11 ноември 2024, понеделник

* Св. мчк Мина. Св. мчци Виктор и Стефанида. Св. мчк дякон Викентий. Преп. Теодор Студит, изповедник (Тип. с. 114)
church

Православна мисъл

Само с разум не ще проумееш смъртта

20-600x408.jpg

Защо Господ допуска смъртта на млади хора? Деца, добри и чисти по сърце, безкрайно обичани от своите родители? Този вечен въпрос измъчва не само семействата на покойниците, но и обгрижващите ги свещеници. Протойерей Константин Камишанов споделя натрупаните си в живота размишления относно тайната на живота и смъртта.

 

Още в първата година на моето свещеническо служение ми се случи да се сблъскам с потресаваща смърт.

Хората не умеят да виждат себе си в перспективата на вечността и Бога. Всички изживяват смъртта като нещо потресаващо, тя води до отслабване на вярата в Бога. В смъртта сме склонни да виждаме нещо унизително и оскърбително за свободата на личността. Пък смъртта на нашите близки я превръщаме в упрек към „глухия" и „безразличен" Небесен Отец. А аз, свещеникът, съм длъжен да възприемам тези упреци вместо Господ. И съм длъжен да отвръщам с Неговите уста. Заради Другия съм готов на всичко - да изтърпя всякакви жестоки слова, по силата на Божията любов да потисна в себе си нанасяни укори и даже оскърбления.

Само че у мен го няма гласа на Божията воля, която да ми бъде предадена в пряка словесна форма. Като на филм: седи си праведникът, а Бог му отвръща от небето с мощен глас, с мълнии, под звуковия съпровод на ангелски тръби и гръмотевици.

Бях подготвен, че все пак ще идват и ще мепитат:

-         Защо умря тригодишната ни дъщеричка? Какъв е нейният грях? Какви са нашите грехове?

-         Защо се обеси моят син? Защо беше станал пияница и ме биеше?

-         За какво ми е такъв живот?

Тук богословието няма да помогне, нито лекциите на проф. Осипов ще намерят своето място. Безинтересни изглеждат и тайните на Дионисий Ареопагит. Отговорът трябва да бъде прост и изпълнен със сила Божия.Каква е ползата от лекции?Нужен е отговор от живота. Иначе няма кой да повярва. Замислих се, че в Църквата сигурно има натрупан реален житейски опит по тези проблеми.

Още щом ме ръкоположиха, взех да разпитвам по-възрастни от мен свещеници:

-Каквое най-същественото в нашето служение?

Едни казваха, че главното е да обичаш храма. Други - да обичаш хората и Бога. Трети ми обясняваха: „Отнасяй се с любов към богослужението и хората и не мисли за нищо друго. Бог и народът ще те дарят с всичко по най-добрия за теб начин." Приех тезинаставления, но ми се искаше повече да науча какво точно иска Бог от Своите последователи. Той им е казал: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден (Марк 15:16-17).  И като ходите, проповядвайте и казвайте, че се приближи Царството небесно; болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте. Даром получихте, даром давайте (Мат.10:7-8)."

Тъкмо така приех това послание - че да изцеляваш не е пожелание, а задължение. И си спомних словата на св. ап. Петър: „Сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи!" (Деян. 3:6)

Значи да извършват изцеления, това е прякото задължение на Христовите ученици.

В нашата енория се познавам с една прекрасна съпружеска двойка. Забележително, почтено, духовно здраво семейство. Случи им се нещо необяснимо: седемнадесетгодишният им син заболя от рак на костите.

Откараха го в Москва. Майка му остана да пребивава постоянно в болницата заедно със сина си. Там, в тяхното отделение, майките помагат в кухнята, чистят, поставят инжекции, грижат се за всички деца и живеят със споделена надежда като едно голямо семейство. Делят обща храна, обща съдба, обща надежда. Колкото и да е ужасно да се попадне в това болнично заведение, духът на надеждата посява у всички ободрителното чувство, че всичко ще се оправи.

Случва се някое от децата да умре. Тръпки на ужас връхлитат болничното семейство, тоза момент застива от уплаха, но после отново продължава борбата, вкопчвайки се и за последната сламка надежда, за свещеника, за Бога.

О, тези майчински очи, изпълнени с доверие към тебе и към Бога! С какво мога да ви се отплатя за това, което ми даде вашето топло упование и трепетно вълнение?

Върнаха момчето в дома му. Повикаха ме, за да го причастя и да поприказва с него. Поех натам и се замислих в себе си: „Защо, Господи, Ти не дари здраве на този юноша? Виж ги самокакви забележителни руски люде са те, колко са добросърдечни. Виж как са се доближили до Теб. Виж как чрез това момче и ние ставаме по-добрии се обръщаме с молитви към Тебе, и очакваме милостот Тебе, и предварително славим Твоето милосърдие!"

Стигнах в дома им, изпълнен с упование в Бога, и изрекох над леглото на болния:

-         Сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи! (срв. Деян. 3:6) Не в мен самия, а в тайнството свещенство се съдържа тази сила, която са притежавали и великите светители и апостоли.Не заради мен, а заради това, че съм свещеник, последовател Христов, моля милосърдния Бог да те вдигне на крака, за да можеш ти с живот и изключителна любов да послужиш за украса на църквата и света. За да можеш, приемайки чудото, винаги да помниш Него като нещо безценно и да грейне сърцето ти, и да свети за хората като свещ.

Причастих го. Помазах го обилно с елей, целунах го по главата и си тръгнах, без да имам нито капка съмнение в любовта на Бога.

След половин година момчето умря. Майка му каза: „Умори се от борбата. Предаде се и земята го погълна като вода. Беше загубил интерес към всичко. Не успяхме да го опазим."

За мен самия аз много не мисля. И не за първи път виждах настъпването на смърт в разцвета на юношеска възраст. И си давам сметка, че сам по себе си не съм достоен за никакво чудо. Но отправях моите молитви не за самия мен. Аз изобщо не намирам за привлекателна идеята да моля от Бога каквото и да било за себе си. Той по-добре от мен знае всичко, от което имам нужда. На Него можем да Му се доверяваме. Нека Сам решава как да постъпва. Струва ми се, че в това доверие и гъвкава енергияна Бога, е заложена тайната на любовта.

Ужасих се не от това, че момчето умря. В крайна сметка на него му е по-добре да бъде с Бога, отколкото с нас. Ужасих се, че не умея да чувам и да разбирам Бога. Нищо чудно нещо да ми е говорил и да ми говори, или дори да ми крещи право в ушите, а аз не успявам да различа Неговия глас сред множествотодруги звуци.

Каин умеел да чува Бога, а аз, свещеникът - не. Какъв свещеник съм тогава, ако не разбирам посланията на Бога?

Но един от по-възрастните духовници ми каза:

-         Напротив, чуваш Го. Само дето не гледаш в правилната посока. Гледай към сърцето си. Ползвай главата си. Защото много често Божиите слова се посяват направо в главата. Не там търсиш Бога ти. И не натам си насочил слуха си. Нима трябва да се разтворят небесата за теб и ангели да протръбят за теб волята Божия, за да я чуеш? Божията воля я научаваме чрез кроткия напевен глас в сърцето ни. Гласът Божий не е като човешкия глас. Това е гласът на Бога! И Неговата реч е неземна!

И е точно така. Започнах да забелязвам, че към правилните мисли ни упътва благодатта в нашето сърце.

Когато вложих в сърцето си мисълта за покойния юноша, почувствах как ми стана леко и приятно. Оттам разбрах, че за този младеж смъртта в Бога и вечността е била същинско благо.

Пет години след този случай ме поканиха в друг дом. Там, след освещаването на жилището, седнахме да пием чай с домакините. А на тях три години преди това беше умряло тригодишното им момченце.

Майката разказа:

-         Возя го на голяма шейна. Снегът блести под яркото слънце. Гледаме се един друг и се смеем в един глас. Снежният прах заслепява погледите ни, но аз толкова го обичам, че не си оставям време да се глезя. Да, помня как коленича, прегръщам го, целувам го и плача от щастие, че имам такъв прекрасен син и че всичко при нас е толкова хубаво. Но ето че той умря. И душата ми стана сляпа и глуха. Много дълго се мъчих да намеря ключ, който да ме изведе от клетката на смъртта, погълнала моята душа. И след няколко години открих този ключ. Мога да ви споделя какъв е той.

-         ?

-         Разбрах, че трябва да изоставим болката. Него НИКОГА няма да го върнем. Болката унищожава. Тя може да убие човек. Отецът ни съветваше да слушаме лекциите на проф. Осипов и да четем Игнатий (Брянчанинов). Прослушахме всички лекции на проф. Осипов.

-         Вижте, чрез Осипов няма да стигнете до ключа към живота и смъртта. Той е специалист преди всичко по монашеските мистерии и спецификата на понятията. Сам по себе си умът не е достатъчен, за да разбереш смъртта. За да разбереш живота, трябва да надрастеш живота. Понятията относно смисъла на смъртта и живота са достижими в тяхното неземно съдържание единствено чрез ирационални подходи, каквито са любовта и съответстващите вътрешни възприятия.

Любовта - това не е чувство, това е дар Божий. Капка от Бога, която е вместена вътре внас самите. Разтопим ли се в нея, ние забравяме за себе си и започваме да мислим не в стила на човеци, а в стила на Бога. Извън словата, извън образите, под прилива на благодатта, която ни извежда на верния  път. От тази благодат можем да сътворим слова, да им придадем по-опростен вид и да ги пренесем в човешката реч.

Трябва да изхождате не от Осипов, а от любовта. Раните, нанесени заради любов, после чрез любов се лекуват.

-         Но моята душа скърби за сина ми! Моята любов към близките ми не достига такава пълнота. Чувствам как буквално беше откъсната едната ръка на моята душа и сега тя боли.

-         Така е. И ще продължава да боли. Вие през цялото време говорите за себе си. Когато говорим и мислим за себе си, ние страдаме. Бог така интересно е устроил нещата, че колкото повече гледаме в посока на своето и държим да го получим, толкова повече страдаме. Началото на радостта идва тогава, когато разтопим своето „аз" в любовта към семейния ни партньор, децата, професията, външните хора и Бога. За да станем щастливи, трябва да забравим за себе си чрез радостта на служението и общението в Христа.

Вие, говорейки за сина си, постоянно споменавате себе си: „аз" и „за мен". А чувството за самолюбиене носи нищо добро.

Да насочим вниманието си към сина ви. Дали пък не му е по-добре при Бога, отколкото тук, при нас? Безусловно. Бог го обича много повече, отколкото всички ние, взети заедно.

Да насочим вниманието си и към Бога. Той ви е предоставил да имате СВОЕ дете, за да го пазите и да не го покварите. Това дете не е нещо ваше. То е Божие. Господ го е дарил със сърце, мозък, очи, ръце, разум. Ние сме само пазители на изпратеното от Него в този свят. Но наместопазители, търсим как да бъдем собственици.

Нещо повече, опитваме се да си присвоим от Бога даденото ни от НЕГО чедо. Стараем се да заменим Божията любов със свои собствени чувства. Неговата власт над детето да я подменим със своя власт и да го превърнем в своя собственост.

Когато плачете за сина си, вие измъчвате душата му със своите сълзи. На небето той се опечалява от вашата скръб. За Бога също е неприятно да вижда сълзите ви. Той не заслужава вашите упреци. Нещо повече, в милосърдието си към вас Бог отдавна ви е протегнал за помощ Своята десница. Ако се бяхте вгледали по-внимателно, сигурно щяхте да забележите, че Той вече се е преуморил да ви изпраща все по-нови възможности за живот в любов. Защото любовта съдържа най-добрият лек за любовта.

-         Да, родих още две деца.

-         Имате чудесен съпруг. Живеете заедно с вежлива, вярваща и добродушна майка. Тя е изпълнена с послушание към вас и храни чувство на богопочитание. Имате си две деца. Имате си прекрасен дом, за който сутрин и вечер трябва непременно да благодарите на Бога. Какво още ви трябва? Да се разтворят небесата и ангели да прогласят песен за вас или да прогърмят ангелски тръби, за да възвестят за сливането на небето и земята, а вашият син да възкръсне? Самите вие ще се изпълните със страх от това.

Разтопете себе си в любов към вашия съпруг, майка ви и децата. Вие не работите. Имате щастлива участ - дадено ви епросто да обичате близките си. На вас не ви е отредена тежката грижа да осигурявате насъщния хляб и да се справяте с проблеми, предизвиквани от външни хора. Нямате задължението да се докарвате до унизително изтощение в някаква производствена сфера. На тази земя не съществува нищо по-ценно и прекрасно от това, което вие имате.

Пък и вие плачете не за сина си, а за себе си. Отвърнете се от себе си. Погледнете навътре към сърцето си - там, където започва Царството Небесно.

Ето, току-що ви помазах, какво чувствате в сърцето си?

-         Пълнота.

- Именно тази пълнота поддържайте у себе си. Всеки, когото срещнете по пътя си, го дарявайте с щедра ръка от тази пълна чаша. Подобен душевен мир е признак, че Бог е намерил място да се приюти във вашето сърце. Същият този душевен мир ще ви разкрие, че с вашия син всичко е наред. Вгледайте се навътре в себе си, послушайте сърцето си. Чувствате ли благото утешение от Господа?

Тъкмо по такъв начин разтворете сърцето си за Божията благост и Му се доверете. Позволете Му да вземе душата ви в Свои ръце. Не Му се бъркайте в нищо. Нека да постъпва така, както Сам прецени. Още преди да се обърнем с молитва към Него, Той знае какво ни е потребно.

Постарайте се да не губите това чувство. То ще ви бъде вторият ключ. С третия ключ ще се сдобием след смъртта. В началото на новия живот ще придобием ясна представа и разбиране за всичко: и за умирането на деца, и за същината на нашия живот. А понастоящем това остава скрито от нас. Защото любовта не е достигнала нужното ниво за получаване на подобно познание.

Нямаше да знам това, ако сам не бях умирал веднъж. Пред портите на смъртта ми се наложи да узная, че чрез смъртта се покрива болезненото страдание. С нейното приближаване изчезва страхът. И тя придобива някакво странно очарование. Това е нещо подобно на лъч светлина, проникващ през леко открехната врата.

Ние не познаваме смъртта, но познаваме любовта.

Просто обичайте и позволете на себе си да станете щастливи. Не отблъсквайте ръцете на Бога, Който с все сили се опитва да подпомогне вашето щастие.

Прегърнахме се и се разделихме.

***

Но ето, пак звънят енориаши - наше прекрасно, слънчево по душа семейство. Налегнала ги е внезапна скръб: в главата на тяхното момченце се е образувал тумор.

И отново, както първия път, аз се уплаших, че няма да чуя гласа на Бога за този младенец.

***

С един мой приятел-свещеник отидохме в нашия манастирски храм, за да се помолим за младенеца. Извършихме каквото ни беше по силите като форма на богослужение, за да бъде дарувано здраве на милото и весело хлапе. И единственото, което накрая ми дойде наум като думи към родителите, беше следното: „Ние, в ролята си на човеци, извършихме всичко, което ни е по силите. Нека оттук нататък да предоставим другото на Бога. Да не Му се бъркаме в нищо. Той по-добре от нас знае как да подходи и да устрои всичко. С почит и благоговение трябва да приемаме от Него всичко като възможно най-доброто решение. Защото Той се отнася с любов към нас. Да приемаме достойно Неговата любов. Трябва да се потрудим да не унижаваме нито нея, нито себе си.

В тези дни преди операцията бъдете изключително ласкави един към друг и поддържайте топлота в сърцето си. Тази топлота е най-добрият помощник за момченцето, защото светлината в сърцето е признак, че Бог е близо до вас. А щом Той е наблизо, тогава всичко ще се уреди така, както пожелае Любовта на Господа. Ако ли пък топлотата ви угасне, дойдете в храма и отново ще се помолим заедно. Следете за настроението в сърцето си - да не гасне действието на духовната топлина.

Момченцето се усмихна леко, после се засмя. Усмихнаха се и родителите. Получихме усмивка от Бога.

Сигурен съм в това. Вече съм абсолютно уверен, че стана така.

P.S. Един човек ми разказа следното: миналото лято моята леля избухна в силни ридания, защото умря нейният съпруг. А баща ми я прегърна и каза: „Не плачи, Анушка, оттам още никой не се е върнал, очевидно при тях не е чак толкова лошо".

 

Pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова