Мирът - според православното учение на „едната света, съборна и апостолска Църква", - има преди всичко духовно-нравствен смисъл. Мирът - това е особено състояние на душата на човек, възроден чрез вода и Дух Свети (Йоан. 3:5) и удостоен с обнова чрез Божията благодат. Мирът, според новозаветното учение - това е мир на душата на човека с Бога, с Неговата воля, с Неговото благовестие. Този мир е последица от отстраняването на оня антагонизъм, при който „плътта желае противното на духа, а духът - противното на плътта" (Гал. 5:17). Божият призив към човеците да се въдворява мир, да се стремим към мир сред народите (Ис. 57:19; Зах. 8:19; 1 Кор. 14:33), да обичаме мира, се повтаря в Свещеното Писание около двеста пъти. Но от друга страна то съдържа забрани и заплахи към ония, които наричайки себе си вярващи, а с делата си нарушават съгласието и мира между хората. „Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда" (Мат. 18:7), казва Христос. Истинската християнска дейност в света може да има само нравствен характер. Не може да има безопасност на земята, без примирение с небето, казва Филарет, митрополит Московски, посочвайки по този начин необходимостта от духовно-нравствена обнова на християните. Защото преди всичко към мнозина от ония, които причисляват себе си към християнския род, се отнасят псаломските слова: „Говорят за мир, а на сърце имат зло" (Пс. 27:3). „Имайте в себе си сол, и мир имайте помежду си" (Марк. 9:50) - призовава Господ. „Сол" - това е въздействието на Църквата Христова върху света, което подпомага запазването на нравствените ценности в света и го запазва от разрушение и гибел. Няма и не може да има мир там, където този Христов призив е забравен, където званието „християнин" е възприето само формално, където няма любов и благоговение пред дара на живота, искрено уважение към достойнството на брата - човек. Мислите ли - пита Христос, „че ония осемнайсет души, върху които падна Силоамската кула и ги изби, бяха по-виновни от всички живеещи в Йерусалим? Не, казвам ви; но ако се не покаете, всички тъй ще загинете" (Лука 13:4-5). В тези думи на Спасителя се разкрива великият закон на Божествената справедливост, който неизменно действа в историята и се отразява дори и върху природата, космоса: „Бог на мира" (1 Кор. 14:33) вразумява човечеството, като посочва достойнството на човека - носител на Божия образ (Бит. 1:27) и запрещава проявите на злото (Изх. 20:13, 15, 17; Римл. 13:9; Бит. 9:6). (Вж. Епископ Филарет (Вахромеев), Богословская основа мира творческой деятельности Церкви. - Богословските труды, Сб. 7, М., 1971, с. 217 сл.) Учението на Христа - Въплътеното Слово Божие се окачествява като „благовестене на мира" (Еф. 6:15), защото Богочовекът всичко умиротвори с кръвта Си на кръста (срв. Кол. 1:20), „благовести мир на близки и далечни" (Еф. 2:17) и стана „нашият мир" (Еф. 2:14). Този мир, „който надвишава всеки ум" (Филип. 4:7), според думите на Самия Господ към учениците Му на Тайната вечеря, е по-обхватен от човешкия мир: „Мир ви оставям, Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава" (Йоан 14:27). И това е така, понеже мирът Христов е последица от общението с Него, от изтъкването величието на човешката личност като образ Божий, от подчертаването на органичното единство в Него на човешкия род и на света. Ето защо Църквата, като „тяло Христово" (1 Кор. 12:27), се представя според св. Отци като „видение на мира" на света, т. е. на действителния и на всеобщия мир, който е предвъзвестил Христос. „Ние, казва Климент Александрийски, сме „мирен род", ние сме „мирните войници" на Христа". А св. Василий Велики добавя: „Не мога да повярвам че без любовта към другите и без - що се отнася до мене, - да бъда в мир с всички, бих могъл да се нарека достоен раб Иисус Христов". Това - според светителя, - е толкова самопонятно за християнина, че „нищо не е толкова свойствено на християнина както въдворяването на мира". Мирът Христов е тайнствена сила, която направлява човешкия род към окончателно помирение с небесния ни Отец. Когато говорим за Христовия мир, възвестен през Рождественската нощ като истински мир, имаме предвид мира, който се постига в Църквата. Грехът е духовна болест, чиито вътрешни белези са смутовете, ежбите, войните с техните трагични последици. А Църквата чрез силата на Христовото учение има за цел да премахне не само вътрешните белези на тази болест, но и тяхната причина - греха. („Приносът на Поместните православни църкви за възтържествуване на християнските идеали на мира, свободата, братството и любовта между народите" - документ на Междуправославната подготвителна комисия за светия и велик събор на Православната църква. Шамбези, Швейцария, 13-15.ІІ.1986 г.).
В духа на това православно-догматическо изясняване на ангелското благовестие от Рождественската нощ, отправено към християнските поколения до свършека на света, можем опитно да изживеем благоговейния размисъл на св. Амвроий Медиолански: „Никак не зная с какви благодарствени думи и с каква възхвала да благовестя на празника Рождество Христово... Понеже човешката реч е немощна да изкаже достойна възхвала за Бога, то ние нека си послужим с ангелското славословие. А тъй като не можем да се сравняваме с ангелите, нека следваме тяхната благоговейна почит, т. е. по време на този велик празник да се проникнем от тяхната радост и да повторим техните думи: „Слава на Бога във висините и на земята мир за хората с добра воля". Напълно достойна и справедлива е възхвалата, която при раждането на Христа отдава чест на Бога в небесата и възвестява мир за хората на земята. Преди раждането на Спасителя нито небесата са получавали възхвала, нито земята е имала мир. Мирът обаче се пожелава само за ония хора, които имат добра воля: Мирът Христов не се дава даром, а по заслуги" (Св. Амвросий Медиолански, Рождество Христово. - В: Духовна култура, кн. 12, 1974, с. 1).
3. Богочовекът Иисус Христос и Неговата тайна на боговъплъщението могат да бъдат във възможната за човешкия разум степен освидетелствани най-вече в светлината на посланията на св. ап. Павел. Трябва да се има предвид, че това е бившият Савел, който задълбочено усвоил в пълнота съвременната му равинска мъдрост (Деян. 22:3) и бил „голям ревнител за отеческите предания" (Гал. 1:14). След чудото на път за Дамаск (Деян. 9) той се превръща в ревностен благовестник между езичниците (Гал. 1:16) и харизматичен свидетел (по откровение свише) на богочовешката личност на Иисуса Христа и на Неговото божествено учение. Той стои извън евангелската и апостолската традиция - това става ясно от неговата изповед: „Павел апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца, Който Го възкреси от мъртвите... Известявам ви, братя, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко" (Гал. 1:1, 11). Възкръсналият Христос е запълнил цялото съзнание на св. ап. Павел до фактическо игнориране на образа на Иисуса Галилеянина. Ето защо от богословска гледна точка неговото свидетелство относно произхода по плът на Иисуса Христа е от основно значение. А в Павловото благовестие е ясно подчертано: 1. Иисус Христос по плът е бил един от израилтяните („на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания; техни са и отците, от тях е и Христос по плът, Който е над всички Бог, благословен вовеки, амин" (Римл. 9:4-5); 2. Той е „роден по плът от Давидовото семе и открил се за Син Божий чрез силата на чудесата, по духа на освещението, чрез възкресението от мъртвите" (Римл. 1:3-4); 3. Съгласно Божието домостроителство („когато се изпълни времето" Единородният Син Божий, „се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението" (Гал. 4:4-5); 4. Той има няколко братя (1 Кор. 9:5), един от които е Иаков, брат Господен (Гал. 1:19); 5. Общественото служение на Иисуса Христа преминало сред сънародниците Му по плът - иудеите (Римл. 15:8).
Тайната на боговъплъщението е кратко формулирана и поразително точно изразена в Никео-Цариградския символ на вярата. Член 3 тържествено провъзгласява вероизповедта: „Вярвам и в един Господ Иисус Христос, Сина Божий..., Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек".
Вечният и стоящ над потока на времето Бог влиза в определено време („когато се изпълни времето" - Гал. 4:4) в историята на човечеството именно чрез боговъплъщението. Според св. Кирил Йерусалимски целта на този божествен акт е - Всевишният „да обедини в едно човешкия род" (PG, t. 76, col. 17).
Въплътеното Слово - Богочовекът има две природи. Той е съвършен Бог, Който има всичко, което има Отец, освен неродеността. Същевременно Той е съвършен човек с разумна душа и тяло, подобен на нас във всичко, освен в греха. Иисус Христос като човек превишавал другите човеци със Своето свръхестествено раждане и безгрешността Си, тъй като въплътяването Му е станало чрез Светия Дух и Дева Мария, а Сам е бил свободен както от наследствения прародителски грях, така и от всеки личен грях. Двете природи у Иисуса Христа - божествената и човешката, са съединени ипостасно, т. е. в ипостаста или в Лицето на Бога Слово, „неразделно, неразлъчно, неслитно и неизменно" (вероопределение на ІV Вселенски събор). Ще подчертаем също, че Иисус Христос е Богочовек, едно божествено Лице в две природи - божествена и човешка, с две воли и две действия. Понеже носител на двете природи е богочовешката Личност на Иисуса Христа, можем да наричаме действията Му богочовешки. „Не (само) по човешки Той вършеше човешките дела - защото не беше само човек, но и Бог. Нито (само) по божествен начин извършваше божествените неща - защото беше не само Бог, но и човек" (Св. Йоан Дамаскин, PG, t. 94, col. 1060). По този начин чрез „взаимопроникването" и „взаимното обитаване" на двете природи се запазва както двойнствеността на природите, волите и действията, така и единството на богочовешката Личност на въплътеното Слово.
Според учението на св. Православна църква у Богочовека божествената и човешката природа са съединени ипостасно, т. е. в ипостаста (личността) на Бог Слово. Като се въплъти, Той прие не въобще човешка природа, но природа лична и несъществувала преди, „сама по себе си не съществувала и не имала индивидуалност по-рано...; Самото Слово Божие е станало ипостас на плътта" (Св. Йоан Дамаскин, PG, t. 94, col. 1024, 985). Следователно Господ е приел не човешка личност, а човешка природа и то човешката природа в цялата й пълнота. Приетата лична човешка природа е била истинска и съвършена - „от разумна душа и тяло" (според халкидонското определение на ІV Вселенски събор). Тя не е съществувала по-рано сама по себе си в личност извън единната Личност на Иисуса Христа, нито е създадена предварително, но е започнала да съществува от мига на божественото въплъщение „от Духа Светаго и Дева Мария" в единството на Лицето (или ипостаста) на Бог Слово. Затова Иисус Христос е една Личност „в две природи", божествена и човешка, а не „от две природи". Четвъртият вселенски събор ни е завещал „да изповядваме единия и същ Христос, Син, Господ, Единороден, в две природи неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно познаваем, като със съединението съвсем не се премахва разликата между природите, а по-скоро се запазва свойството на всяка една от природните и се свързва в едно Лице и една ипостас". При това, ипостасното съединение в Христа на двете природи, което се извършило в момента на зачатието неслитно и неразлъчно, остава винаги неразлъчно и неразрушимо вовеки, като човешката природа остава „неразлъчно" съединена с божествената природа вовеки. Затова Богочовекът „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и во веки" (Евр. 13:8).
Боговъплъщението се характеризира не само с двете природи в Иисуса Христа - божествена и човешка, но и с две естествени самовластни воли у Богочовека - божествена и човешка, и с две естествени действия - божествено и човешко, както и с мъдрост и знание - божествено и човешко. Двете воли не са противоположни и противопоставящи се или противодействащи си, но съгласно желаещи едно и също - всяка по свой начин. При това слабата човешка воля следва и се подчинява свободно на всесилната божествена воля, тъй че двете воли и действия у Богочовека са действали „обединено" и „допринасяли съответно за спасението на човешкия род" (из вероопределението на VІ Вселенски събор). Този православно-догматически анализ е залегнал във вероизповедните документи „Въплъщението на Бог Слово" и „Ипостасно единство" от диалога на Православните църкви със Старокатолическата църква - Шамбези, Женева, 19-28.VІІІ.1975 г.).
Единородният Син Божий прие човешка плът, за да положи началото на изкуплението, което е осъществено по-нататък чрез Кръстните страдания, смъртта и Възкресението на Богочовека. Боговъплъщението е начален момент на изкуплението от първия (първородния) Адамов грях с цел - човечеството да се върне към живот - живот в Христа и с Христа, Който е истинен живот съгласно Неговите слова: „Аз съм пътят и истината и животът" (Йоан. 14:16).
В боговъплъщението тайната на Бога и тайната на човека се съчетаха и така образуваха най-дълбока непостижима тайна на земята и на небето - тайната на Богочовешката Личност: „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът" (1 Тим. 3:16); „Словото стана плът" (Йоан. 1:14).
Следва да бъде още изтъкнато, че като съпричастник на човешката природа Въплътеният Син Божий стана посредник между нас и Бога - вечен ходатай за човешкия род пред Божията правда. Това е богоозарено изразено от св. апостол Павел: „(Христос) не от Ангели приема естество, а от потомството Авраамово приема; затова длъжен бе да прилича по всичко на братята, та да бъде милостив и верен първосвещеник във всичко, що се отнася до Бога, за очистване греховете на народа. Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне". (Евр. 2:16-18). За да се възстанови в първоначалната си чистота човешката природа, разстроена при грехопадението в Едемската градина (Бит. 3), Бог - Слово прие пълна човешка плът. По този начин, според св. Григорий Богослов, възприетото от Сина Божий човешко естество е било излекувано (Epistola 101).
4. В рождественските богослужебни песнопения и канони св. Православна църква разкрива с неподражаема дълбочина и словесно изящество догмата за боговъплъщението, историята и сотириологическото (спасителното-бел. гл. ред.) значение на Рождество Христово. Тази богослужебна химнология е плод на вдъхновеното поетично дарование на знаменитите песнописци на Църквата - светите Константинополски архиепископи Григорий Богослов, Анатолий и Герман, както и на св. Андрей Критски, преп. Йоан Дамаскин, св. Козма Маюмски, инокиня Касия и др. (ср. Епископ Вениамин, Чтения по литургическому богословию, Брюссель, 1977, с. 27, сл., 184, сл.):
Тропар: „Рождество Твое Христе Боже нашъ, возсия мирови светъ разума: въ немъ бо звезамъ служащии, звездою оучахуся, Тебе кланятися солнцу правды, и Тебе ведети съ высоты Востока: Господи слава Тебе".
Кондак: „Дева днесь Пресущественнаго раждаетъ, и земля вертепъ Неприступному приноситъ. Ангели съ пастырьми славословятъ, волсви же со звездою путешествуютъ: насъ бо ради родися, Отроча младо превечный Богъ". (Девицата днес ражда Свръхестествения, и земята принася на Непристъпния пещера; ангелите с пастирите славословят а мъдреците със звездата пътешестват, защото заради нас се роди Младенец - Предвечният Бог).
Икос: „Едемъ Витлеемъ отверзе, приидите видимъ, пищу въ тайне обретохомъ: приидите, приимемъ сущая райская внутръ вертепа. Тамо явися коренъ ненапоенъ, прозябая отпущение: тамо обретеся кладязь неископаснъ, изъ негоже Давидъ пити древле возжадася. Тамо Дева рождши Младенца, жажду оустави абие Адамову и Давидову. Сего ради къ мену идемъ, где родися Отроча младо, превечный Богъ". (Витлеем отвори Едемския рай. Дойдете да видим - намерихме на тайно пазената храна. Дойдете да приемем вътре в пещерата райски неща. Там може да се види неовлажнен корен, от който произраства опрощението. Там се намери неизкопан кладенец, от който някога Давид желаел да пие. Там родилата Младенеца Девица утоли веднага жаждата на Адам и Давид. И тъй да отидем там, където се роди Младенецът - Предвечният Бог.).
***
През старозаветната епоха богоозареният Соломон възклицава молитвено в едно от премъдростните си писания: („Господи), Ти си наредил всичко с мяра, брой и тегло" (Прем. Сол. 11:21). Определеното в историческия живот на подзаконното човечество време за духовна подготовка приключило с идването на обещания Месия, Единородния Син Божий. Любимият Христов ученик св. апостол Йоан Богослов свидетелства: „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца" (Йоан. 1:14). В тази връзка св. Йоан Златоуст размишлява и наставлява: „Това, за което в древност патриарсите са скърбели, пророците са предсказвали и праведниците са жадували да видят (Мат. 13:17), то се сбъдна и днес получи завършек. И Бог „се яви на земята" в плът „и живя между людете" (Вар. 3:88). И така, възлюбени, нека се радваме и се веселим!" (Св. Йоан Златоуст, Беседа за Рождество Христово. - В: Духовна култура, кн. 12, 1982, с. 1).
Общоцърковната радост сред празнуващите великия празник Рождество Христово извира от величието на Божията любов и на Христовото снизхождение към човешкия род, засвидетелствани чрез Боговъплъщението. Духовното ни ликуване се основава тъй също и на произтичащото от тук богосиновство на повярвалите в Христа люде, които не са „вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога" (Еф. 2:19). „Защото Христос е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред като с плътта Си унищожи враждата, а с учението - закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир" (Еф. 2:14-15).
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
Християнские празники. Рождество Христово, Под ред. Проф. М. Скабаллановича, Коев, 1916.
Настольная книга для священно-церковно служителея. Сост. С. В. Булгаков, Харьков, 1900.
Общедоступныя беседы о богослужении Православной церкви. Сост. Свящ. Маг. Гр. Дьяченко, Москва, 1898.
Прот. П. Матвеевский, Евангельская история о Боге-Слове-Сыне Божием, Господе нашем Иисусе Христе, Спб., 1890.
Свящ. Т. Буткевич, Жизнь Иисуса Христа, Спб., 1887.
Московский митрополит Филарет, Слово на Рождество Христово - в: Избранныя поучения двенадцати архипастырей Русской церкви, Москва, 1861.
Детство Господа нашего Иисуса Христа и Его Предтечи. Историко-экзегетическое исследование М. Богословскаго, Казань, 1893.
А. Боголюбов. Сын Человеческий, Брюссель, б. г.
Handbuch theologischer Crundbegriffe, Bd. I, München, 1962, S. 739 sqq.
Sacramentum mundi, Bd. II Freiburg, 1968, S. 900 sqq.
Alexander Sand, Das Evengelium nach Matthäus, Regensburg, 1986, S. 46 sqq.
Josef Schmid Das Evangelium nach Lukas, Regensburg, 1960, S. 39 sqq.
B. Reicke - L. Rost, Biblisch-historisches Handwörterbuch, Bd. I, K. 528; Bd. II, K 859 sqq., Cottingen, 1964.
Bibel - Lexikon, hrsg. V. Prof. Dr. H. Haag, Tübingen, 1968, K. 833 sqq.
--------
Със съкращения.
Браницки епископ Йоан: Дигиталният шум ни отдалечава от тишината на Бога
