Имената на преп. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, о. Неофит Рилски, о. Неофит Бозвели, еп. Иларион Макариополски, митрополит Климент Друмев, на екзарсите Антим І и Йосиф І са ни добре познати. Но за някои от нас те са само имена, за други - символи, за трети - светове, затворени в себе си, прометеевци на българското племе. За нас обаче е важно, че те са имена на български църковници, пастири и архипастири. Те всички са понасяли изпитания с радост, че могат да послужат на народа си.
Един от най-оригиналните и най-интересните между всички тях е преп. Паисий Хилендарски (1722-1773). Той е роден най-вероятно в Банско. През 1745 г. отива в Хилендарския манастир на Св. Гора, населяван по това време главно от български монаси. Тук у него се родила идеята да опише историята на своя народ. С това си начинание о. Паисий целял от една страна да обоснове историческите права на българите за свобода и независимост, а от друга - да възбуди патриотични и борчески пориви у сънародниците си. В името на тази цел той пристъпил с дръзновение и ентусиазъм към своето забележително дело. Преодолявайки големи трудности, свързани с издирването на необходимите материали, и пренебрегвайки влошеното си здравословно състояние, след няколко години на упорити проучвания и писмен труд преп. Паисий завършил през 1762 г. своето знаменито съчинение „История славянобългарска".
Трудът на о. Паисий е проникнат от пламенен патриотизъм и осъзнаване за борба против чуждия гнет. Ония, които отблизо познават делото му, знаят, че той не е направил някакво откритие със световно значение, че той не е изрекъл откровения за човечеството, а и сам той няма претенции за нещо подобно. Но също така знаят, знае го и всеки добър българин, че Хилендарецът пръв напипа замиращия пулс на роба, че той пръв проникна в неговата болна душа със своето здраво народностно чувство. Пръв Хилендарският монах намери в сърцето на този човек прикътаните от векове и забравени поради робската неволя въжделения и стремежи и с безгранична любов му вдъхна вярата, че е бил и пак ще бъде. Преп. Паисий Хилендарски откри цял един народ, забравен от свои и от чужди, и го извика за нов живот!
Наистина в пределите на Европейска Турция съществувало българско племе, но то в голямата си част само поддържало племенния си бит, водено единствено от инстинкта за самосъхранение. Гърчеенето през втората половина на ХVІІІ в. достигнало застрашителни размери и вещаело гибел за българския народ. Защото, за жалост българският народ нямал общи задачи и общи идеали, които да се стреми да постигне с общи усилия като организирано цяло. Не само че липсвала такава цел, но нямало и кой да му я постави. Той нямал в средата си изтъкнати личности, нямал водачи!
И в това наистина тежко време се изправил един монах, непознат, който редом със съзерцанието на Бога се отдал и на съзерцание на съдбата на своя чезнещ народ. Той доловил, че живецът на неговото съществуване са езикът, битовите особености и самобитната култура. В паметната си книга „История славянобългарска" преп. Паисий ясно и определено поставил на своя народ целта - да се обособи от другите народности в пределите на Турция, като здраво държи на своя език, нрави и обичаи. Да се групира около родната си Православна църква и училище, които да станат огнища на просвета и национална култура. Така поставената цел е изиграла важна роля за свестяването на българите. Тя е цел вечна и без нея нашият народ не би могъл да съществува нито днес, нито утре. Тя е основата на народностното ни съзнание. Ето защо ние трябва да се просвещаваме от делото на преп. Паисий, който е възродител на нашето народностно съзнание.
Сам преп. Паисий Хилендарски добре е разбрал историческото предназначение на своя труд и се заел с неговото разпространение из българската земя. Надеждите, които възлагал на книгата си, се сбъднали. Още с появата си тази дивна книга упражнила изключително силно въздействие върху българския народ. Тя била предавана от ръка на ръка между хората като драгоценна реликва. И в ония времена, когато не е имало книгопечатане в България, Паисиевата история се разпространила невероятно бързо. Тя била преписвана на ръка от ентусиазирани български патриоти. Досега са известни над 50 ръкописни преписа на „История славянобългарска".
С разпространението на „История славянобългарска" все повече се увеличавал броят на хората, които споделяли и ратували за нейните идеи и цели. Залегналите в нея мисли привличали нови последователи, пускали корени и давали кълнове в различни краища на страната.
Името на преп. Паисий и делото му нямат нужда от слова, за да изглеждат велики. Макар и малко да знаем за него, можем искрено да му съчувстваме в голямата му любов към народа и в горчивите му страдания, които той изпил до дъно, за да впише едно голямо име в новата ни културна и църковна история.
„Църковен вестник", бр. 24/1993 г.
ПРЕП. ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ ЗА СЕБЕ СИ И ЗА СВОЯТА ИСТОРИЯ (Из послеслова на „История славянобългарска")
Аз, Паисий, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах тая история, като преведох думите от прост руски на прост български език.
Не малко ме измъчва ревност и жалост по моя български род, дето няма история, събрана наедно, за славните деяния на нашия род и светии, и царе още от най-старо време. Затова много пъти сърби и гърци ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях в много книги и истории много сведения за българите. Поради това положих много труд в продължение на две години да събирам по малко от много истории и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих историята на Мавро Орбини за сърбите и българите. М. Орбини писал накратко за царете, а за светиите никак не писал: католик бил, не признава българските и сръбските светии, които просияли отпосле, след като се отделили латините от гърците. Но и за сръбските светии пише зле и укрива, а за българските съвсем не споменава. Ето защо аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, а също и от стомах боледувах, презрях всичко поради силното желание, що имах. И едвам събрах наедно погребаното и забравено от дълго време и написах тая книга.
Не съм учил нито граматика, нито друга наука, но като прост българин, просто и написах. Не ми беше грижа толкова да пиша и редя граматично, но да стъкмя в едно тази историйка. И наредих я в Хилендарския манастир при игумена Лаврентия, мой единороден по майка брат и по-стар от мене. Той беше тогава на шестдесет години, а аз на четиридесет. В това време Хилендар даваше на турците три хиляди гроша дан и беше задлъжнял двадесет и седем хиляди гроша. Имаше голямо смущение и несъгласие между братята, затова аз не можах повече да понасям това в Хилендар, напуснах и дойдох в Зограф. Там намерих още сведения за българите; прибавих и тях и свърших тази историйка за полза на нашия български народ, за слава и похвала на Господа нашего Иисуса Христа, Комуто подобава всяка слава, чест и поклонение с Безначалния Негов Отец и Пресветия, Благ и Животворящ Негов Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин."
***
СРОДНИ ТЕМИ:
СВ. ПРЕП. ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ (1722-1773)
ПРЕП. ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА", к. и. н. Тодорка КАНЧЕЛОВА
Tweet
