- Свели сме болшинството много важни и остри проблеми на човека и неговия духовен живот към такъв набор от сентенции, които никой не чете, знаейки предварително какво ще бъде казано по въпроса. Получава се, че ние самите сме затворили за себе си твърде много теми. Има ли някакви перспективи? Преди това говорехме за екстензивното развитие в областта на експертната журналистика. С интензивното какво да правим?
- Мисля, че преди да говорим за някакво развитие, ние сме длъжни да се опитаме да разберем, защо се получава така. Измененията, които стават в света, са толкова бързи, че не винаги успяваме да ги следваме.
Същия проблем го има и в образованието, защото днешните студенти по друг начин са подготвени, при тийнейджърите другояче работи мозъкът. Те са свикнали да получават информация по такива канали, по които никой не им я поднася, защото поколението на преподавателите не се е пренастроило.
В какво се състои спецификата именно на съвременния етап на развитие на информационното общество? Обемът и скоростта на циркулирането на информацията ни обричат не на нейното търсене, а на отсяването й. „Информационният модел" на Шерлок Холмс, не желаещ да си тъпче главата с ненужни знания и излишна информация, днес е участ на практика на всеки човек, който работи с потока информация.
Моделът на телевизията, където има десетки канали, е модел на информационното общество на бъдещето. Изходът, който аз виждам, е създаването на ниши от професионални ресурси, които ще „сграбчват" човека от различни страни. Мога да взема и да сложа един до друг отзивите за списанието „Тома" - положителните и отрицателните. Мога да се съглася и с едните, и с другите. Просто пишат различни хора. Труизъм е, че за различните хора трябва да се създават различни неща. По начина на изпълнение, по начина на подаване на мисълта. Но христоцентрични по същността си.
Тогава можем спокойно да правим такова списание за пънкарите, каквото издавахме в малкия град в Калифорния. Това списание беше страшно популярно. То не беше интересно за никого другиго, освен за самите пънкари и специалистите, които гледаха на това от позицията на изследователи на контра културата. Но то постигаше целите си в тази конкретна аудитория.
Това е като „дилемата на преподавателя". Влизаш в аудиторията, там има до тридесет процента от онези, които искат и могат да се учат, до тридесет процента от онези, които не могат и не искат да се учат, и блато, което се люшка между тях. И разбираш, че четеш високоумна лекция и те слушат тридесет процента, но разкажеш ли анекдот, те слушат всички. Трябва да разделим на части тази аудитория и да работим с различните хора.
Сигурен съм, че в близките пет години могат да се увеличат тиражите на „Тома", „Нескучний сад", „Славянка", защото има хора, които ще ги четат. И не само заради качеството на изданията, но не на последно място и заради това, че съществува глад за тази тема. Но общата световна тенденция за намаляване на печатните тиражи, ние, естествено, няма да можем да променим.
Има неща, които не се променят с помощта на СМИ. Защо сега е нужно да се построят минимум двеста храма в Москва? Елементарно е: свещениците нямат възможност да бъдат духовници, когато при тях за изповед чакат сто човека...
- А кое може да се определи като постижения през последните години? Някакви развенчани митове?
- Мисля, че отчасти е развеян стереотипът за това, че Църквата е събрание на антиинтелектуалци, които, видите ли, никъде не могат да се реализират и затова са отишли в храмовете. Наистина, остава си проблемът за взаимодействието на Църквата с академичното общество - вечният проблем, за който навремето беше писал Киреевский. Езикът на светоотеческите интуиции не беше преведен на езика, на който говори съвременната наука, и те са си чужди един на друг.
- Формира ли се вече експертна религиозна журналистика в Русия в областта на църковните и пишещите на религиозни теми СМИ?
- Експертите в западното разбиране на това понятие са малко. Разбира се, трябва да работим с експертната общност. Но скамейката от хора, които са способни да работят в качеството си на аналитици, е твърде къса. Отделни публицисти са вещи в темата, но кръгът на тези другари е много тесен.
Наблюдавайки възможно най-внимателно трактовката и анализа на църковните събития в светските СМИ, мога да кажа, че болшинството от тези трактовки не издържат на критиката. А съгласете се, че тези обяснения могат да бъдат много правдоподобни. Но по принцип псевдоекспертността е характерна днес за всяка среда. Съществуват немалко хора, които гордо наричат себе си политолози, а техните обяснения на политическия процес са страшно далеч от реалността. Знаете как често се шегуват, че политологът е човек, който лесно обяснява всички събития, а после, когато те не се случват, обяснява, защо не са се случили. Май, същия виц го има и за политиците.
- Какви са перспективите пред експертната полемика в нишата на православните СМИ?
- Мисля, че в православните СМИ експертната журналистика обезателно трябва да се формира. Друг въпрос е, че тя ще има свои особености. Няма да можем да избягаме от спецификата на интерпретациите, тук въпреки всичко ще играят своята роля ценностните ориентации. Съществува и още един въпрос: какви проблеми и в какъв формат трябва да се обсъждат.
Съществува такава позиция, че не трябва да се вадят кирливите ризи на показ. Това, между впрочем, е много здрава позиция. Това е за Хамовия грях. Но това не значи, че нищо не може да се критикува или че днес нямаме критично отношение към църковния живот. Вземете изказванията на Светейшия патриарх... Не мога да си спомня нито един ръководител на голяма организация, на корпорация, който да е така взискателен към себе си и така точно да посочва болните точки в църковния живот. Ето, вземете изказването на патриарха за монашеския кариеризъм, например. Казват ни: Църквата не критикува себе си. Нека да бъдем обективни, у нас първото лице в Църквата така критикува недостатъците на църковния живот, че къде повече от това.
Друго нещо е, че ръководството на Църквата е настроено конструктивно и това е много правилна и мъдра, според мене, позиция. Искаме ли конструктивно обсъждане на проблемите? Искаме. Създадохме Междусъборното присъствие. Работи ли то идеално? Засега не. Но работи и вече има реални плодове от неговата работа.
Често под аналитична журналистика се разбират неща напълно неконструктивни, като пикантното поднасяне на горещи факти. Когато миналото лято бяхме в Соловки, при мене дойдоха кореспондентите от едно известно списание, които пишеха статия за откритото писмо на жителите на Соловки до президента Медведев, с въпрос: „Какво мислите по този повод?" Отговарям, че не ми е известно, що за писмо от жителите на Соловки е това, тъй като върху обсъждания документ няма нито един подпис. Единственото писмо с подписи (между другото, подписите там са повече от 400) е приветствието от жителите и гостите на Соловки до патриарха.
Отново „факти и интерпретации" - в „писмото" се казва, че църковниците са завзели остров Анзер и не пускат там частните екскурзии. Тема за експертната журналистика, нали? Да, хората от едно сериозно издание пишат аналитичен материал. А пък работата е там, че от съображения за сигурност на остров Анзер не бива да се пускат хора без водачи, защото там човек може да се изгуби и да умре. По всяка точка, знаейки ситуацията отвътре, има какво да се каже. А хората, които са писали аналитичната статия, казват: разговаряхме с жителите. Но са беседвали само с онези, които споделят тяхната гледна точка. Е, това какво е, експертна журналистика ли?
Прозрачност, откритост - така и трябва да бъде. Но трябва всички - и външните, и вътрешните - да помним, какво е Църквата и благодарение на Чия правда тя стои. Едно време блаженият Августин, полемизирайки с донатистите, подчертавал: поведението на отделните хора в средите на духовенството влияе на авторитета на Църквата, но не влияе на нейната истина.
Да речем, някой искрено смята, че иска да изцели язвите на църковния живот. Какъв ще бъде резултатът? Кои ще бъдат повече? Няма ли да са онези, които ще се съблазнят? Въпросите, свързани с някакви проблеми на конкретната личност, са винаги деликатен въпрос. Тези проблеми могат да се обсъждат, но трябва да се обсъждат именно проблемите, а не хората.
- А блоговете?
- Е, всички знаят за моето трепетно отношение към блоговете. Мога да кажа, че най-лесно е да бъде дезинформиран човек в блоговете.
Изказах недоумението си пред един известен блогер: защо така? Все пак може да се изказваме за проблемите, за изданието, но защо да преминаваме към личностите? Ако човек, който се смята за православен, нарича друг човек глупак, единственото, което му остава, е да се извини. Ако той не прави това, всичко останало изобщо на никого вече не е интересно...
Разбирате ли, днес твърде често се случва да се ровим в дребните проблеми. А аз ще кажа, че стоим пред много сериозен и страшен проблем. Той се състои в това, че ще минат още няколко години и възприятието на православните като наследници на онези, които са страдали за вярата, ще се изгуби в миналото. По-точно, за Църквата ще съдят все по-вече по това, какво представляваме ние - тези, които днес наричат себе си православни. И нас все по-често критически ще ни сравняват с нашите деди, претърпели много и до край. С други думи, единственото, което можем да покажем на обществото, е нашият благочестив живот в Христа. Вече няма да можем да се крием зад гърбовете на светиите. И какво тогава ще показваме?
Ако християните не живеят по-християнски, въпреки всички усилия на свещеноначалието, на всички вестници и списания, ще започнем катастрофално да губим солта. Ще престанем да бъдем солени. А това нещо не започва от публикациите, дълбоко съм убеден в това. То започва с изповедта и с нея свършва. Ето за това трябва да се мисли, говори и пише. И аз много се надявам, че призивът към истински християнски живот, за който днес постоянно говори Светейшият патриарх, много свещеници и миряни от нашата Църква, ще бъде чут и реализиран.
- Правилно ли е да се говори, че православната журналистика днес се развива по законите на корпоративната журналистика?
- Ако говорим за официалните епархийски издания, то много от тях дълго време се развиваха по законите на дилетантството и неофитството, а не на корпоративните издания. Нека си спомним вестниците от 90-те години, в които се печатаха откъси от трудовете на богословите, на отците на Църквата. Това изобщо не е журналистика, това е проекция на книги върху вестник.
Друг въпрос е, че тук присъства думата „православен". Дълго мислехме над това, дали да поставим тази дума на корицата на нашето списание или не. Веднъж попитах една своя позната (а тя принадлежи към Арменската Апостолическа Църква): кое не й харесва в списанието „Тома". Тя каза: преди всичко, не ми харесва думата „православен", защото ти веднага ме извеждаш извън рамките на своята аудитория. В този смисъл може да се каже, че ние по някакъв начин ограничаваме, декларирайки своята ориентация. Но когато човек започне да се запознава с тези издания, той разбира, че неговото съдържание е наистина широко. Вижте, например, относително скорошната статия на „Нескучний сад" за възпитанието на децата. Е, какво - тя ограничена ли е? Не, всеки един човек може да я прочете с голям интерес.
- Как виждате по-нататъшното развитие на православните средства за масова информация? През 90-те години на XX век беше безумно интересна „НГ-Религии" (ежемесечно приложение към „Независимая газета" - бел. прев.) - всички я четяха и обсъждаха, макар че градусът на полемиката често минаваше червената отметка...
- „НГ-Религии" от „времето на Шевченко" е отделна, много интересна история... Но съм убеден, че списанията от типа на „Нескучний сад", „Фома" са списания почти за широко четене и те биха могли да имат съвсем друг тираж. Просто ние нямаме възможност да създадем онези условия, при които тиражът ще расте.
Убеден съм, че тиражът на «Фома» при определено разработване и популяризиране спокойно може да се увеличи до сто хиляди екземпляра, това няма да е трудно. Това е въпрос на разпространение, а не на съдържание.
- А може ли днес да се създадат условия, в които православните журналисти биха могли да живеят от своите заплати?
- Професионалистът трябва да получава пари за своята работа, това е аксиома. Нещо повече: човек не трябва да умира от глад. Нашата нагласа от 90-те да работим „за слава Божия" има, така да се каже, естествени предели на реализуемост. Тя не трябва да приключи като историята за дядото, който учил коня... да не яде. И почти вече го бил научил, само че той „изведнъж" взел, че издъхнал. Така че условия трябва да се създават.
Но в същото време парите не могат да бъдат основната мотивация за работа. Да речем, списанието „Тома" се създаде с участието на много хора от МГИМО, които съзнателно не идваха при нас да работят за тази заплата, на която можеха да разчитат след такъв институт. Дълго време мнозина работеха изобщо без пари. По-горе казах, че това също не е правилно. Но пък, ако говорим за това, че християнинът трябва да принася жертва, тогава това за книжките и красивите истории ли го оставяме - или все пак не?
- Владимир Романович, кажете, ако обичате, кое може да отнесете към най-важните задачи, които вече са решени до този момент? Вие самият кое смятате за постижение в информационното пространство?
- Знаете ли, за постиженията не ме се иска да говоря. Нека другите хора да съдят за това. Мога само да кажа, че към това, което днес показват и пишат СМИ за Църквата, ние в СИНФО имаме непосредствено отношение. Понякога съвсем пряко. И безусловно, носим за това определен вид отговорност. И за успехите, и за провалите.
- Вие пътувате постоянно с патриарха - за да давате коментари на местните СМИ ли?
- Моите задачи по време на пътуванията са различни и многообразни. И се определят както от характера на информационната работа, така и от спецификата на самото пътуване.
- Кажете, към настоящия момент коя перспектива пред развитието на религиозната тематика в средствата за масова информация Ви плаши?
- Честно казано, не се страхувам от никаква перспектива. И от какво да се боя? Трябва да се работи. Честно и много.
- Добре, нека предположа, че вероятно се боите, че в СМИ ще продължи изпразването на религиозната тема от живото й съдържание и тя, например, ще престане да бъде интересна. Днес вече говорихме, какво се случва в православните СМИ с много теми: новомъчениците, покаянието, поста, за които просто никой не знае какво да пише, и това не вълнува никого. Не се ли боите от възможността това да се превърне в нещо твърде делнично и никому неинтересно?
- Не се боя. Налице е есхатологичната перспектива. Не искам сега да изпадам в апокалиптични настроения, но навремето известният съвременен публицист протодякон Андрей Кураев много добре написа за нея в книгата „За нашето поражение". Че на финала на човешката история ще имаме не установяване на Царството Божие на земята, а идването на антихриста. Затова е неправилно да се изхожда от това, че с всеки изминал ден светът ще става все по-добър и по-добър и ще се превърне в прекрасна планета, където Малкият принц ще пърха от едно цветенце на друго. Колкото повече напредва времето, толкова по-често ще се сблъскваме, както и сега е прието да се казва, с предизвикателства в икономически план, в политически, геополитически. Всички те имат своето начало и край в една вътрешна духовна самоорганизация.
Освен това наша задача е да се научим да се измъкваме от рутината. По никакъв начин не трябва да си позволяваме да бъдем смазани от ежедневия поток от неотложни дела. С Вас беседваме вече втори час и много съм Ви благодарен, защото това ми позволява да помисля над онези неща, за които често не успявам да помисля.
Много силно ме вдъхновява това, което виждам при Светейшия патриарх - потресаващото умение да прекарва непразно времето си. Дори в най-неформалните минути. Това е такава концентрация върху главното, каквато е трудно човек да си представи.
Превод от руски: Таня ХРИСТОВА
