В интервю на Анна Данилова, главен редактор на сайта „Православие и мир”, Владимир Романович Легойда - председател на Синодалния информационен отдел при РПЦ - разказва за работата на оглавявания от него отдел и задачите на съвременната религиозна журналистика.
- Каква е основната Ви задача като оглавяващ на Синодалния информационен отдел?
- Основната ми задача е oтделът да работи, при това да работи ефективно. А ако говорим за задачите на самия oтдел, с известна условност можем да определим две направления: взаимодействието със светските Средства за масова информация (СМИ) и с православните СМИ и епархийските пресслужби и другите информационни подразделения.
Що се отнася до светските СМИ, в това направление си поставяме също две основни задачи: първата - позицията на Църквата трябва да присъства в медийното пространство, втората - тя трябва да бъде изразена адекватно: и по форма, и по съдържание. Това е накратко. Не е много, но и не е лесно, уверявам Ви.
Що се отнася до “нашите”, църковните медийни ресурси, тук основната задача на oтдела е да изгради единното информационно пространство на цялата Църква. Разбира се, на първо място в смислов план, а не в технологичен. С технологиите се занимаваме в по-малка степен, за разлика от нашето светско vis-a-vis - Министерството на съобщенията и масовите комуникации на Руската Федерация. За тази цел ние се опитваме да развиваме собствени информационни, медийни ресурси.
През октомври 2010 година по време на фестивала на православните СМИ „Вяра и слово” се състоя презентацията на официалния видеоканал на Руската Православна Църква в YouTube - за онези, които все по-малко четат на хартиени носители и повече гледат. Ние даваме на хората възможност да получават информация за Църквата, в това число и във привичния за тях формат на кратки клипове, защото именно такъв формат се смята за най-“търсен”, удобен за интернет-ползвателите.
- Ситуацията в областта на съвременната религиозна журналистика е далеч от удовлетворителната…
- Наистина, пред общността на православните СМИ стои все още цяла редица от важни и амбициозни задачи. Ние и досега нямаме православен вестник - обществен, масов, значим за широкия читател. Няма ежеседмично концептуално списание, такова, което бихме могли за поставим редом до ето тези – „Итоги”, „Комерсантъ-Власт”, „Експерт”. Наред с това, не съм убеден, че това днес са основните проблеми в нашата информационна работа.
- А кое Ви се струва най-важно?
- Ще посоча няколко неща. Първо, това е жизнеустойчивостта в СМИ по отношение на редица лъжливи стереотипи за Църквата («Църквата е богата, а пък на никого не помага»; «Църквата се е сраснала с властта» и проч.).
Второ, нежеланието (неумението? – бел. авт.) на много автори да пишат за това, което в Църквата наистина е основното, а не за второстепенни неща. Сега говоря дори не за скандалите (или псевдоскандалите), а именно за второстепенните за Църквата неща. Второстепенните от гледна точка на църковната самоидентичност, разбира се - ако ми позволите така да се изразя.
- Но нима наличието на собствен вестник или популярно ежеседмично списание не биха помогнали да се решат тези проблеми?
- Мисля, че само отчасти. Те биха помогнали да се реши проблемът с наличието на канал за адекватното поднасяне на аудиторията на мнението на Църквата. Но аз говоря за цялостната картина на църковния живот, която днес се очертава от светските СМИ и достига до читателя или зрителя по другите канали.
- Кой е най-големият проблем на православната журналистика днес?
- Много пъти вече съм говорил за това. Православната журналистика, щом като претендира за това звание, трябва да бъде христоцентрична. Без това няма смисъл от нейното съществуване.
Ако говорим повече за техническите проблеми, на много от православните СМИ не им достига оперативност в отреагирането на важните обществени събития. По идея, именно православната журналистика трябва да дава църковна, нравствена оценка на това, което се случва в нашето общество. А това се отдава далеч не винаги и не на всички. Но на някои се отдава. Ето на „Правмир (Православный мир)”, например. Бих казал дори, че понякога вие прекалено оперативно реагирате. А би могло и повечко да се помисли: току-виж се окаже, че някои неща е по-добре да не бъдат публикувани. Това, разбира се, можете да го изрежете, ако искате.
- Стигнахме до неразрешимото: ниската оперативност е лошо нещо, високата оперативност – също: «Защо сте превели тази новина» и «защо сте взели коментар от N». Трудно е. И кое именно в МГИМО (Московският държавен институт по международни отношения – бел. прев.) Ви накара навремето да тръгнете по този така сложен път на православната журналистика?
- Че какво, в МГИМО да не би нечисти животни да учат?
А ако говорим сериозно, никога не съм си поставял задачата да се занимавам с религиозна журналистика. Всъщност, преподаването винаги ми е харесвало повече. И сега, може да се каже, както и преди, ми харесва повече от всичко. Но годините на обучение в института се превърнаха за мене във време за запознаване с живота на Църквата. А след това се появи и желанието, и благословението да правя списание. В действителност, това беше нашият своеобразен опит по този начин да си отговорим на въпроса: що е то вяра, какво означава „да живееш според Евангелието”? Водехме много разговори със съкурсниците ми за вярата, за живота и смъртта, за честта и достойнството. Такива едни кухненски „съветски” разговори, само че не за властта (по-точно, против властта), а за главното: за какво да живеем и за какво да умираме.
- Разкажете за атмосферата на онова време?
- Звучи като въпрос към ветеран от Отечествената война през 1812 година. Това изобщо не беше чак толкова отдавна… Макар че, вероятно, сте права - атмосферата оттогава се е променила. Бих казал, перифразирайки Ясперс, че това беше мини-осево време. Във всеки случай за журналистиката.
Появиха се основните за последните двадесет години печатни православни издания. През 1994 година се появи списанието „Алфа и Омега”, през 1995 година — вестникът „Татянин ден” и списанието „Встреча”, а през 1996-та — списанието „Фома (Тома – бел. прев.)”. Оттогава, между впрочем, нови издания във формата на списание не са създавани.
Разбира се, и ние не сме Христофор Колумбовци, списанията са ги измислили преди нас, но както ми се струва, всичките следващи издания така или иначе повтарят вече съществуващите формати. Само, може би, списанието „Виноград” - не. И освен него относително наскоро се появи и списанието „Фамилия (Семейство – бел. прев.)”, издава се в Киев.
- А как се появи „Фома”?
- В началото на 90-те прекарах една година в САЩ, в един от университетите на Северна Калифорния. Там се запознах с хора от общината, която са основали навремето отец Серафим (Роуз) и отец Герман (Подмошенский). В града, където учех, имаше дори… Богоявленски скит. Обикновена на пръв поглед къща, в която живееха двама млади послушника, един от които е бивш рок-музикант. Те започнаха да издават списание за пънкари – „Death to the World („Смърт за света”). Малко им помагах.
Когато се готвех да си заминавам, отец Герман ми каза, че сега трябва да започнем да издаваме списанието в Русия. Казвам му: „Отче, ама аз не никога не съм бил пънкар, що за пънкар ще излезе от мене!” Отговорът беше: „Бог ти е дал глава, сега се научи да я използваш. Измисли как да стане от това интересно православно списание”.
Така си заминах от Щатите с това благословение. Не знам дали се научих да използвам главата си, но здраво си я поблъсках.
Отначало с Влад Томачинский (днес йеромонах Симеон - бел. рус. ред.) искахме заедно да правим списание. Помня, че той дори написа някаква приказка - за първа публикация. Тогава това не ми направи кой знае какво впечатление.
С Влад бяхме много близки и досега се отнасяме един към друг много сърдечно. И, знаете ли, много се радвам, че не се получи заедно да правим съвместното издание. Защото в резултат на това вместо едно лошо СМИ — в случай, че бяхме продължили съвместното си творческо търсене, което явно не вървеше - се получиха две издания, които съвсем не са от най-лошите. Влад направи „Татянин ден” и беше, според мен, неговият най-добър главен редактор, да не ми се обидят всички последващи и достойни главни редактори на това прекрасно издание (говоря, преди всичко, за епохата на книжния формат на „ТД”). А ние скоро след това направихме „Фома”.
- Как „търсихте нужните хора”?
- Моят близък приятел и кръстник Алексей Захаров, знаещ за мъчителните търсения на братята по нещастие, веднъж дойде при мене с един екземпляр на централния вестник на профсъюзите „Солидарност” и с думите: „Ти нали търсиш човек? Ето кой ти е нужен”. И ми подаде броя от вестника, в който беше публикувана една статия на Владимир Гурболиков.
И двата текста бяха на църковна тема. По-точно, първият - с въпросите, съмненията и дори претенциите, а вторият беше опит за отговор. Много добър, трябва да се отбележи, отговор. Дори заглавието на Володината статия си спомням: „Мястото на срещата да не се променя” (Това е заглавието на популярния през 80-те години на миналия век знаков телевизионен сериал на Станислав Говорухин за първите успехи на съветската милиция в борбата с престъпността – бел. прев.). Това беше за Църквата. След това преработения вариант на този текст публикувахме във „Фома” под заглавието „Ерата на недоверието, или Мястото на срещата да не се променя”. Статията беше програмна. И така, прочетох тогава написаното от Володя и разбрах: мястото на срещата да не се променя. Това място се оказа храмът „Св. Йоан Богослов“ до Пушкинския площад. Володя и Льоша бяха негови енориаши. Така се срещнахме и всички въпроси за търсенето на партньор отпаднаха. Разбрахме, че ще можем да работим заедно. Така и работим вече 15 години. Това е голямо щастие и милост Божия.
- Летящ старт?
- Разбира се, тогава много неща не разбирах и не умеех в професията, макар че бях завършил журналистическия факултет. Освен това… Как стандартно си го представяме (или аз тогава си го представях) пътя на журналиста: отначало тичаш с диктофона, бележника, с още нещо си, а после растеш, растеш… Може евентуално и редактор да станеш. Знаете, как е прието да се казва: изминал е пътя от разсилен до министър… При мене беше съвсем другояче. В така да се каже, томовската трудова книжка имам всичко на всичко два записа: редактор, по-точно — съредактор, след това - главен редактор.
„Тома” не беше замислян като професионален проект. В такъв смисъл, че не сме писали бизнес-планове, а и изобщо почти никакви планове не сме писали. Дълго време не получавахме пари за работата си… Преходът към „Тома” като към професионално издание беше много сериозен и важен етап. Просто в един момент разбрахме, че не може да издевателстваме над читателите и да издаваме списание три пъти в годината, когато ни се прииска. А е имало случаи, когато ти се иска, а средства за издаването няма…
- Разказва се една история за трите раждания на списанието…
- Да. Май, аз измислих разказа за трите раждания. Е, или на мене ми се иска да мисля, че съм аз. Първото- когато ние с Володя се срещнахме. Второто - когато измислихме заглавието. То се беше присънило на Володината жена Катя. Между другото, тогава един мой православен приятел и издател строго ми каза: „На жена? Присънило й се? В никакъв случай не трябва да бъде наречено така!” Е, и аз постъпих строго според класиката. По-точно, според кинокласиката.
- ?!
- Помните ли, как в „Служебен роман” героинята на Ахеджакова пита своята началничка-„сухарка”, какво мисли тя за ботушите, които са й предложили да купи. И след отговора на началничката, че тя никога не би ги взела, еднозначно резюмира: „Значи, ботушите са хубави, трябва да ги взема”.
Макар че, май, това сега за пред Вас го измислих. А първата ми реакция на Катиния сън беше отрицателна. Но после разбрахме, че сме обречени на това название. А третото раждане беше когато отец Аркадий Шатов (днес Смоленски и Вяземски епископ Пантелеймон - бел. рус. ред.) ни даде пари за първото издание на списанието. Не паради финансово изобилие ни даде - предполагам, че тези средства са били предназначени за някакви други важни дела, за нуждите на енорията. Но без неговата помощ нищо нямаше да се получи. Показахме му макета. Той попита защо списанието все още не е издадено. Няма пари, казваме му. Колко ви трябват? Толкова и толкова. Вземете. Ще ги върнете после, ако можете.
- Можахте ли?
- Да, доколкото си спомням. Така отец Аркадий стана нашият кръстник. И дълго време беше негласен духовник на изданието, изчиташе всички текстове. Много ни е помагал. Имало е случаи, когато сме спорили за възможността да се публикува един или друг материал. Може би, именно затова в един момент се появи „Нескучний сад” и отец Аркадий стана неговият „гласен” духовник.
- А какви други варианти за заглавие имахте?
- Аз исках да го наречем „Преображение”, за да бъде всичко просто и ясно - прочиташ списанието и се преобразяваш. Отваряш го съмняващ се - затваряш го вярващ! А след това се оказа, че така се нарича и списанието на московските феминистки. Володя искаше да наречем списанието „Двери”, „Ковчег”… А след много години един приятел-маркетолог ми каза, че най-доброто име за списание е съществително от мъжки род от две срички. Какво повече може да се каже в случая? Само че е промислително, както казват православните.
- И никакви казуси не е имало с името?
- Не помня да е имало. А ето, спомних си, че когато показах първия брой на завеждащия катедрата по философия в МГИМО Алексей Викторович Шестопал, той попита: „Фома? Кой Тома? Аквински?” Казах му, че е апостолът. И Алексей Викторович стана член на нашия редакционен съвет.
- Голяма роля в развитието на списанието изигра Марина Андреевна Журинская, редакторът на „Альфа и Омега”, така ли е?
- Изигра и играе. И в живота на списанието, и в моя живот. Щастлив съм, че познавам Марина Андреевна и имам възможност да общувам с нея. Именно МАЖ (както понякога я наричаме във вътрешноредакционната кореспонденция) желязно формулира, че православното списание трябва да бъде христоцентрично. Ако то не е такова, няма право на съществуване. Днес сутринта бях при нея и докато пътувах, мъчително се опитвах да си спомня как се запознахме с нея. Честно да си кажа, първата ни среща така и не можах да си я спомня в детайли. Марина Андреевна е велика жена. Повтарям, щастлив съм, че имам възможност да общувам с нея. Макар че, признавам си, това общуване невинаги е леко.
Тя принадлежи към онзи кръг хора, които вече почти не се срещат. И по нивото на култура, на знания, и по владеенето на словото, и по полета на мисълта, така да се каже. Това са хора, след общуването с които ти се иска нещо да правиш. Като поговори човек с Марина Андреевна, винаги му се иска да научи повече, да прочете книга, някак си да се стреми към нейното ниво.
- Какво означава това – „христоцентричност” на списанието?
- Христоцентричността означава винаги разговорът да се води за главното в християнството. Веднъж у нас в Питер се състояха псевдодебати с популярен питерски писател-католик. Той каза нещо от рода на това, че в православните списания се срещат много материали за величието на Русия, за ценността на монархията, за приноса на Православието за културата и други подобни неща, но много малко - за Основателя на християнството. Смятам, че тук има над какво да се замислим.
Това не означава, разбира се, че на всяка страница трябва да я има думата „Христос”. За нас винаги е била важна личната тоналност. Нашият девиз е да покажем красотата на Православието - както беше писал протойерей Валентин Свенцицкий. Затова веднага казахме, че не пишем за сектите, че с никого не воюваме.
- А какво лошо има в предупреждението, в полемиката?
- Човек може от бездната на греха да зове към Бога, а може и да се стреми към красотата и любовта. При нас основно е застъпен вторият път, макар че, естествено, ако се вгледаме в личните признания, с които „Тома” винаги е богат, там я има и бездната на греха, от която човек се опитва да се измъкне.
- Кого още бихте определили като свой учител?
- Безусловно Юрий Павлович Вяземский, който изигра огромна роля в живота ми. От него научих и досега се уча на много неща - не само в качеството му на преподавател или научен ръководител, но и на мислител и художник. В училище имах един по-голям от мене приятел и учител, Вячеслав Николаевич Дяков. За съжаление, сега живеем в различни държави (аз съм израснал в Северен Казахстан) и много рядко се виждаме и общуваме.
Винаги много внимателно съм слушал Володя Гурболиков, защото той формулираше, създаваше и създава творческата и личностната съставна част на списанието. Ние постоянно обсъждахме всичко и едновременно с това двамата се учехме да живеем църковен живот. Сега, за съжаление, общуваме много по-малко, но винаги добре се усещаме един друг и се разбираме. Владимир Александрович ми помогна да разбия стереотипа, че приятелите не могат да работят заедно.
- На какво се научихте, какво възприехте един от друг?
- В самото начало на „славните дела” Володя все ми казваше, че трябва да се пише по-просто: „Защо не пишеш така, както разказваш? Ти винаги разказваш много интересно. А когато пишеш, на човек му се приисква начаса да умре”.
Е, той някак по-фино ми го казваше, но смисълът беше този. Помня, че преписвах текстовете по седем пъти. Володя винаги казваше, че в текста трябва да има не назидателна поука, а „картинки” - разкази, в които човек сам ще види тази поука и сам ще я изведе за себе си.
- А Вие самият за какво повече обичате да пишете?
- Аз повече обичам да чета. А да пиша… Винаги ми е харесвала научно-популярната тема. С удоволствие работих над статиите за Галилей и Бруно.
- В съвременните СМИ има ли добри, радващи примери на правилна тоналност и разговор?
- Да, безусловно. Постепенно върви един процес на отдалечаване от музейния разказ за Православието.
През последната година често ми се налагаше да общувам с ръководството на водещите телевизионни канали, те имат много заявки за православни филми.
По Първи канал тази година излезе трилогията „Рождество - Великият пост – Пасха”. Спомням си, че на съвещанието със създателите на тази трилогия седях там и не вярвах на очите си: къде се намирам – в Първи канал или на планьорката на „Тома”? Толкова е близко това по начин на подход. Разбира се, този филм може да бъде и критикуван, но опитът, според мене, е много удачен. И правилен. Много е важен самият стремеж и замисъл да се направи такъв филм.
- А кои феномени бихте отнесли към истинските провали в областта на религиозната журналистика?
- Без коментари. :) (смайлът е вписан собственоръчно от В. Легойда - бел. рус. ред.)
- А ако говорим за някакви неразработени големи сюжети? Темата за новомъчениците успяха ли да разкрият нашите СМИ?
- Какво означава: да разкрият? Това не е съчинение по зададена тема. Това е постоянна работа. Засега тя, от моя гледна точка, е неудовлетворителна. Но нещо вече е направено. Нещо се прави. Проблемът е в това, че според мене, почитането на новомъчениците изобщо не е станало фундаментална част от нашия църковен живот. Много труд положи комисията по канонизацията. Но тези трудове засега са малко известни дори на хората от Църквата - ако говорим за масови мащаби. Затова е много важно, че последният Архиерейски Събор даде редица сериозни поръчения на синодалните учреждения във връзка с почитането на новомъчениците.
Отношението към паметта на новомъчениците е косвено указание за една страшна черта, присъстваща в нашия църковен живот - неговата външна формалност. Ясно е за какво можем да се молим на светител Николай - за мореплавателите, за пътешестващите. На великомъченика и целителя Пантелеймон също е ясно за какво да се молим. А какво да просим от новомъчениците? Укрепване на вярата. А нима не е нужно?
Превод от руски: Таня ХРИСТОВА
