„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и когато имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7)
Винаги, когато се отбелязват кръгли годишнини от рождението или смъртта на титани като Патриарх Кирил Български сме изправени пред традиционното изкушение съвестно да се изредят дати и събития, на които той е бил съвременник и в които е участвал. В днешния доклад ще ви спестя тази традиционност и свеждайки глави пред неговата светла памет, ви приканвам да се поучим и най-вече да се вдъхновим от подвига на живота му и за истинско служение на Бога, народа и Църквата ни.
Светейшият Български Патриарх Кирил, чиято 40 г. блажена кончина честваме тези дни, е личност многостранна, щедро обдарена от Бога, човек с необикновено силна воля и твърд характер, удивително смел и безстрашен, живял в сложни и динамични години, на границата на две епохи, отдал себе си щедро и всецяло на служението за възтържествуване и утвърждаване на проповядваните в Евангелието принципи и идеали. Личност емоционална и силно вдъхновена от великото Христово учение, той е бил същевременно целеустремен, съсредоточен в целта, обладаващ дълбок и силен ум, синтетичен и аналитичен едновременно, притежавал е проницателност и проникновеност, с блестящо въображение, така ясно и неповторимо разкрито в неговото необятно и многостранно творчество, особено в богатото му омилетично наследство. В тези безсмъртни проповеднически бисери той тълкува Свещеното Писание, разкрива ни догматите на нашата вяра, много често полемизира като неподражаем апологет с философстващите опоненти на християнството, често възхвалява героите на вярата – светиите, и призовава християнския свят безпрекословно да ги следва и да им подражава. Също така с неподражаемо усърдие ни разкрива многообразните евангелски добродетели, почерпени от подходящи разкази и притчи от Новозаветното писание. С пророчески плам Светейшият Патриарх изобличава пороците в каквито и форми да се проявяват в живота, каквито и прикрити и благовидни образи да са приели. Със своите нравствено-поучителни проповеди Патриарх Кирил се е стремил както да просвещава своето многобройно паство, така и да го сплотява в борбата му срещу изкушенията в живота и лъжеученията, срещу моралните разложения, които извътре силно разклащат устоите на Църквата и изтощават нейните духовни сили.
Той демонстрира както умение, неподражаемо по своята същност, така и непоколебима смелост при изобличаването на духовното разложение на народа, моралната нечистоплътност и колебания на своите съвременници. Четейки неговите проповеди забелязваме поразителната психологическа проникновеност в същността на пороците и лошите, непристойните нрави, от които са били застрашени и от които страдали предшествениците ни. Велик проповедник, отличен познавач на действителността и живота, той изобразявал тази действителност с всичките нейни лоши и добри проявления, щедро се е раздавал на добрите хора, тъгувал и страдал за лошите, разтърсвал душевния мир на хората и по този начин се стремял да въздейства на пасомите. Патриарх Кирил като любвеобилен и грижовен пастир не само разобличавал и поучавал, но и утешавал своя народ във време на едни или други бедствия и страдания, стремял се да въодушевява и същевременно да пробужда в него добрите сили. Като Архипастир на Христовата Църква, която си поставя за основна цел да подготвя хората не само за вечния живот, но и да въдвори Царството Божие на Земята, т. е. да насочи живота според вечните Божествени закони, да създаде живот праведен, добротворен и плодоносен, Светейшият Патриарх Кирил винаги е изповядвал възвестената от Спасителя и потвърдена от живота истина, че душата е нещо повече от храна (срв. Мат. 6:25), че човекът трябва да търси преди всичко Царството на Бога и Неговата правда (Мат. 6:33). С болка и разочарование е гледал нестихващото и увеличаващото се в света увлечение по материалното и полагал всекидневни грижи да насочи вярващите по пътя, съответстващ на тяхната природа и предназначение. Отдавал целият себе си, всичко от себе си в борбата за защита на изоставените и безнадеждно болните, в подпомагане на бедните и страдащите. Именно заради това проповедите на Светейшия Патриарх Кирил са силни и завладяващи, увличащи, а критиката, съдържаща се в тях, не предизвиква обида и озлобление, а и никой не можел да се противопостави на неговата силна и последователна логика. Във всяко изречение на тези проповеди се чувства, долавя се пулсът на живота. Те са изпълнени с мисли, почерпени от евангелските истини, наситени са с непоклатими и неопровержими житейски ценности и мъдрост. Затова тези проповеди бързо привличат вниманието и увличат всеки, който е имал възможността да ги слуша на живо или който ги е чел. Във всяко изречение неотразимо се усеща това, което е мислил благовестникът, как е съпреживявал тези мисли, които е предлагал на слушателите. От тях се долавя диханието на Богопросветения духовник, който същевременно съпреживява и съучаства в живия живот.
Дълбок и проникновен познавач на съществуването и на богословските дисциплини, Патриарх Кирил си остава недостижим образец в ораторското ни изкуство. Неговите многобройни и многообразни проповеди, плод на възвишена и Богоозарена мисъл и всеобхващаща любов, са така също и искрени откровения на един пастир, чиито сърдечни струни се задействат от всеки полъх на страданието.
Човек на перото, творчески настроен, той е не по-малко човек на делото. Клирът на Българската православна църква в лицето на блаженопреставилия се преди 40 години пред Господа патриарх Кирил има прекрасен пример как трябва да се носи тежкият, но свят и благороден кръст на пастирското служение. Той ни разкрива по достоен начин красотата и силата на всеотдайната любов към Бога и светата Му Църква, която любов има най-реални изражения в непрестанното, в неуморното бдение и пожертвувателно служение за духовното здраве и благоденствие на вярващия народ. Редно е в тези паметни дни, когато си спомняме живота и дейността на Патриарх Кирил, да си зададем честно въпроса: а какви сме ние, неговите последователи, в своите изяви като пастири и особено като архипастири за същия този народ, на който той така пожертвувателно, с душа и особено с дела, служеше? Продължаваме ли неговото дело, следваме ли неговите примери, горим ли от същата любов към пасомите си, Църквата и Родината си? Жертваме ли спокойствието, уюта и благополучието си заради хората, които са поверили душите и съдбите си в наши ръце, следваме ли безпрекословно тези идеали и завети, давани при ръкоположението ни, осъществяваме ли безсмъртните завети на Христа, последователи Комуто, поне на думи, сме, гори ли в сърцата ни същата любов, която е сгрявала сърцето на Патриарх Кирил? Долавяме ли безпогрешно пулса и диханието на времето, в което сме призвани да живеем, пазим ли повереното ни словесно стадо от многото преоблечени вълци, нароили се особено през последните 20 години, и които, необезпокоявани, жадно ръфат от вековното тяло на Църквата? Нали именно в такива смутни години, когато слугите на материалното се надигат на отчайващ реванш над духовното, Църквата и нейните водачи са се изправяли смело срещу мътните води на разрухата и са повеждали давещия се народ към спасение?!
Задаваме ли си въпроса гори ли достатъчно силно кандилото на праотеческата вяра в душата на народа ни, има ли достатъчно елей в това кандило и светло ли е в душата на вярващите? Стараем ли се да го предпазим от злите ветрове, които искат всячески да угасят пламъка му и искат да го оставят без кандило, а следователно – и без божествения пламък в душата му, които искат да го осиромашат и оголят, да опразнят душата му, да я направят пуста. Поне веднъж Църквата в лицето на Св. Синод или на група архиереи да е повдигнала смело протестен глас срещу опасната и пагубна проява на безцеремонното съсипване на държавността, на националното обезличаване, на загубата на националното самочувствие и криворазбрано подрипване след капризите на идейно и духовно изпразнената Европа? Задаваме ли си въпроса защо храмовете ни постепенно опустяват, защо службите се посещават от все по-малко вярващи и свещениците се търсят предимно за освещаване на някой бляскав офис или някое друго помпозно светско събитие? Задаваме ли си често въпроса защо в това свободно време, когато никой вече не е преследван за вярата си, с огромно напрежение се набират кандидати за една маломерна паралелка в Духовните семинарии, защо от Богословския факултет излизат полуподготвени бъдещи свещенослужители, които с по-голям успех биха се включили в някоя икуменическа организация, отколкото достойно биха попълнили оределите редици на родното свещенство. Повдигнахме ли веднъж глас на протест срещу пошлостта, разхайтеността и нравственото разтление, което всекидневно се лее от телевизионните екрани и безпрецедентно зомбира зрителите, погубва душите им и принизява сетивата и възприятието им? И може би най-важното – кога Църквата и йерарсите ще защитят това варварско унищожаване на образованието, на интелигенцията ни? Не ни ли е известно, че няма нищо по-печално за един народ да бъде оставен без интелигенцията си, а тя да се почувства ненужна и излишна за своя народ? Убива се, смачква се, обезличава се духът на нацията, обезлюдява се откъм добродетели земята ни, с лека ръка се зачеркват всички достижения на миналото ни. Не е ли време най-после гласът на духовника да се извиси тревожно и строго, да вика, да крещи от болка и възмущение, вместо да свива безучастно и безразлично ръце? Издигала ли е Църквата в лицето на своето свещеноначалие мощния си и неустрашим глас в безкомпромисна защита на бедстващите и откровено гладуващи пенсионери, бездомните и бедните, страдащите от съкрушителната социална катастрофа, резултат от водената през последните 20 години от управляващите правителства политика? Обърнала ли се е поне веднъж към властимащите да преразгледат разрушителната икономическа и стопанска политика, която изгони на улицата хиляди работници, обезлюди цели региони от страната ни и прокуди около милион и половина българи далеко от пределите на Родината ни, където те бързо забравят език, род и родна и биват безвъзвратно поглъщани от други нации и държави? Защо веднъж поне Църквата не излезе с инициатива да се подложи на задълбочено и безкомпромисно разглеждане на висок национален форум тъжната и печална действителност, че дългоочакваното и така жадувано тържество на демокрацията се оказа поредица от евтини трикове, с голямо умение и цинизъм пробутани от майсторите на политическата акробатика, че икономиката безвъзвратно е разбита, армията – деморализирана, а властта и съдебната система са загубили всякакъв авторитет. Защо смело и нелицеприятно не си признаем, че така силно рекламираните „общочовешки ценности” на безрелигиозния хуманизъм бързо помътняха, загубиха в очите на излъганите и измамени интелектуалци своя някогашен привлекателен блясък. Някой постави ли с цялата острота проблемите с възстановяването на манастирските земи и църковни имоти, които биха дали една икономическа стабилност на Църквата и тя би получила възможността да поема социалните си служения и благотворителност. Кога ще се поиска от правителството на една уж православна държава да освободи църкви и манастири от многобройните данъци и налози, кога ще поискаме да ни се направят необходимите данъчни облекчения, докога ще плащаме електроенергията като промишлени предприятия, докога ще допускаме църковните магазини да се третират като бакалии и църковните стоки като чувал картофи? Кога ще поискаме да ни се признае това, което по право ни се полага и което повечето православни църкви отдавна постигнаха пред своите си правителства? И накрая – кога ще се постави отдавна наболелият въпрос за крещящата необходимост от религиозно образование, но смело, безкомпромисно и категорично, а не плахо, декларативно и неубедително. Ако младежта не следва Христа, това е, защото тя не Го познава. А когато Го познае, тя се привързва към Него, възлюбва висотата, красотата и жизнеността на Неговото спасително учение. Трудно е за младежта, обаче, без необходимата помощ тя да се откъсне от пагубния водовъртеж на материалната култура, да се избави от погубващото влияние на самозвани „учители” и „спасители”. Не трябва да си затваряме повече очите и да се самозалъгваме повече, че големият недъг на нашия живот е липсата на религиозно образование в нашите училища. Нима не разбираме защо на такъв яростен и безпощаден натиск бе подложено именно религиозното национално самосъзнание, християнското мировъзрение на народа? Враговете прекрасно знаят, че именно тук е съсредоточен главният нерв на живота, оттук, от религията, от вярата черпи и е черпил нашият народ воля за живот, взимал е сили да се противопоставя на злото. Заради това толкова хитро и настойчиво, чрез сила или с лъжа, се опитват да заглушат, да заровят този живителен извор на жива вода. Защото всеки народ, заслепен от блясъка на интересни, примамливи, но неосъществими лозунги, лишен от смислено съществуване, загубил усета си да различава доброто от злото, приятелите от враговете, става безпомощен и лесно управлявем, става лесна плячка.
Братя и сестри,
в заключение нека си припомним думите на друг велик духовен водач на нашия народ - на екзарх Йосиф. „Българският клир трябва да има съзнанието за своето апостолство над българската душа. В неговите ръце ще почиват, ще зреят и работят мистическите настроения, въжделенията на народния дух и тогава политически демагози и задокеански сектанти няма безконтролно да кощунстват с народната съвест. Проповедниците ще видят, че срещу тях стоят не наемници, а добри пастири и посрамени ще свият своите знамена. Само онова свещенство, което е озарено от Евангелската истина и вдъхновено от Евангелската любов може да преобрази съвременното човечество, за да се почувства духовно свързано с един Небесен Отец и да заживее както Той е благословил в мир и любов, от които най-голяма нужда има нашата измъчена България!” Църквата в лицето на своя клир, на своите служители е време да осъзнае, че е отговорна за духовното възрастване и нравственото усъвършенстване на всеки от нас, на обществото, на държавата ни, на вярващите. Клирът трябва да осъзнае, че като грижовен пастир има право да стриже повереното му стадо, и има и свещеното задължение първо да пасе това стадо, да го заведе до тучни пасбища, за да го пази от вълци и крадци, от всякакво посегателство.
Вечна и блажена да бъде паметта на великия първойерарх на Църквата ни блаженопочившия Патриарх Кирил, а неговите дела да ни бъдат пример за вдъхновение и подражание при нашето служение на Бога, народа и Църквата ни.
Амин!
+ Агатоникийски епископ Борис
/Докладът е изнесен на Тържествената конференция (Драматичен театър - Пловдив, 4 март 2011 г.), организирана от Пловдивска св. митрополия в чест на 110-годишнината от рождението и 40-годишнината от блажената кончина на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил./
Tweet
