Пох­ва­ла на св. На­ум Бъл­гар­с­ки и Охридски Чудотворец

22.12.2015

"Ис­то­ри­я­та е би­ла нес­п­ра­вед­ли­ва спря­мо един от най-го­ле­ми­те бъл­гар­с­ки прос­ве­ти­те­ли, ка­къв­то не­съм­не­но е На­ум Ох­рид­с­ки." Та­ка за­поч­ва из­с­лед­ва­не­то си бе­ле­жи­ти­ят из­с­ле­до­ва­тел Иван Дуй­чев "П­рос­т­ран­но гръц­ко жи­тие и служ­ба на На­ум Ох­рид­с­ки" през 1981 г., а съ­щи­ят учен Дуй­чев още през 1937 г. от­к­ри­ва в Атин­с­ка­та биб­ли­о­те­ка най-ста­ро­то и най-прос­т­ран­но Жи­тие на св. На­ум на гръц­ки език. Но той не ус­пя сам да из­да­де то­зи це­нен текст, въп­ре­ки че ня­кол­ко пъ­ти съ­об­ща­ва за на­ме­ре­ни­е­то си и нап­ред­на­ла­та под­го­тов­ка. През 1974 г. нем­с­ки­ят про­фе­сор Ерих Трап го от­пе­чат­ва, а през 1987 г. Сла­вия Бър­ли­е­ва го пре­из­да­ва в ори­ги­нал на гръц­ки и с пре­вод на бъл­гар­с­ки език в "С­та­ро­бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра", кн. 20.

Пре­ди то­ва бя­ха из­вес­т­ни и дру­ги цен­ни из­во­ри за жи­во­та на то­зи бъл­гар­с­ки прос­ве­ти­тел и апос­тол: ста­ро­бъл­гар­с­ко жи­тие от Х век, от­к­ри­то от Йор­дан Ива­нов през 1907 г. в Зог­раф­с­ки ко­декс от ХV век; вто­ро сла­вян­с­ко жи­тие в пре­пис от ХVI век, от­к­ри­то от Йор­дан Ха­джи­кон­с­тан­ти­нов-Джи­нот и пре­да­де­но в Бел­г­рад­с­ка­та биб­ли­о­те­ка, но из­го­ря­ло по вре­ме на вой­на­та 1944 г., и още две жи­тия на гръц­ки език, от­пе­ча­та­ни през 1695, 1740, 1742 и пре­пе­чат­ва­ни по-къс­но (в Смир­на, 1859 г.).

Ос­вен твор­би­те, пос­ве­те­ни са­мо на св. На­ум, не­го­ви­ят култ е свър­зан и с жи­во­та и без­с­мър­т­но­то де­ло на све­ти­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий и тех­ни­те пър­ви уче­ни­ци, на­ре­че­ни св. Сед­мо­чис­ле­ни­ци или "се­дем­те апос­то­ли на Бъл­га­ри­я". В жи­во­пис­та ли­кът на св. На­ум е из­вес­тен как­то по ста­ри­те бъл­гар­с­ки зе­ми, та­ка и в по-да­леч­ни стра­ни, до Ав­с­т­ро-Ун­га­рия и Ал­ба­ния.

Мно­зи­на уче­ни са пи­са­ли за св. На­ум как­то у нас, та­ка и в чуж­би­на. Ня­кои от тях оба­че, без да се съ­об­ра­зя­ват с пър­вос­те­пен­ни­те из­во­ри, под­ме­нят по­ня­тия ка­то "Бъл­га­ри­я", "бъл­гар­с­ки" с об­що­то "с­ло­вен­с­ки", а от­там и до дру­ги без­поч­ве­ни оп­ре­де­ле­ния. За­то­ва ще пов­то­рим от­но­во ос­нов­ни­те све­де­ния за св. На­ум, базирани върху из­во­ри­те, а не вър­ху по-къс­ни пре­да­ния и тъл­ку­ва­ния. И още тук ще от­бе­ле­жим ос­нов­на­та раз­ли­ка при кул­та към свет­ци­те. Оче­вид­но не е тол­ко­ва важ­но къ­де е ро­ден или къ­де е жи­вял да­ден све­тец, а най-важ­но­то е къ­де се съх­ра­ня­ват не­го­ви­те све­ти мо­щи. Да спо­ме­нем са­мо све­ти Ири­ней Ли­он­с­ки от Ма­ла Азия, по­чи­тан във Фран­ция, или све­ти Ахил Ла­рис­ки, по­чи­тан в Прес­па след пре­на­ся­не­то на све­ти­те му мо­щи от бъл­гар­с­кия цар Са­муил, и ре­ди­ца дру­ги, от ко­и­то най-по­ка­за­тел­но е по­чи­та­ни­е­то на св. Пет­ка Епи­ват­с­ка ка­то Тър­нов­с­ка и Бъл­гар­с­ка, по­ра­ди пре­на­ся­не­то на све­ти­те й мо­щи в бъл­гар­с­ка­та сто­ли­ца при ве­ли­кия Иван Асен II. По-къс­но те­зи све­ти мо­щи са пре­не­се­ни в Бел­г­рад и в сръб­с­ки­те пре­пи­си тя е на­ре­че­на "пок­ро­ви­тел­ка на Сър­би­я", а нак­рая све­ти­те й мо­щи са пре­не­се­ни в Яш и там от­но­во въз­ник­ват но­ви жи­тия и пох­ва­ли в прос­ла­ва на ней­ни­те чу­дот­вор­ни мо­щи.

В бъл­гар­с­ки­те жи­тия не се го­во­ри за про­из­хо­да на св. На­ум, за­що­то на всич­ки е из­вес­тен. Каз­ва се са­мо, че е от Ми­зия, т. е. от Бъл­га­рия. От мла­ди­ни той бил съ­рат­ник на све­ти­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий и на своя съб­рат Кли­мент. За­ед­но с тях той тръг­ва от ма­нас­ти­ри­те на пла­ни­на­та Олимп в Ма­ла Азия, за да прос­ве­ща­ват бъл­гар­с­кия на­род, след то­ва с тях дос­ти­га до ста­рия Рим, къ­де­то са ръкоположени в све­ще­ни­чес­ки сан.

В "Ох­рид­с­ка­та ле­ген­да" или Крат­ко­то жи­тие на св. Кли­мент, ве­ро­ят­но от ох­рид­с­кия ар­хи­е­пис­коп Ди­ми­тър Хо­ма­ти­ан, пи­ше след­но­то: "То­зи ве­лик наш отец и бъл­гар­с­ки све­тил­ник бе­ше от ев­ро­пейс­ки­те ми­зи, ко­и­то мно­зи­на на­ри­чат бъл­га­ри, от Пру­са Олим­пийс­ка... Пръв за­ед­но с бо­жес­т­ве­ния На­ум, Ан­ге­ла­рий и Го­разд с при­ле­жание изу­чи Све­ще­но­то Пи­са­ние, ко­е­то с Бо­жие съ­дейс­т­вие бе пре­ве­де­но на то­зи бъл­гар­с­ки език от Ки­ри­ла и пръв с Ме­то­дий, ве­ли­кия учи­тел в бла­го­ве­рие и пра­вос­лав­на вя­ра на ми­зийс­кия на­род" (Й. Ива­нов. Бъл­гар­с­ки ста­ри­ни из Ма­ке­до­ния, С., 1931, с. 316-317).

И във вто­ро­то сла­вян­с­ко жи­тие пи­ше съ­що "Съи прѣпо­добны и ве­лик­iи отьць На­ɣ­мъ про­зе­бѣ въ Мин­'­с­iю" и за­ед­но със све­ти­те Ки­рил и Ме­то­дий "про­хо­деш­те и оɣ­чеш­те род мис­iискы и дал­ма­тин­с­к­ыи, пос­ле­до­ва их по въ­сɣд, и яже до ста­ра­го Ри­ма". Там бла­же­ни­ят па­па Ад­ри­ан ги пос­рещ­нал из­вън града, къ­де­то Бог явил чу­де­са и из­це­ле­ния. При из­вър­ш­ва­не­то на ли­тур­ги­я­та Кон­с­тан­тин бил пос­т­ри­ган ка­то мо­нах Ки­рил, а Ме­то­дий ­ ръ­ко­по­ло­жен за ар­хи­е­пис­коп на град Мо­ра­ва и ця­ла Па­но­ния. След свър­ш­ва­не­то на ли­тур­ги­я­та па­па­та по­ка­зал всич­ки кни­ги пре­ве­де­ни от гръц­ки на бъл­гар­с­ки език. То­га­ва ръ­ко­по­ло­жил и Кли­мент и На­ум с дру­ги све­ще­ни­ци и дя­ко­ни и за­по­вя­дал да се из­вър­ши ця­ло­то пра­ви­ло, ве­чер­но и ут­рин­но, на бъл­гар­с­ки език във ве­ли­кия храм на апос­то­ли­те Пе­тър и Па­вел. След смърт­та на св. Ки­рил в Рим и пог­ре­бе­ни­е­то му в хра­ма на св. Кли­мент Рим­с­ки, Ме­то­дий с всич­ки­те си уче­ни­ци оти­шъл в Па­но­ния, в град Мо­ра­ва: "о­ти­де в Па­но­ниɣ, въ гра­дъ Мо­ра­вɣ, иже нас­леды ар­х­iе­ре­ис­т­вом", с. 312. След прес­лед­ва­ния от при­вър­же­ни­ци­те на епис­коп Виг­лис­ко (Ви­хинг) те прис­тиг­на­ли в Ду­нав­с­ки­те зе­ми, в град Бел­г­рад, къ­де­то ги пос­ре­ща бъл­гар­с­ки­ят княз Ра­дис­лав и уче­ни­ци­те се раз­п­ръс­на­ли по Ми­зия, а дру­ги по Дал­ма­ция и Да­кия, за да ум­но­жа­ват сло­во­то Бо­жие. На­ум и Кли­мент прис­тиг­на­ха в стра­ни­те или­рийс­ки и лих­нид­с­ки и в Ли­ва­ний Де­вол­с­ки, при края на Ох­рид­с­ко­то езе­ро в гра­да, къ­де­то На­ум сът­во­ря­ва и храм на чи­но­на­чал­ни­ка ар­хан­гел Ми­ха­ил и на всич­ки не­бес­ни си­ли "съ бо­гатъс­т­вом и по­ве­лѣн­iе­мъ бла­го­чес­ти­ва­го ца­ра блъ­гар­с­ка­го Мiха­и­ла Бо­ри­ша и сына его Си­ме­о­на ца­ра" (905 г.) (И. Ива­нов, 1931:313). По­чи­нал на 23 де­кем­в­ри, св. На­ум бил по­ло­жен от ръ­це­те на ар­хи­е­рея Кли­мент Ох­рид­с­ки в гро­ба в дяс­но­то кри­ло на хра­ма, а Бог го прос­ла­вил с ве­ли­ки чу­де­са и из­це­ле­ния на бол­ни и бес­ну­ва­щи. Оче­вид­но по­ра­ди то­ва св. На­ум ста­ва из­вес­тен като Ох­рид­с­ки чу­дот­во­рец.

Те­зи све­де­ния от бъл­гар­с­ки­те жи­тия се пот­вър­ж­да­ват и от жи­ти­я­та и служ­би­те на св. На­ум на гръц­ки език от ХIII до ХIХ в. Най-ста­ро­то Жи­тие би мог­ло да бъ­де на­ре­че­но и "Пох­ва­ла" на св. На­ум. За­па­зе­но в пре­пис от 1646 г. и от­пе­ча­та­но от Е. Трап и С. Бър­ли­е­ва, то е яр­ко сви­де­тел­с­т­во за бъл­гар­с­кия про­из­ход на св. На­ум и на не­го­во­то апос­тол­с­ко де­ло за хрис­ти­я­ни­зи­ра­не на бъл­гар­с­кия на­род. "По­до­бен раз­каз за жи­во­та и де­я­ни­я­та на све­тия наш отец На­ум", по пре­во­да на Бър­ли­е­ва 1987 г., ве­ро­ят­но е де­ло на Кон­с­тан­тин Ка­ва­си­ла, за­що­то бе­ше из­вес­тен ка­нон от не­го с ак­рос­тих: "Аз, пас­ти­ре­на­чал­ни­кът на бъл­га­ри­те, Кон­с­тан­тин Ка­ва­си­ла, ще хва­ля На­у­ма, Бо­жи­я­та при­до­бив­ка" (И. Сне­га­ров. Ис­то­рия на Ох­рид­с­ка­та ар­хи­е­пис­ко­пия. Т. I, 1924, с. 281).

Раз­ка­зът за­поч­ва със срав­не­ние на св. На­ум с Да­ни­ил и пре­да­но­то му слу­же­ние на Бо­га, ка­то под­чер­та­ва: "По­ме­на­ва­ме ту­каш­ни­те све­ти­ни и им от­да­ва­ме дъл­жи­мо­то и бо­го­у­год­но­то".

"И тъй, един от те­зи, ко­и­то осо­бе­но се по­чи­тат и им се удив­ля­ва­ме, е бо­жес­т­ве­ни­ят На­ум. Не е не­об­хо­ди­мо да раз­каз­ва­ме коя е не­го­ва­та зе­мя и от­къ­де про­из­хож­да­ше ­ по­до­ба­ва то­ва да е все­из­вес­т­но" (с. 138) "...бла­же­ни­ят На­у­м... се пре­да­де в ръ­це­те на Ки­рил и Ме­то­дий ­ лю­де, от­да­ли ду­ши­те си под Хрис­то­во­то име, рад­ва­щи се да до­ка­жат сво­я­та лю­бов към зе­мя­та на бъл­га­ри­те и на съ­се­ди­те им" (Бър­ли­е­ва 1987; 138).

"Ка­то вър­ше­ше то­ва за учи­те­ли­те си, не изос­та­на, до­ка­то не до­ве­до­ха док­рай в Бъл­га­рия сво­е­то го­ля­мо на­чи­на­ние ­ плод на Бо­жия про­ми­съл и бо­гон­рав­но. То бе най-нап­ред уп­раж­ня­ва­не­то и от­лич­но­то раз­би­ра­не на на­род­ния го­вор, а сет­не и за­бе­ле­жи­тел­но­то из­на­ми­ра­не на пис­ме­ни­те зна­ци и най-точ­но­то поз­на­ва­не на ду­ми­те, чрез ко­и­то да нап­ра­вят за ту­каш­ни­те пле­ме­на пре­во­да на Све­то­то Пи­са­ние от гръц­ки на бъл­гар­с­ки и раз­п­рос­т­ра­ня­вай­ки Но­вия и Ста­рия За­вет, да проп­ра­вят пъ­тя за спа­се­ни­е­то за те­зи, ко­и­то пре­ди бя­ха тлас­ка­ни от не­ве­ри­е­то... Из­на­ме­ри­ха бук­ви, под­хо­дя­щи за ези­ка на бъл­га­ри­те, как­то бя­ха ре­ши­ли, и им със­та­ви­ха кни­ги, рав­ни по брой на на­ши­те... Смя­та­ха, че пре­ди да пре­да­дат не­що от пре­ве­де­но­то на бъл­гар­с­ки­те ча­да, тряб­ва да спо­де­лят с все­лен­с­ка­та цър­к­ва ре­зул­та­ти­те от сво­и­те уси­ли­я... взе­ха със­та­ве­ни­те кни­ги и по­е­ха без лу­та­не към ду­хов­ния пред­с­то­я­тел на гра­да Ри­м... Ад­ри­ан Ве­ли­ки... на­у­ча­вай­ки за нап­ра­ве­но­то от тях ­ от мъ­же ка­то не­го не ос­та­на скри­то ве­ли­ко­то им и дос­той­но за въз­х­ва­ла де­ло, как­то слън­це­то ни­ко­га не мо­же да бъ­де зах­лу­пе­но под кри­на ­ за­ед­но с всич­ки­те си ар­хи­е­реи се от­п­ра­ви на път и пос­рещ­на от­да­леч Бо­жи­и­те лю­де... Ки­рил оба­че, а след не­го и Ме­то­ди­й... бя­ха во­да­чи­те на то­ва де­ло; то­зи, ко­го­то се­га въз­х­ва­ля­ва­ме,  за­ед­но с още три­ма спът­ни­ци ти­ча­ха око­ло тя­х... На­ум с це­лия юно­шес­ки ус­т­рем на мла­дост­та си... бър­зо из­п­ре­ва­ри дру­га­ри­те си и се по­ка­за ка­то слу­га на сво­и­те Учи­те­ли... Ка­то срав­ни­ха чрез съ­пос­та­вя­не пре­ве­де­но­то на бъл­гар­с­ки език с гръц­ки­те пре­во­ди на Све­то­то Пи­са­ние (и на Ста­рия, и на Но­вия За­вет) и се въз­хи­ти­ха при про­вер­ка­та на бо­го­нос­ни­те от­ци как­то за­ра­ди точ­ност­та, та­ка и за­ра­ди вер­ност­та на ра­бо­та­та им ­ ус­та­но­ви­ха, че ста­ра­ни­е­то им има ре­зул­тат и смет­на­ха, че вдъх­ва вя­ра и е бла­го­на­деж­ден, та да го пре­да­дат на мла­дия бъл­гар­с­ки на­род за уче­ние и да го за­ве­ща­ят на ид­ни­те по­ко­ле­ния ка­то ис­тин­с­ко поз­на­ние на бла­го­чес­ти­е­то" (с. 139-140).

Продължение от ЦВ, брой 13

След раз­каз за дру­ги чу­де­са, го­во­ри за смърт­та на св. Ки­рил: "Г­ра­дът на Ромул при­до­би не­го­ви­те мо­щи и ги съх­ра­ни от то­га­ва чак до се­га ка­то го­ля­мо и не­из­чер­па­е­мо бо­гат­с­т­во­... А бла­го­род­ни­ят Ме­то­дий твър­де теж­ко по­не­се раз­дя­ла­та с не­го... За­ед­но с вер­ни­те си уче­ни­ци, из­меж­ду ко­и­то чуд­ни­ят На­ум, ко­го­то се­га дос­той­но въз­х­ва­ля­ва­ме, не бе­ше най-нез­на­чи­тел­ни­ят, той ре­ши да тръг­не по су­ша за зе­мя­та на бъл­га­ри­те ­ пъ­ту­ва по мо­ре до Или­рия, а след то­ва пъ­тят ми­на­ва­ше през зе­ми­те на мно­го на­ро­ди... и стиг­на до пле­ме­то на гер­ман­ци­те",
с. 140. Там те се бо­рят с ду­хо­бор­ци­те и са око­ва­ни, но след мо­лит­ва ста­на­ло зе­мет­ре­се­ние и око­ви­те им пад­на­ли.

"Без да се ба­вят, от­но­во ми­на­ли през мно­го пре­меж­дия, най-сет­не, во­де­ни от не­бес­на ми­лост, се озо­ва­ха в мно­го­люд­на­та зе­мя на бъл­га­ри­те ­ за то­ва се бя­ха мо­ли­ли и то­ва же­ла­е­ха. И на­ис­ти­на спо­ред же­ла­ни­е­то им ги прие, бо­гон­рав­но и ве­ли­ко­леп­но, то­га­ваш­ни­ят бъл­гар­с­ки вла­де­тел ­ име­то му бе­ше Ми­ха­ил, на­ри­чан още Бо­ри­с... Раз­п­ре­де­ли ги, как­то са­ми по­ис­ка­ха, за учи­те­ли и на Бо­жи­е­то уче­ние, и на пис­ме­ност­та на тех­ния език, съз­да­де­на и до­вър­ше­на от тях, и при­е­та ­ как­то ве­че ка­зах­ме ­ от все­лен­с­ка­та Цър­к­ва. На­ре­ди на под­чи­не­ни­те си да се под­чи­ня­ват на за­по­ве­ди­те на свет­ци­те не по-мал­ко, от­кол­ко­то на не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни, и на же­ла­ни­я­та им от­нос­но об­ра­зо­ва­ни­е­то на хо­ра­та и съг­раж­да­не­то на све­ти хра­мо­ве за бла­го­чес­ти­во съб­ра­ние.

И тъй, все­ки по­лу­чи раз­лич­на об­ласт и я прие за апос­тол­с­ка про­по­вед. Ве­ли­ки­ят Кли­мент, след ка­то из­б­ра за дру­гар рев­нос­т­ния ка­то не­го в ду­ми и де­ла На­у­м.... със сил­ния бля­сък на уче­ни­е­то си... оза­ри след Мо­ра­вия ­ там имен­но бе­ше про­въз­г­ла­сен за епис­коп ­ Да­кия, Ми­зия, Па­но­ния и сръб­с­ки­те зе­ми чак до Или­рия. Уче­ше на пра­вос­лав­на­та вя­ра и на бо­го­у­год­ни де­я­ния с жив глас, а и с бук­ви, под­хо­дя­щи на ези­ка на обу­че­ни­е­то. Про­по­вяд­ва­ше в бъл­гар­с­ки­те пре­де­ли, во­дей­ки със се­бе си ка­то съ­рат­ник в го­ле­ми­те де­ла и по­мощ­ник бо­жес­т­ве­ния На­ум ­ та­ка как­то не­заб­ра­ви­ми­ят Ти­мо­тей бе­ше спря­мо ве­ли­кия Па­ве­л... Ко­га­то в ста­рост, мъ­ки и тег­ла и в ис­тин­с­ки бор­би из­чер­пи всич­ки си­ли на тя­ло­то си... На­ум бе­ше всич­ко за не­го ­ как­то ня­ко­га Аа­рон за гле­да­щия Бо­га Мо­и­сей ... И до­ка­то Кли­мент жи­ве­е­ше най-ве­че в Ох­рид, той са­ми­ят пре­би­ва­ва­ше от­въд езе­ро­то в Де­во­л..." (с. 141-142).

"По­не­же след мно­го и не­о­пи­су­е­ми пъ­ти­ща и бол­ки... и след още апос­тол­с­ки и мъ­че­ни­чес­ки без­к­ръв­ни бор­би и под­ви­зи, и На­ум тряб­ва­ше да се въз­не­се пред Съд­ни­ка... Све­тия си прах оба­че той ос­та­ви на нас и на бъд­ни­те по­ко­ле­ния ка­то скъ­по­це­нен и не­из­чер­па­ем лек за оне­зи, ко­и­то ид­ват без съм­не­ние в сър­ца­та пред не­го­вия свят ков­чег", с. 142.

За­бе­ле­же­те как­ва пох­ва­ла се из­п­ли­та за то­зи свят ков­чег: "па­зи­тел на здра­ве­то, го­ни­тел на бо­лес­ти­те, за скър­бя­щи­те ­ уте­ше­ние, за рад­ва­щи­те се ­ пре­дуп­реж­де­ние, учи­ли­ще за мла­ди­те, за ста­ри­те ­ опо­ра, за де­ца­та ­ бе­зо­пас­ност, за го­ли­те ­ на­мет­ка, юз­да за щас­т­ли­ви­те, за обез­сър­че­ни­те ­ вдъх­но­ве­ние, за ду­шев­ния по­кой ­ дъл­гот­рай­ност, за оси­ро­те­ли­те, ов­до­ве­ли­те, го­ли­те про­ся­ци и без­по­мощ­ни­те ­ лек, зак­ри­ла, пок­ро­ви­тел­с­т­во и гри­жа; за ба­щи­те и мъ­же­те ­ топ­ли­на и по­мощ, убе­жи­ще за не­ус­той­чи­ви­те; за пос­тиг­на­ти­те от зат­вор­ни­чес­т­во и из­г­на­ние и от гор­чи­ви мъ­ки, от огор­че­ния и жес­то­кос­ти, от на­па­де­ни­я­та, на­бе­зи­те и прис­тъ­пи­те на яв­но и скри­то ид­ва­що отег­че­ние ­ пос­то­ян­но об­лек­че­ние, съп­ро­тив­ле­ние, си­ла и не­по­бе­ди­ма за­щи­та и бърз из­ба­ви­тел, не­раз­ру­ши­ма ку­ла и най-си­гур­на опо­ра", (с. 142).

Нак­рая от­но­во се го­во­ри за два­ма­та Ох­рид­с­ки чу­дот­вор­ци, све­ти­те Кли­мент и На­ум: "Та­ки­ва па­зи­те­ли, по­мощ­ни­ци, во­да­чи и за­щит­ни­ци, о бра­тя, че­да и от­ци, ни е пос­та­вил Гос­под, гри­жещ се и за пос­лед­ни­те меж­ду нас, и за чуж­ди­те Не­му, за да ни бъ­дат пок­ро­ви­те­ли и зас­тъп­ни­ци с не­у­мор­ни и неп­ре­къс­на­ти мо­лит­ви" (с. 143).

Ето и са­ма­та пох­ва­ла за све­ти На­ум от бъл­гар­с­кия ар­хи­е­пис­коп:

"О, от­че, ти, кой­то имаш меж­ду не­пос­ве­те­ни­те име ед­нак­во с Бо­жия знак на ми­лост­та, ти ­ гри­жа и ук­ра­са на мо­е­то сър­це, ус­по­ко­е­ние на бол­ки­те от мъ­ки и не­щас­тия, опо­ра на мо­я­та сла­бост, ле­чи­тел на все­въз­мож­ни­те бо­лес­ти на ду­ша­та и тя­ло­то ми, на­вед­нъж моя уте­ха и обод­ре­ние; о, ти, кри­ла на стрем­ле­ни­я­та ми за спа­се­ние, юз­да на ло­ши­те по­мис­ли, под­тик за пра­вед­ност, го­ни­тел на ле­ност­та, най-бърз за­щит­ник на ве­ру­ю­щи­те ­ при­е­ми се­га то­ва сло­во, ко­е­то за­поч­нах­ме за пох­ва­ла и от­ли­ка на твоя бо­го­у­го­ден жи­вот!

При­е­ми хва­леб­с­т­ве­ни­те пес­ни ка­то при­я­тен плод и при­ят­но ка­де­не пред ли­це­то на Гос­по­да, при­е­ти чрез те­бе и от­там от­ме­ре­ни ни об­рат­но ка­то бо­га­та от­п­ла­та за скър­би­те и прев­ръ­ща­не­то им в си­гур­но по­доб­ря­ва­не на жи­во­та, в пос­ти­га­не на ду­хов­но спа­се­ние, в об­лек­ча­ва­не те­жес­ти­те на мо­и­те прег­ре­ше­ния, в бла­гос­к­лон­но при­е­ма­но зас­тъп­ни­чес­т­во пред прес­то­ла на не­под­куп­ния и стра­шен Вла­ди­ка, в пъл­но из­куп­ле­ние или по­не в дос­та­тъч­но об­лек­ча­ва­не на въз­да­де­но­то, във вра­зу­мя­ва­не и поп­ра­вя­не на оно­ва, що е по­ро­де­но от ле­ко­мис­лие и неб­ре­жен жи­вот, и от раз­кош и из­не­же­ност и що ста­ва при­чи­на за не­щас­т­на смърт ­ из­ку­ше­ни­я­та и труд­не­ни­я­та, и скри­ти­те и яв­ни яз­ви! Из­го­ни мъ­че­щи­те не стра­да­ния, в ко­и­то ни хвър­ли вес­ти­те­лят на Са­та­на­та, про­бож­дай­ки ни с жи­ло­то на гре­ха ­ виж­дащ как без­по­щад­но ни при­тес­ня­ва и из­ну­ря­ва!...

Та­ка, до­кол­ко­то мо­жем, в хра­ма, па­зещ бла­го­чес­ти­вия ти прах, ще те увен­ча­ем с хим­ни щас­т­ли­ви и ве­ли­ко­леп­ни и, ка­то по­лу­чим от теб спо­соб­ност­та, ще при­на­ся­ме жер­т­ви на Он­зи, Кой­то те прос­ла­ви. А ти, кой­то Го прос­ла­ви дос­той­но и с по­до­ба­ва­що прек­ло­не­ние, ще ни от­к­ри­еш, ако има ня­ка­къв про­ход през всич­ки Не­го­ви Бо­жес­т­ве­ни за­по­ве­ди, нак­рая и на­ше­то очи­ще­ние­..." (с. 143).

"За­вър­ши та­зи кни­га соб­с­т­ве­но­ръч­но Гри­го­рий  До­мес­ти­к... са­мо пре­пи­сах из­ло­же­но­то и го на­пи­сах за­ра­ди све­те­ца, кой­то се пред­с­та­вя пред Бо­га... В ле­то 1646, през ме­сец май" (с. 144).

Как­то се виж­да, раз­г­леж­да­ни­ят текст е по­ве­че пох­ва­ла на св. На­ум от Ох­рид­с­кия ар­хи­е­пис­коп Кон­с­тан­тин Ка­ва­си­ла, от­кол­ко­то жи­тие. То­ва е още ед­на мал­ко из­вес­т­на прос­ла­ва на бъл­гар­с­кия Прос­ве­ти­тел, хрис­ти­ян­с­ки Учи­тел, кни­жов­ник и све­тец На­ум, сът­руд­ни­ка на ве­ли­ки­те Со­лун­с­ки бра­тя св. Ки­рил и Ме­то­дий и на све­ти Кли­мент, ко­и­то са доп­ри­нес­ли за раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра сред бъл­га­ри­те в ог­ром­на­та то­га­ва Бъл­гар­с­ка зе­мя в раз­лич­ни про­вин­ции, осо­бе­но мно­го в бъл­гар­с­ки­те сто­ли­ци Плис­ка, Прес­лав и Ох­рид, за­то­ва са бъл­гар­с­ки свет­ци и Ох­рид­с­ки чу­дот­вор­ци, пре­вър­на­ли Ох­рид в бъл­гар­с­ки Йе­ру­са­лим.

Трендафил КРЪСТАНОВ

Св. На­ум е по­чи­нал на 23 де­кем­в­ри 910 г. и най-ста­ри­те жи­тия и служ­би са за та­зи да­та. По-къс­но оба­че, ко­га­то кул­тът му се раз­рас­т­ва, а вре­ме­то пре­ди Бъд­ни ве­чер е не­под­хо­дя­що за пок­ло­не­ние от по-да­леч­ни мес­та, да­та­та на чес­т­ва­не е пре­мес­те­на на 20 юни, ко­га­то ста­вал и го­ди­шен па­на­ир в Ох­рид. (бел. а.)

"Църковен вестник", бр. 12 и 13, 2000 г.

Още снимки

x