Пътят към Христос често минава през граници, чужди езици, повратни срещи, вътрешни съмнения и лутания – като поклонението на мъдреците от Изток пред Родилия се Младенец. За Михаил Михайлов, млад мъж, когото срещнах в българския храм в Милано, православната му вяра не е плод на семейна традиция и възпитание, а е резултат от лични търсения и съзнателен избор.
Михаил е от София, завършил е бакалавърска степен по „Международна история“ в Университета „Еразъм“ в Ротердам, Холандия, а после продължава образованието си в магистърската програма по „Политика, философия и обществени дела“ в Миланския университет. Както повечето българи като дете е ходил по празници на църква, но вярата не е определяла неговия светоглед, ценностната му система, начина му на живот.
Преминава през периоди на отрицание, на атеизъм, на колебания по въпросите на вярата и стига до Православието по начин, който сам определя като „интересен“. В Холандия получава Библия от протестантски мисионери и започва да чете Новия Завет. Посещава протестантски сбирки, които му помагат да повярва и разпалват в него жив интерес към истините на вярата. Животът му и изпитанията, през които преминава, засилват вярата в него и я правят все по-осъзната.
Когато отива в Италия, за да продължи образованието си, случайно попада в Македонска православна църква в Пиаченца и там постепенно стига до решението да пости и да вземе Причастие в Православната църква. С това в него се засилва и желанието да посети Българската православна църковна община „Св. Амвросий Медиолански“ в Милано.
Аз знаех за нея, защото ми беше попаднала в интернет месеци по-рано. Не съм сигурен защо, но май имаше момент, когато търсех църква и може би съм имал разбирането, че вярата е да се изживява в общност, не само индивидуално. Малко по малко започнах да се свързвам с православното богословие и да осъзнавам чрез Литургията, традициите и историята, че това е Църквата, основана от Христос и апостолите,
казва той и пояснява какво е за него Православната вяра така:
Михаил е категоричен, че това, което го води в храма не е просто носталгия по България, а нещо, което надхвърля връзката му с Родината и нашите традиции. За него това е:
духовна потребност за връзка с Бог, която се установява чрез богослужение и молитва във и извън Църквата.
Михаил Михайлов е в Италия от около две години и половина. Разбира за съществуването на нашата православна общност в града като просто потърсил в Google, но месеци наред не можел да събере смелост да прекрачи прага на българския храм. Притеснявал се, защото никога не бил ходил там и не познавал никой. Споделил желанието си с приятелката му, попитал я дали може да отидат заедно и тя се съгласила.
Дойдохме един път, хареса ни и започнахме да идваме по-често – казва той.
И сега не се чувства никак самотен и чужд в тази прекрасна общност от приятели, с които го свързва една вяра – Православната, една надежда – за спасение и една любов – Христовата.
Когато си спомня за месеците притеснения и страхове, се обръща към колебаещите се с думите: „Мисля, че това чувство го имат много хора – че са нови, че не са и били в църковна общност. Но искам да им кажа, че всеки човек като влезе в църквата, всъщност се чувства „добре дошъл“ и хората винаги са много топли. Бих казал, че във всяка църковна общност хората са много приемащи и, че няма за какво човек да го е страх. Много е хубаво! И всеки следващ път, в който идваш, се чувстваш все по-спокоен и някак си – все по-близък с общността и с Църквата“.
От позицията на личния си опит, съветва всички хора, които като него се боят да направят тези крачки към дверите на храма, така:
Бих им казал просто да отидат на една Литургия в началото. Да видят в колко часа е и да дойдат, да присъстват от начало до край. Или даже само за малко, една свещичка да запалят. И така малко по малко. Никой не изисква веднага да стане всичко.
За себе си смята, че е едва в периода на навлизането в християнската вяра и в началото църковния си живот. Но е намерил вярната посока и я следва стъпка по стъпка, напредва по духовната лествица стъпало по стъпало. Моят събеседник вече се чувства част от българската църковна общност в Милано и неговата надежда за бъдещето на общината е тя „да продължи да съществува все така. Отец Васил да бъде свещеник в нея още много години. Все повече хора да научат за нея и да се осмелят да дойдат, защото има много българи в Милано, но малцина от тях идват на църква“.
Като сравнява наблюденията си от многочислените общности на другите Поместни православни църкви, които имат представителства в Западна Европа, си пожелава това и за българската църковна община:
Мисля, че тук има потенциал да стане по-голяма тази общност. Това се надявам – да стане по-голяма.
Историята на Михаил ни напомня истината, че вярата не е просто даденост, а скъпо достояние. Тя е насъщна потребност на душата от лично общение с Бога. След дълъг път на лутане, търсения и изпитания, той прекрачва прага на българския храм в Милано, става част от църковната общност там и за него се потвърждават думите: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и домашни на Бога“ (Ефес. 2:19), и уверението от Христос: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20).
Автор: Александра Карамихалева
Повече за БПЦО в град Милано, Италия може да чуете в епизода на „Мост на вярата“, посветен на църковната община:
Станислав Савов: Вярата е компасът за всяко решение
