Когато търсим духовните координати на българския дух извън географските граници на родината, най-често ги откриваме в протестантските и католическите храмове, гостоприемно споделени с нашите православни църковни общини. В Будапеща обаче историята е различна. Българската общност в унгарската столица притежава уникален исторически код – тя не е родена от съвременните вълни на икономическа емиграция, а е зачената от уморените, но съзидателни ръце на някогашните български градинари, които сами издигат свой Божи дом, училище и читалище. Те посяват в гостоприемната унгарска земя не само прочутите си зеленчукови насаждения, но и своя език, родова и историческа памет, традициите и православната си вяра.
Днес един вдъхновяващ съвременен съзидател, в чийто живот хармонично съжителстват прагматизмът на мащабните международни финанси и смирението на духовното служене, е приел за своя лична мисия да продължи делото на достойните си предци.
Извън църковния двор и духовните дела в Унгария Алекси Андонов е изключително авторитетно и уважавано име в международните финансови и инвестиционни среди. Роден в България, той избира Будапеща за свой дом, където завършва престижния Икономически университет със специалност „Външноикономически отношения и маркетингови комуникации“. Професионалният му път преминава през управлението на големи инвестиционни проекти – дълги години той е изпълнителен директор на унгарския инвестиционен фонд „Витоша“, съсобственик и финансов анализатор за български икономически медии (като Investor.bg), както и търсен коментатор по икономическите въпроси на Унгария.
Алекси Андонов е активен член на управителния съвет на Дружеството на българите в Унгария – най-старата и влиятелна организация на наши сънародници зад граница, създадена още през 1914 г. Той е дълбоко посветен на съхраняването на паметта за българските градинари, които са истинските основоположници на общността в страната. Като председател на църковното настоятелство при емблематичния български православен храм „Св. св. Кирил и Методий“ в Будапеща, той работи неуморно за утвърждаването на църквата като духовно средище за българите далеч от родината. Приел е за своя лична мисия да продължи завета на старите градинари, чиито потомци днес съставляват ядрото на нашенците в Унгария.
С Алекси Андонов разговаряме за родовата памет, приемствеността, дарителството, надграждането върху стабилните основи, положени от дедите ни, и за оцелелите по чудо чертежи на черковните витражи в унгарските музеи. Разговорът ни бързо надхвърля рамките на обикновеното интервю и се превръща в дълбок философски размисъл за моралния дълг към предците и за дарителството като акт на служение, чрез който битието ни придобива висш смисъл и значение:
„Нашата общност по принцип е известна сред българските общности в чужбина с това, че за разлика от много други места, тук всичко се изгражда с много дарения и събиране на средства още от самото начало. Събирали са се дарения за строеж на църква, на училище, на културен дом. Училището дълги години не успяваше да се сдобие със собствена сграда, там нещата бяха по-сложни, но църквата се изгражда през 1932 г. Тя се създава основно благодарение на даренията на българските градинари. Мястото, където е построена, всъщност е получено чрез замяна – България дава сграда за унгарското посолство в София, а в замяна Унгария предоставя тази територия тук, за да се построи българска църква. Но самата сграда на храма е издигната основно с дарения от българските градинари. Следващата сграда – отсреща, на културния дом – също е построена с техни дарения. Тя е завършена през 1957 г. Построена е точно след революцията от 1956 г. – в едни изключително тежки времена местните българи всъщност са успели да се преборят за изграждането ѝ“.
Посредством дарителство местните български градинари издигат храма „Св. св. Кирил и Методий“ (1932 г.) и Културния дом (1957 г.), превръщайки унгарската земя в трайно огнище на българския дух, независимо от тежките исторически времена. Но макар желанието и средствата да са идвали от самите миряни, общността е имала нужда от свой духовен пастир, който да превърне стремежа им в реалност. Тази историческа мисия се пада на бъдещия Неврокопски митрополит Борис, за когото събеседникът ми казва следното:
„Той е основателят, така да се каже. Преди това тук не сме имали отец или развита общност. Имало е голямо желание за създаване на църковна община, но е липсвало духовно лице, което да дойде и да я организира. Митрополит Борис е истинският основател на нашата църковна община. Благодарение на него тук се създава църквата. Градинарите са имали огромна духовна потребност да имат своя църква, да я построят, така че той всъщност е дошъл тук на изключително благодатна почва“.
В края на 1917 г. Светият Синод удовлетворява желанието на нашите сънародници в Будапеща и им изпраща духовен пастир. Това е едва 29-годишният йеромонах д-р Борис (Разумов) – бъдещият Неврокопски митрополит. Назначен към тогавашното царско консулство, той става първия православен мисионер сред българската емиграция в Европа, поемайки грижата за местната градинарска колония.
Младият духовник бързо организира църковната община и става двигател на идеята за изграждане на собствен православен дом. Години по-късно, вече като Стобийски епископ, на 31 май 1931 г. той лично полага първия камък на храма „Св. св. Кирил и Методий“, съграден изцяло с волни пожертвания на българите в Унгария.
Днес признателността на общността към делото му е запечатана в неговия бюст-паметник, който посреща вярващите в църковния двор. Точно пред този монумент миналото и настоящето се срещат, за да напомнят, че граденото от митрополит Борис не е просто история, а живо наследство. Това свято място пази не само спомена за своя основател, но и за всяко българско семейство, дарило частица от себе си за храма. А когато родовата памет е жива и непрекъсната, историята спира да бъде абстрактна хроника и се превръща в лична съдба. За Алекси Андонов и неговите сънародници в Будапеща думата „деди“ не е куха метафора от учебниците по история, а конкретен семеен спомен, лична история и фамилна отговорност. Всеки камък в този двор носи следите на нечий прадядо, на конкретни близки хора:
„Ние гледаме с огромно уважение към нашите деди, но те всъщност са и наши преки роднини. Това не е нещо чуждо – например моят дядо също е дарявал средства за културния дом. Това е семейна традиция тук. Абсолютно не е абстрактно. Тук почти няма човек, чийто дядо, прадядо или друг роднина да не е участвал в тези дарения. Единственият ни проблем беше, че липсваха документите за църквата. Сега обаче започнахме да проучваме старите архиви и намерихме информация“, разказва г-н Андонов.
Тъкмо тази отговорност към паметта води моя събеседник и до откриването на оригиналните чертежи на църковните витражи, унищожени от ударната вълна на американските бомбардировки над Будапеща на 13 април 1944 г.
„Храмът е построен през 1932 г. и тогава е имал изключително красиви витражи на прозорците. Съвсем наскоро открих в едни унгарски архиви ценни данни. Най-вероятно на 13 април 1944 г. – предстои да проверим датата, но е почти сто процента сигурно – Будапеща е подложена на американски бомбардировки по време на Втората световна война. Наблизо има гари, които са били основната цел. Разбира се, църквата не е била мишена, но тогавашните удари не са били толкова точни и наоколо са падали бомби. Взривът от една такава бомба избива стъклата на всички околни сгради, включително и на нашата църква. Дълго време си мислехме, че чертежите за това как точно са изглеждали оригиналните витражи са безвъзвратно изгубени. Имахме само отделни снимки. Сега обаче открихме оригиналните чертежи в един музей! Надяваме се на базата на тези чертежи да успеем да възстановим красивите витражи на църквата. Имаме инициатива да започнем ново събиране на средства, за да може и днешното поколение българи с дарения да помогне за възстановяването им“.
Повече от осем десетилетия светлината в храма е влизала през обикновени стъкла, носещи спомена за войната и разрухата. Откриването на чертежите в унгарския музей обаче дава надежда, че красивите витражи ще бъдат възстановени и храмът отново ще върне първоначалното си благолепие. Днес новото поколение българи в Будапеща се изправя пред уникалната възможност да повтори акта на своите предци – да дари, за да върне цветовете на светлината и изначалната красота на Божия дом.
В този кръговрат на времето се крие и голямата житейска поука на този разказ. Човек е истински богат не с онова, което е натрупал за себе си, а с онова, което е направил за другите и е оставил за поколенията. Градинарите от Драганово и околните села не са били заможни хора в класическия смисъл на думата, но са притежавали пословично трудолюбие, предприемчивост, вътрешно достойнство и духовен мащаб, които им подсказали, че къщата се гради за тялото, а училището и храмът – за бъдещето и за вечността.
Историята на Алекси Андонов и неговите усилия ни напомнят, че родовата памет не е нещо статично, а динамичен процес. Тя изисква от нас не просто да помним миналото, а да впрегнем сили и да надградим завещаното ни в настоящето, за да го предадем със своя личен пример на децата си.
Автор: Александра Карамихалева
Повече ще може да чуете в новия брой на подкаста „Мост на вярата“, разказващ за БПЦО в Будапеща, Унгария.
Родовата памет като лична съдба: Как Алекси Андонов и общността ни в Унгария връщат цветовете на миналото
