Теодора Иванова е българска студентка в Милано, която срещнах в българския храм в града на св. Амвросий Медиолански. Идва в Италия преди две години, когато започва магистратурата си в Университета в Милано.
Следвах магистратура по „Право и устойчиво развитие“ и дойдох в Милано, тъй като университетът тук предлагаше програма на английски –
започва разказа си тя, преди да отговори на въпроса ми как открива българския храм на улица Sant’Antonio 5 в центъра на града и вярата, какво ѝ дава Църквата и българската православна общност далеч от семейството ѝ и Родината.
Тя е от онези немалко българи, които са кръстени, но не са водили църковен живот, докато са били в родината си. Едва когато заминават в чужбина, осъзнават своята различност, своята православна идентичност, дълбоките си православни корени и там, далече от родния си дом, намират усещането за дом в Божия дом.
Преди около две години започнах да се интересувам повече от религия, от вяра и започнах да изграждам моя лична връзка с Бог. Много ми се искаше тази връзка също така да бъде подкрепена от някаква църковна общност, от посещаване на църква. За мое щастие, когато потърсих в интернет, открих, че в Италия има българска православна църква и в Милано, където живея. Отидох на Литургия и видях, че църквата е отворена в неделя. Бях изключително изненадана и впечатлена от това колко добри хора има тук, колко са мили всички“ – разказва тя.
„Също така много ми харесва самата Литургия, защото, признавам си, аз в България не бях посещавала Литургия. Всички молитви, всички песнопения ми харесаха много и това да идвам всяка неделя тук, ме кара да се чувствам много щастлива, много спокойна. И съм горда да бъда част от тази общност и да посещавам църквата. Чувствам се добре и съм много благодарна на настоятелството, на отец Васил и на всички други хора, които правят това възможно със своята помощ и усилия.
Какво от храма, от църковната общност Теодора отнася със себе си в своето ежедневие, в обичайния си живот?
Това, което отнасям в ежедневието си, е да съм благодарна, защото наистина, ние например, след всяка Литургия четем християнска литература, в която разбирам все повече, че човек трябва да бъде благодарен за всичко, за най-малкото нещо. За подслона, който има, за храната на масата си, за водата, за всичко. И тази благодарност те прави много по-спокоен човек, много по-щастлив. Мисля, че наистина благодарността към Бог, естествено молитвите за мир в света, за здраве – на мен, на моето семейство, това е също нещо, което си отнасям вкъщи от преживяванията ми тук – казва тя.
Споменавайки молитвата за нейните близки, попитах Теодора дали тази молитва ѝ помага да не се чувства толкова далеч от тях, когато осъзнава тази наша духовна свързаност, тези невидими нишки, с които сме свързани с всички християни, независимо кой къде се намира.
Ето какво отговори:
Когато идваш в една такава църква, ти никога не се чувстваш сам, защото създаваш връзки с хората, които идват в църквата, създаваш връзка с Бог, създаваш връзка с отеца, създаваш връзка, както Вие казахте, с целия християнски народ, със светиите, разбира се. И също, молейки се за близките си, ти наистина, въпреки че си на разстояние, чувстваш, че правиш нещо добро за тях. Чувстваш, че наистина, когато те са в молитвите ти, им помагаш. И човек, който е емигрант, е хубаво да има такава църковна общност, в която най-малкото да говориш на български език – нещо, което не е даденост, когато живееш в чужбина. Това те кара да се чувстваш много добре и да се усещаш у дома си.
„Връзка с близките, възможност да разговаряш на български, у дома си“ – това е българската църква за Теодора Иванова, която е в Италия едва от две години. Нейната история ни напомня, че в Църквата понятия като „разстояние“ и „чужбина“ губят значение, защото в нея мистично сме свързани чрез Божията благодат, която диша във всички нас и ни оживотворява.
В българския храм в сърцето на Ломбардия Теодора открива, че молитвата е най-прекият път към дома, че тя ни свързва с Бога, но и с всички, които живеят в Него. Чрез Неговата благодат Теодора и хиляди българи като нея откриват, че в Църквата не са сами, че всяко вярващо сърце е храм на Божията любов.
Там тя разбира, че всичко в живота ни е дар от Бога и че умението да сме благодарни за всичко, което имаме и което сме, е най-ценното достояние, което ще носи със себе си, накъдето и да я поведе житейският ѝ път.
Автор: Александра Карамихалева
Повече за БПЦО в Милано може да чуете във файла:
Станислав Савов: Вярата е компасът за всяко решение
