Необикновеният живот на св. Йоан Рилски е дълбоко и правдиво отразен в душата на българския народ. От просто овчарче, излязло от родното си дупнишко селце Скрино, току до брега на река Струма, където свършва осоговското бърдо Руен, то става лъчезарна звезда - св. Йоан Рилски. Като Божи и народен служител той светителства главно в Рила в Рилските предели, в Софийско и в София, но неговото благотворно влияние на духовен просветител е озарило с Христовата светлина цялата българска земя.
И наистина, животът на този всебългарски светец е пълен с чудотворства и целебие, с възвишено отшелничество и рядко благочестие. Св. Йоан е основател на българското монашество. Той е основател и на най-големия християнски светилник на Балканския полуостров - светата Рилска обител, която се смята за импозантен паметник на българската духовна мощ.
Св. Йоан Рилски е признат и за патрон на българския народ. Редица жития и служби, съставени или писани от негови ревностни последователи, ученици или почитатели (като Георги Скрилица, Патриарх Евтимий, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин и много други, макар и незнайни книжовници), открито свидетелстват за епохалното дело на Рилския чудотворец. За същото говорят и редица народни предания и спомени, пръснати по цялата българска земя.
През средновековието, след като по волята на цар Петър (927-969) светите мощи на Чудотвореца били пренесени от Рила в София, славата на блажения пустиножител все повече се разнасяла по цяло Българско, та дори преминала и извън тогавашните български граници: тя се разнесла и на север, и на запад, и на юг, а именно, между сърби, маджари, румъни, руси, гърци. Една от причините за тая голяма популярност на св. Йоановите мощи се крие в тяхната целебна сила, добре позната на народа, и в затвърденото народно съзнание, че св. Йоан непременно ще помогне на всяко християнско народно дело и на всяко добро начинание. Заслужава да се изтъкнат няколко характерни примера от историята, които явно подкрепят горните думи за св. Йоан Рилски, а именно:
1. Пренесените в цар Петрово време (927-968) от Рилската обител в Средец (София) мощи на св. Йоан с целебния си дар непрестанно привличали в София много знатни, знайни и незнайни поклонници, между които често имало и недъгави люде, които идвали при светото тяло от горестни душевни въжделения или от нужда за телесно облекчение.
Когато българската земя била под византийско владичество (1018-1186), византийският император Мануил Комнин (1143-1180), чиято ръка се гърчела от дългогодишна остра болка, по време на военните си походи срещу маджарите и когато усмирявал бунтовете на въстаналите сърби, удало му се на няколко пъти (през 1166-1172 г.) да мине през София. Тук за три дни успял значително да намали страданията си, като намазал болната си ръка с масло от животворния светилник на св. Йоановия гроб. Този случай го разказва приближеният до Мануил Комнин образован византиец Георги Скилица, императорски граматик и секретар, назначен отпосле от императора за управител на София, който също излекувал с помощта на св. Йоановите мощи болките си в стомаха и от благодарност написал на светеца хубаво (Скилиново) житие.
2. Към края на ХІІ век св. мощи били отнесени в далечна чужда страна. През 1183 г. маджарският крал Бела ІІІ воювал с византийците и като превзел град София, веднага препратил като военен трофей светото тяло в своя престолен град Гран, където то престояло около четири години. Обаче византийският император Исак ІІ Ангел (1185-1195), скоро след като стъпил на престола, сключил мир с маджарите като при това успял да си възвърне загубените градове, включително и София, и дори убедил своя тъст, Бела ІІ, тялото на св. Йоан да бъде върнато. През 1187 г. мощите пристигнали и императорът, който по това време бил с войските си в София, лично излязъл да ги посрещне, като се надявал, че тяхното възвръщане най-вече ще предразположи софийските българи към поход, който готвел срещу въстанието на Асен и Петър в Северна България (1186 г.). Тоя път мощите на св. Йоан останали в София осем години - от 1187 до 1195 г.
3. След успешното въстание на братята Асеновци и подир 1194 г., когато и София била присъединена към новоосвободената родина, цар Асен І (1188-1196), като искал да прослави своя престолен град и да го издигне в очите на сънародниците си, заповядал чудодейните мощи на Рилския пустинник да бъдат пренесени от София в новата българска столица Търново, което и станало. Начело на шествието, което минало през Тракия и оттам през Балкана, вървял търновският архиепископ Василий, комуто цар Асен заръчал да извърши пренасянето по най-тържествен начин, като му дал и едно отделение от триста войници съпровождачи. Сам царят пожелал да посрещне мощите на светеца, като излязъл и причакал шествието в прохода между Шипка и Трявна. Когато мощите пристигнали в Търново, с голяма чест те били положени в новата манастирска църква „Св. Йоан", издигната на Трапезица по волята на цар Асен.
4. В края на ХІV в и началото на ХV век, т. е. през първите десетилетия на турското робство, Рилският манастир е успял да запази свободата си и старите правдини, още повече че те били утвърдени с нарочните фермани на султаните Баязид І (1389-1402) и Мохамед І (1413-1421). Обаче в размирното царуване на Мурад ІІ (1421-1451) Рилският манастир си изпатил горко: той бил разграбен и запустял. Но това не било за дълго. Когато на султанския трон се възкачил Мохамед ІІ (1451-1481), тоя султан, който превзе Цариград и който не почиташе никоя религия, та дори и исляма, остави спокойно християнското население и монашеството, а Рилският манастир можал да се обнови и съживи. В настъпилото добро време Мохамед ІІ изпълнил и молбата на рилското братство, като дал позволение да се пренесе тялото на св. Йоан от Търново в новообновения Рилски манастир (1466 г.), за което твърде много помогнала и султанката Мария, гореща почитателка на св. Йоан и дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович, която живеела в своя чифлик в село Ежово, Серско. Пренасянето на св. Йоановите останки от Търново в Рила станало също така по тържествен начин. Развълнуваният православен български народ благоговеел пред нетленното тяло на светеца и със сълзи на очи и в умиление го посрещал и изпращал по села и градове. Трогателните и мили сцени, които са станали при провождане на св. Йоановите мощи, са живо и с топло чувство описани от вещия книжовник на ХV век Владислав Граматик в неговата „Повест за възобновлението на Рилския манастир".
Българският народ храни дълбока почит към св. Йоан. В продължение на десет века народната любов никога, нито за миг, не е престанала да се носи към селенията на светеца и в народната душа винаги е бил запазен споменът за строгия св. Йоанов монашески живот, който ободрявал и служил за пример.
Като всебългарски светец и пръв монах св. Йоан се почита наравно със солунските братя и наши просветители св. Кирил и Методий.
Църковен вестник, бр. 41-43, 1996 г.
ПО ТЕМАТА ВИЖ ОЩЕ:
СЪДБАТА НА СВ. ЙОАНОВАТА ДЕСНИЦА
