доростолска (Силистренска) епархия; Димитър Ангелов и иконом поп Апостол Поликарев от Кюстендилска епархия; Михаил (Мирю) Павлов от Ловчанска епархия; Костадин (Коста) Сарафов от Неврокопско; Петър Димитров и Коста Петров Даскалов от Нишавска (Пиротска) епархия; архимандрит Виктор от Нишка епархия; Яков Геров от Одринска епархия; Михаил Манчев от Охридска епархия; Тодор Йовчев Кусев (бъдещият Старозагорски митрополит) от Пелагонийска Битолска епархия; Георги Груев и Марко Д. Балабанов от Пловдивска епархия; Хаджи Георги Бучков заменен на 9 април 1871 г. от Костадин поп Гутов от Поленинска Дойранска епархия; Величко Христов от Преславска епархия; Захари Хаджигюров и Христо Димитров Тодоров от Самоковска епархия; Симеон Г. Груев (на 12 март 1871 г. заменен от Стоян Костов) от Скопска епархия; Добри Чинтулов и Стефан П. Стефанов от Сливенска епархия; Хаджи Мано Стоянов и Христо Тодоров Стоянов от Софийска епархия; поп Тодор Илиев Тилков от Струмишка епархия; Кънчо Кесаров (през м. май 1871 г. заменен от Кирил Попов, но последният не бил приет, понеже бил избран само от Търновска община), Петър Ангелов (през лятото на 1871 г. заменен от Димитър Павлов Грозданов, но поради избора му само от Търновска община, не бил приет), Хаджи Господин Славов и Йордан Д. Николов (от 27 април 1871 г. заменен от Никола Ст. Михайловски) от Търновска епархия и иконом Петър К. Арнаудов от Червенска (Русенска) епархия.
Интересен бил случаят с представителя на Берковската кааза, архимандрит Дионисий Помаков (по-късно Ловчански митрополит), който не бил приет от Събора, понеже от Софийска епархия (към която спадала и Берковската кааза) вече имало приети двама редовно избрани представители. Въпреки това той останал в Цариград и участвувал неофициално в редица заседания.
В Първия църковно-народен събор, както се вижда, взели участие все заслужили дейци по българския църковен въпрос от национален и местен мащаб, влиятелни първенци от Цариград и от епархийските центрове, учители, свещеници и членове на местното самоуправление. Прави впечатление, че около една пета от участниците в Събора били с висше образование (от тях трима юристи) и почти толкова били завършили духовни учебни заведения.
В почти всички заседания респектира професионалната компетентност (освен на петимата архиереи) на Г. Кръстевич, М. Д. Балабанов, д-р Ст. Чомаков, Хр. Т. Стоянов и някои други, които активно участвували във възникналите дискусии и изнесли на плещите си цялата делова работа на Събора. Някои представители са били само фигуранти и почти не взимали думата, а когато я взимали, то е било за да кажат, че са съгласни с мнението на някои от капацитетите. Безспорно най-деен бил Г. Кръстевич, който като автор на проектоустава много често и без ред взимал думата, за да поясни или защити допълнително едно или друго положение. Неслучайно Видинският представител Н. Първанов твърди, че той се държал като диктатор и не уважавал достатъчно мнението на останалите представители. Заседанията не протичали винаги делово и братски, а доминирали празнословия и пререкания, съпътствани понякога с обиди. Всичко това, гледано от позициите на развития парламентаризъм, говорело за незрялост, а в дадени моменти и за наивност. Но това било съвсем нормално и разбираемо за този пръв учредителен форум на поробените българи.
До известна степен положителният, делови ход на заседанията на Събора бил провокиран и от създадената смесена българо-гръцка комисия, чиято цел била да балансира отношенията между Патриаршията и Екзархията. При пълна дискретност от българска страна в нея участвували Г. Кръстевич и Хаджи Иванчо Хаджипенчович. Въпреки това участниците в Църковно-народния събор научили за тази комисия и поискали подробни разяснения от двамата български представители. Естествено получили половинчати отговори и това довело до редица смущения и вълнения, до протакане на работата по проектоустава.
При обсъждането на последния бил възприет принципът на последователното и подробно разглеждане на член по член, като при възникване на проблемни въпроси се задействали работни групи или нарочни комисии. Разногласията били неизчерпаеми и те започнали още при обсъждането на първите въвеждащи членове. Петимата архиереи, подкрепяни от Г. Кръстевич, са били за "духовното начало" в Църквата, докато демократично-либералното течение държало за единство на мирското, "вещественото" и духовното. Този техен принцип бил охарактеризиран от Пловдивския митрополит Паисий като "протестантски" и "схизматичен". Ето защо либералите били принудени да отстъпят и чл. 3 останал непроменен: "Съгласно с настоящия устав, Екзархията въобще, управлява се духовно от Св. Синод, а всяка епархия от митрополит". Мнението си обаче те наложили по въпроса за епархийските съвети (чл. 12). В Проектоустава се настоявало за два отделни съвета - духовен и мирски. Това обаче било отхвърлено и гласували за един - смесен епархийски съвет, в който миряните доминирали. Също така бил увеличен и броят на мирските лица в Екзархийския смесен съвет - от 4 на 6 (чл. 8).
Бурни дебати се разгорели върху предвидената в Проектоустава двустепенна избирателна система. Либералите настоявали в една или друга степен за пряко гласоподаване на народа при избора на мирските членове в смесените епархийски съвети, на митрополитите и на екзарха. Архиереите, подкрепяни от Г. Кръстевич, проявили изключителна твърдост и заплашили, че ако това се приеме, Екзархията може да изпадне в положение на схизматична. На няколко пъти настъпвал голям смут и заседанията били прекъсвани. Архиереите считали, че изборът на митрополити под влияние на миряни не можел да се счита за каноничен. В крайна сметка тази двустепенна избирателна система се запазила, но се засилило участието на миряните при избора на епархийските архиереи.
Дебати били водени и по предложението за по-ограничени годишни доходи на епископите, митрополитите и екзарха. В края на краищата и двете страни били склонни на компромиси, като се стигнало до разделението на епархиите на три степени, а възнаграждението на митрополитите им било определено на 72, 54 и 45 хиляди гроша. На 23-то заседание (14 май 1871 г.) на Събора бил разглеждан въпроса за пожизненост или периодична сменяемост на екзарха. Възникнали ожесточени спорове, като становището на либералите за определен мандат упорито било защитавано от представителя на Софийска епархия Хр. Стоянов. Интересното в случая е, че мнението на архиереите по този въпрос се разделило и Иларион Ловчански, Панарет и Паисий Пловдивски споделили становището, че периодичната сменяемост на екзарха била "едно нововъведение в управленческата част на Черквата", но че то не било антиканоническо. Словестният диспут бил разрешен от тайно гласуване - от присъствуващите 43 души, 28 гласували за периодичността на екзарха.
Така на 14 май 1871 г. "Уставът за управлението на Българската екзархия" бил окончателно завършен и предложен на участниците в Събора за подписване. При полагането на подписа си Г. Кръстевич добавил: "Приемам цялото съдържание на Устава без периодичността на екзарха". С подобна забележка се подписали и други консерватори: Хаджи Николи Минчоглу, Димитраки Теодоров и Никола Михайловски (Хаджи Иванчо Хаджипенчович отсъствувал от заседанието). Това поведение на четиримата консервативни дейци противоречало на възприетия принцип на вишегласие "и предизвиква извънредно голямо възмущение и справедливо" сред останалите представители.
Приетият и подписан устав съдържал общо 134 члена, разделени в три части. В първата част подробно било разгледано избирането на екзарха, на членовете на Св. Синод, на членовете на Екзархийския смесен съвет, на епархийските митрополити, на членовете на епархийските смесени съвети, на членовете на смесените съвети по каази и нахии; определянето на епархийските мирски и духовни избиратели и избирането на енорийските свещеници.
Във втората част обстойно били посочени правата и задълженията на централните и местни екзархийски органи. На Св. Синод и на съответните духовни лица принадлежала компетенцията по вероизповедните и по догматичните въпроси, и по правораздаването при нарушения в тези области (чл. 93, 94 и 100). С основание на мирските членове се давало простор за народополезна дейност - грижа за училищата, за развитието на българския език и книжовност; въобще за "всякакви средства и мерки, полезни за развитието на образованието в българските епархии и за умствения и нравствения напредък на българите"; за направата на общополезни заведения, за състоянието на подведомственото на Екзархията имущество; контрол върху приходите и разходите; решаване на веществени спорове при развод, годеж, заверяване на завещания, дарения и пр. (чл. 98).
Последната трета част била посветена на църковните приходи и разходи. Впечатлява предвиденият строг контрол върху тях и заделянето на значителна част от приходите за издръжка на училищата и другите обществени заведения.
Според последният 134 член, висшият законодателен орган на Българската екзархия се явявал Църковно-народният събор (съставен от духовници и миряни), свикван периодично на всеки четири години. На него щял да се приема отчетът на всички екзархийски сметки; при необходимост щели да се внасят изменения и допълнения към екзархийския устав и щял да се избира нов екзарх.
Съпоставен с Проектоустава, Уставът се отличавал с редица предимства. Той съдържал повече яснота, логичност, последователност и демократичност. Естествено този резултат бил дело на народната воля, упорито и принципно поддържана и прокарвана от епархийските представители.
За да се оцени по-пълно и по-точно българският църковен устав, несъмнено трябва да бъде сравнен и с основните закони на съседните православни църкви по онова време. От публикуваните протоколи на Събора ясно личи, че те са били взети предвид. Всеизвестно е, че залегналата в устава синодална форма на управление не била откритие на Българската екзархия. Тя била обичайна и за Еладската (Гръцката), Румънската, Сръбската и Руската православни църкви, но с тази съществена разлика, че при тях била характерна силната им зависимост от държавната власт. Всъщност държавата била тази, която изработвала законите за управлението на съответната църква. По принцип Св. Синод се явявал носител на върховната църковна власт, но де факто тя принадлежала на държавния глава (цар или крал) и правителството. По този начин Църквата фактически била превърната в обикновено държавно учреждение. Архиереят имал права само в догматическата и богослужебната област, а участието на редовните клирици и миряни в църковно-управленческата сфера било твърде ограничено.
Положението на Българската екзархия в този пункт било доста по-различно, защото тя била принудена да функционира при друговерска власт. От друга страна Екзархията се ползвала със значителна независимост при уреждането на вътрешните си работи - в духовната, просветната и културната си дейност. По този начин тя имала възможността да се устрои и да се превърне в националнообединяваща институция, която олицетворяла и провеждала частична гражданска автономия на българския народ. Авторите на Екзархийския устав имали възможността да черпят готов опит от "Общите закони" за управлението на Вселенската цариградска патриаршия, приети от църковно-народен патриаршески събор, заседавал през 1858-1860 г. Но наред с редицата сходни моменти, налице били и някои съществени различия.
Безспорно демократично положение на българския църковен устав било изборното начало, според което никой в Църквата "от първия до последния" не се назначавал, а се избирал, включително и екзархийските чиновници. Необичайно за практиката на Православната църква нововъдение било приемането на принципа за периодичната (на 4 години) сменяемост на екзарха, което било един чисто републикански принцип. Тази периодична сменяемост ликвидирала възможността за установяване на силна еднолична власт в Църквата и гарантирала колективното начало в управлението. Освен това вече всеки архиерей имал правото да се кандидатира за екзаршеския престол. Принципът за съборност бил проведен много по-последователно, отколкото в уставите на всички споменати поместни православни църкви. Характерно било и периодичното свикване на всеки четири години на Църковно-народен събор с висши законодателни и контролни функции. Мястото на миряните в Църквата било разширено не само чрез ролята им в централното управление (както е при Цариградската патриаршия), но и чрез създаването на смесени епархийски, каазалийски и нахийски съвети.
Изработеният и подписан Екзархийски устав бил даден веднага за превод на турски език, с цел да бъде представен на Високата порта за одобрение. Заседанията на Църковно-народния събор продължили като се обсъждали други належащи въпроси - териториалното преустройство на някои епархии (разрешен частично, поради възникнали конфликти); изработване и приемане на каталог с кандидатите за митрополитските катедри; текущата финансова издръжка на Екзархията и др. Освен това участниците в Събора напразно очаквали правителството да даде позволение за избирането на екзарх. Стигнало се до постепенното оредяване на представителите - многомесечната заседателна дейност нарушила семейния, стопанския и финансовия ритъм на мнозина от тях. Ето защо на 24 юли 1871 г. било проведено последното, 37-мо заседание, на което взели решение за разпускането на Събора. "Това последно заседание на Народния събор стана на отворено място в градината на Екзархийския дом", като правели някои поправки в почти преведения на турски език устав. В края на заседанието пристигнал поканен майстор-фотограф (вероятно Паскал Себах) и всички присъствуващи се снимали за спомен, като по този начин увековечили този бележит общобългарски форум.
След закриването на Събора продължили заседанията на Привременния смесен съвет. В тях били допуснати да участвуват и останалите в Цариград епархийски представители. Преведеният на турски език Екзархийски устав бил връчен на Високата порта едва на 29 юли 1871 г. от четиричленна делегация, съставена от Г. Кръстевич, х. Иванчо Хаджипенчович, д-р Ст. Чомаков и Георгаки Чалоглу. Правителството изобщо не бързало с одобрението на устава и по този начин бавело избирането на екзарха. Най-сетне на 11 февруари 1872 г. било дадено позволение да се направи избор, въпреки че Екзархийският устав все още не бил одобрен. На 12 февруари 1871 г. Привременният смесен съвет провел избор и избрал епископ Иларион Ловчански за първи български екзарх. Обаче по внушение на външни сили той си дал оставката и на 16 февруари бил проведен нов избор.Този път единодушно избрали за екзарх Видинския митрополит Антим. Така Привременният смесен съвет дозавършил работата на Първия църковно-народен събор. В интерес на истината трябва да поясним, че Екзархийският устав изобщо не бил одобрен от Високата порта, която само дала разрешението си за провеждане на избор за екзарх, но независимо от това седалището на Българската екзархия останало в Цариград до 27 ноември 1913 г., когато екзарх Йосиф I го преместил в София.
Първият църковно-народен събор от 1871 г. в изключително трудна обстановка - в столицата на Османската империя и в непосредственото присъствие на Цариградската патриаршия - успял да изработи устав за управлението на Българската екзархия. Този устав бил със сравнително напредничави и демократични принципи и правел чест на своите създатели и на българската общественост. Съборът станал причина за активизиране на общественото мнение и за избистряне на политическото мислене по съществени въпроси на националните институции и методи на управление. Натрупаният опит в общ и в по-тесен смисъл се оказал по-късно изключително полезен при работата на Търновското учредително събрание през 1879 г., което обсъдило и приело Първата българска конституция.
След Освобождението и създаването на Третата българска държава били създадени съвършено нови условия за развитието на Църквата. Ето защо след дълги перипетии се стигнало до друг "Екзархийски устав, приспособен в Княжеството, одобрен от Светия Синод, приет от Държавния съвет и Народното събрание и потвърден с Указ на Негово Височество Князът от 4 февруари 1883 година, под № 82". Този устав претърпял частични изменения през 1890 и 1891 г., като се стигнало през 1895 г. да се приеме нов устав, който от своя страна бил допълван през 1897 и 1900 г. Първообразът на Екзархийския устав останал само като далечен спомен. Например периодичната сменяемост на екзарха била заменена с пожизненост; Екзархийският смесен съвет бил премахнат; епархийските съвети от смесени постепенно се превърнали в духовни; църковно-народен събор не бил свикван в продължение на половин век, т. е. до 1922 г., когато бил изработен нов Екзархийски устав. Така времето, събитията и променените условия довели до избледняване на по-либералните тенденции в църковно-общественото развитие и характеристиките на Българската екзархия закономерно се доближили до тези на поместните православни църкви в Русия, Гърция, Румъния и Сърбия.
***
Използувана литература:
Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна разпра, С., 1902.
Каравелов, Л. Събрани съчинения, т. 7, С., 1967.
Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879, С., 1989.
Маркова, З. Църковно-народният събор 1871 г. - сп. Векове, кн. 3, 1981, с. 5-18.
Михайлов, Ап. Тридесет неизвестни писма на Видинския митрополит Антим. - Църковно-исторически архив, т. I, С., 1981, с. 51-75.
Мишев, Д. Църковен архив, кн. III, С., 1931.
Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С., 1971.
Протоколи на Българския народен събор в Цариград през 1871 г., С., 1911.
Сбирка от документи за уредбата и духовните правдини на Българската екзархия, Цариград, 1909.
Сб. 100 години от учредяването на Българската екзархия, С., 1971.
Събев, Т. Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г., С., 1973.
Темелски, Хр. Ферманът - схизмата, Екзархията - Патриаршията и Османската държава. - В: Държава и Църква - Църква и Държава в българската история. Сб. по случай 135-годишнината от учредяването на Българската екзархия, С., 2006, с. 247-258.
Темелски, Хр. Фотографията на Първия църковно-народен събор от 1871 г. - В: Темелски, Хр. Из църковното ни минало, С., 2001, с. 134 -148.
Темелски, Хр. Църковно-народният събор от 1871 г. - сп. Родина, кн. 2, 1996, с. 84-99.
Темелски, Хр. Църковно-народният събор от 1871 г. - В: Темелски, Хр. Из църковното ни минало, С., 2001, с. 116-133.
Христов, Величко. "Дневник на Църковно-народния събор". - Ръкопис в Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, инв. № 464.
Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. - ГСУ, БФ, т. ХVI, 6, 1939, с. 1-372.
Църковно-народният събор 1871 г. Документален сборник по случай 130-годишнината от Първия църковно-народен събор (сътавител Хр. Темелски), С., 2001.
Шопов, Ат. Първият български народен събор в Цариград (Материали за историята му). - сп. Библиотека, кн. 7, 8 и 10 от 1895 г. и кн. 11, 12 и 13 от 1896 г.
