Както представихме преди година с подробен пътепис и фоторепортаж[1] студенти-богослови от БФ на СУ в периода 31 май - 4 юни 2012 г. извършиха поклонническо пътуване в Румъния. Последния ден от това незабравимо поклонение посетихме манастира Хадъмбу и след братската агапа имахме многодушеполезна беседа с младия, но опитен архимандрит Хризостом Ръдъшану, съветник по образование към Яшката архиепископия. Тъй като това, което ни разказа отец Хризостом, бе действително една обстойна програмна беседа, която е особено назидателна най-вече за студенти-богослови, а и въобще за всички, изпитващи интерес към православното познание, я редлагаме на нашите читатели. Бел. прев.
В Румъния съществуват по-различни отношения между Църква и държава, отколкото в други страни. В момента, в който манастирските имоти са били национализирани (1863г.), румънската държава се е ангажирала да осигурява издръжката на свещениците, дяконите и монасите. Следователно, ние до ден днешен, дори през комунистическия период, свещениците са получавали заплатите си от държавата. Не получават, разбира се, цяла заплата от държавата, но приблизително 40-50% се осигурява от нея[2]. Това е достатъчно, за да може свещенослужителят да плати здравните си осигуровки и други удръжки. Тази помощ е постоянна и единствената, която е сигурна. Понякога обаче сенаторите или депутатите от различни избирателни райони съчувстват на църковните общности, от които произлизат, и при обсъждане на националния бюджет определят известни помощи за строеж на храмове от техните райони. Това е друга форма за помощ. Но разбира се тази помощ не е константна. Може да я има, но може и да я няма.
На трето място, църквите са признати за исторически паметници, които държавата се стреми да съхрани през годините. От време на време, се отделя известна помощ, за реставрация и консервация на стенописите, скулпторите, както и за самите църкви и зидове. Това е помощта от държавата.
През изминалите години започнаха да правят оценка на държавната помощ за Църквата и се откри, че през 2010г. държавата е подпомогнала Румънската православна църква с 23,4%. Останалите проценти до 100-те процента идват от хората, които ходят на църква, оставят своята жертва (за поменаване, свещи, църковна литература и др.). Има и благодетели (спонсори) - частни лица, които предлагат своята помощ в зависимост от нашите нужди.
Хората в Румъния са близо до Църквата, защото Църквата е била винаги близо до хората. Когато хората са започвали да говорят даден език, Църквата винаги е имала богослужбата, богослужебните книги - Евангелието, Апостола, също на говоримия език на народа. Когато човек има определена болка, той е отива в храма, когато има радост - отива в храма, и там той бива приеман, утешаван, разбиран и подпомаган. Хората не забравят доброто, което получават. Затова, когато човек отива в храма и открива усмихнато лице, било то на свещеник, певец или на обикновени вярващи. Когато хората виждат, че в храма цари радостен и молитвен живот, там намират утеха. И като при добър лекар, те идват втори, трети път, колкото имат нужда. Защото много зависи от Църквата, по-точно от огромно значение е начинът, по който Църквата те приема и оказва гостоприемност към хората с нейните духовни дарове. Нашите манастири никога не са затворени. (Така например, отецът, който ни разказа историята на манастира, сподели, че ако сутрин рано, в 4-5 часа или вечер късно, някой позвъни на портите, той става, отива да приеме поклонниците, които желаят настаняване, храна, благословение, молитва, бел. прев.) Животът на манастира е изключително взаимопроникнат с този на верните от народа. Има много заможни хора, например, които могат да си позволят да отидат на разни почивни станции - в чужбина, на море, навсякъде - защото разполагат с достатъчно средства. Но при всичко тов, те предпочитат да дойдат в манастира. Защо? Защото тук намират нещо, което не могат да намерят в почивната станция. Намират Бога. А Бог се явява именно в жертвеността на църковните хора, в послушанието на църковните хора, и най-вече - в молитвата на църковните хора. Имаме ли тези три неща, хората ще дойдат при нас. Ако ги нямаме - не знам... Бог да бъде милостив.
При нас (в Румъния, бел. прев.) има по-специално един проблем, и то в северната част на страната най-вече. Става въпрос за сектите, предимно от неопротестанти[3]. И се забеляза нещо особено - там, където е имало свещеник, който е имал любов, молитва, послушание, вечерно време сън не го е хващал, за да размисля какво да направи, за да помага, да извършва милосърдна дейност и мисионерство, там нито един православен не е преминал в сектите. Но там, където свещеникът не си е свършил задължението, там е пълно със сектанти. Следователно, Църквата търпи загуби или, по-точно, тя се развива в зависимост от дейността на свещениците. Защото те са апостолите Христови. Ако апостолите не са вършили това, което са направили, днес ние не щяхме да бъдем християни. Ето защо Църквата трябва да инвестира на първо място в хората. Имаме ли добри хора - имаме и бъдеще и Божието царство, ако нямаме хора - горко ни. Защото и Господ, когато се е молил, е казал на апостолите: „молете Господаря на жетвата да изпрати жетвари" (Мат. 9:38). Има милиони хора, които чакат Божието слово. Проблемът не се състои в нивата, а в жетварите.
Простете, но говорих това, което съм чувал от митрополита си (Молдовски и Буковински митр. Теофан, бел.прев.), не го казвам от себе си. Чувал съм го и от други отци.
Както вчера казах в манастира Четъцуя, молдовската зона е много повлияна от готическия стил, а този стил предполага известна вертикалност. Видяхте високите кули. Хората се нуждаят от възвисяване към Бога, защото Църквата трябва да бъде призив за възвисяване към Бога. Тя призовава към възвисяване посредством самата си форма. У нас съществува традицията църквата да бъде построена в самия център на селото, върху хълм или възвишено място. Отец-професор Ене Бранище (12.10.1913-18.03.1984)[4] казваше, че погледнати от разстояние църквата и къщите трябва да изглеждат подобно на пастира и стадото. Както овцете гледат към пастира, така и хората гледат от домовете си към храма. Това е символ на душевното ни извисяване.
Вчера (3.06.2012г.) присъстваше и един католически свещеник, но не сме имали съслужение, защото в тази зона, предимно на юг от гр. Яш към Бакъу, съществуват цели католически общности. Те имат много деца и ги изпращат да учат в Яш и затова около 20% от студентите, които видяхте вчера, са католици. Поради тази причина организаторите са поканили и католически представител - от уважение към студентите католици. Но проблем няма, защото не сме имали съслужение. Римокатолицизмът като цяло има определена роля в развитието на нашата румънска история. Молдовците винаги са били много гостоприемни. Когато католиците са били гонени от протестантите (калвини и лютерани) в Трансилвания, ние сме ги приемали. Когато арменците са били преследвани в Полша - сме ги приемали. Когато Испания е изгонила юдеите, те са дошли при нас. Всички сме приели. Какво да ги правим, къде още да ги прогоним? Да ги хвърлим в морето ли? Ще ги приемем. Възнасяме слава Богу, че все още ни търпи, защото е писано: „Бог праща дъжд на праведни и неправедни" (Мат. 5:45). Имало е много вдовици по времето на Илия. Но той е бил изпратен само при вдовицата в Сидонска Сарепта, при една хананейка. Имало е много прокажени по времето на Елисей, но е оздравял само един чужденец - сириецът Нееман (Лука. 4:25-27). Следователно Господ ни е научил с тези слова, че добрата дума, откритостта, любовта, приемането, разбирането понякога могат да направят повече отколкото войната.
Св. Макарий Велики изпратил учениците си напред към манастира. По пътя те се срещнали с един шаман и му казали: „Гарван, гарван, къде отиваш?" Той, като видял тяхната реакция, се ядосал и им хвърлил един бой да им дойде акъла. И продължил пътя си. В даден момент се срещнал със св. Макарий, който идвал след тях. Св. Макарий като видял шамана възкликнал: „Благословени, къде отиваш?". А шаманът стоял и недоумявал. Св. Макарий казал: „Защо се учудваш?". Шаманът отговорил: „Срещнах едни хора, облечени подобно на теб, които ме хулеха и аз им хвърлих един хубав бой. Ето, сега се срещнах с теб, облечен си по същия начин, но ми приказваш приятно. Защо ми говориш уважително?" А св. Макарий му отвърнал: „Защото виждам, че бягаш, виждам, че се стараеш, виждам, че търсиш, а аз искам да ти кажа какво да търсиш". „Да - потвърдил шаманът, така е. Търся някого, който да ми изпълни живота, но не го намерих в разпрата, а в твоето благо слово". Историята разказва, че този шаман приел християнството, отишъл в манастира на авва Макарий и завършил живота си там като монах.
Това е нашият Бог!
Тази ситуация не е характерна единствено за Румъния. По принцип, след прекратяването на комунистическия период младите започнаха да се приближават към Църквата все повече и повече. Защото през комунизма не е било позволено да постъпваш на младини в манастир. Трябвало е първо да отидеш и да работиш във фабриките. След като излезеш в пенсия, е можело вече да постъпиш и в манастир. Но понякога е било твърде късно за това. Човек вече се привързвал към съпругата, децата, към разни табиети, навици и когато на 60-годишна възраст постъпвал в манастир вече не бил склонен към послушание. Да го пратиш при кравите, в кухнята - не било възможно. В този период манастирите били пълни с възрастни монаси, които поради факта, че не били добили монашеския си опит на младини, не се били упражнявали в монашеските послушания, прекарвали живота си предимно в караници помежду си, обсъждали най-вече творчеството на някои писатели, автори на памфлети или обсъждали някои други монаси (т.е. интригантствали). Когато обаче дошло новото поколение млади монаси, възрастните изведнъж се оказали заобиколени с духовни чеда в манастира. „Какво ще правим с тях?" - питали се те. „Тези искат да се молят, искат да проявяват послушание, искат да четат св. Отци. Ние нямаме опит". Тогава млади и стари започнали заедно да извършват поклони, да четат св. Отци, да ходят на богослужение и т.н. Младите и старите започнали всичко отначало. Това показва колко трябва да си отговорен тогава, когато ти е поверена човешка душа.
Веднъж един разбойник поискал да обере девически манастир. Но обителта имала дебели стени и той осъзнавал, че не може да ги прескочи. Затова се облякъл в монашески дрехи. Поставил на гърдите си голям кръст. Привечер почукал на манастирските порти. Монахините попитали: „Кой е там?" Отговорил, че е еди-кой си отец от еди-кой си манастир. Като чули това монахините, много се зарадвали. Каза ли си те, че и без това от много време не са имали служба в манастира: „Заповядай, отче!". Приели го те гостоприемно, с камбанен звън, с тамян, облекли го в свети одежди, измили му нозете, дали му да се нахрани. Крадецът не можел да повярва на очите си. Виждайки толкова любов и гостоприемство от страна на монахините, които го смятали за велик авва, разбойникът се смирил. Съблякъл монашеските дрехи и си признал, че е разбойник и е дошъл да краде: „Но идвайки да открадна материалните ви блага, успях да се сдобия с духовните ви блага". Отишъл той в друг манастир, този път мъжки, и цял живот се покайвал за греховете си.
Ето как понякога не очакваш да се обърнат към теб по-особено, но когато те обгърнат с уважение и любов (а любовта и уважението са Божи дар към хората), те като действени Божи дарове ти променят душата. Разбира се, младите чувстват това нещо, защото още не са привикнали към светската злоба. Затова, когато видят нещо чисто, нещо ентусиазирано, нещо красиво, те се възпламеняват много бързо и са много искрени. Ако видят една капчица красота в света, ентусиазират се и преобръщат планини. Затова и вие[5], когато станете [родители], бъдете грижовни към вашите деца. Водете ги на поклоннически пътувания, поменавайте ги в молитва, възлагайте им да работят, защото имат много енергия, която им е дадена от Бога и би било грехота да се разсипва цялата тази енергия по развлечения, като дискотеки или други подобни.
***
В заключение, отец Хризостом каза, че монашеското му име (от гр. ез. означава „Златоуст") не си го е избрал сам, а му е било дадено при пострижението. Той благослови поотделно студентите, пристъпили за благословение, съответно на испански, френски, английски.
Превод: протодякон Кирил Синев
Ред.: А. Хр.
[1] Виж тук>>> http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=320 и http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=77562%3C/p%3E
[2] След направена справка се установи следното: Съгласно Закон 284/28.10.2010, публикуван в румънския Държавен вестник (Monitorul Oficial), част 1, бр. 877 от 28 декември 2010, държавата ежемесечно изплаща на вероизповеданията парична помощ в размер на 65% или 80% от основната заплата, съгласно Закона за преподавателските кадри от предиуниверситетското държавно образование. Процентът се определя спрямо нивото на обучение, придобитата професионална степен и стажа в духовната дейност, като останалата част до нивото на основата заплата, приравнена с тази на преподавателите, както и допълнителното възнаграждение за управление и трудов стаж, се допълва от собствените фондове на всяко вероизповедание.
Съгласно Правителствено решение N 1617/4.12.2008г. енориите, които изпълняват следните условия: вярващите са минимум 40% над 65 годишна възраст; домакинствата са под 200; разположени са в изолирани или трудно достъпни зони; не разполагат с храм или енорийски дом и клириците нямат собствено жилище в населеното място; не разполагат с финансова помощ за заплащане на църковно-служителския персонал; - всички те могат да получат финансова помощ в размер на 80% (но не за повече от 30% от общия брой на свещенослужителските постове в епархия), бел. прев.
[3] Виж защитената на 15.12.2011г. в Яш докторска дисертация: Damian D. Constantin - Iulian, Tehnici de manipulare specifice noilor mişcări religioase, Iaşi, 2011. Епископът на Дева и Хунедоара Гурий (Джеорджиу) защитава в Падова през м. февруари 2001г. свое изследване по темата, озаглавено Noile mişcări religioase în Biserica Catolică italiană.
[4] Най-изтъкнатият румънски литургист, наред с Бадя Чирешеану (16.05.1859-5.07.1919) и Петре Винтилеску (25.09.1887-12.06.1974).
[5] За това лично местоимение е използвана специфична уважителна форма, frăţiile voastre.
