Димитър Димитров е от София. Следва „Материалознание“ в Техническия университет в Цюрих от четири години, от 2022 г. Избира да учи в Цюрихския технически университет (Eidgenössische Technische Hochschule Zürich – ETH), защото е един от най-престижните в Европа, а към онзи момент таксите са доста ниски и финансово достъпни за семейството му. „Около 800 франка за семестър, което за нивото на университета и в сравнение с други подобни е абсолютно нищо“, казва той. Впоследствие, заради политиката на Швейцария, таксите се вдигат значително – утроени са от миналата година. Срещнах го на курс по иконопис при българския свещеник в Цюрих отец Йордан Пашев. Разпитвах го, докато рисуваше икона на свети Йоан Рилски, в която беше съсредоточил вниманието си. Разговорът ни беше между другото, затова и беше откъслечен и непоследователен.
Като дете е ходил на църква епизодично. Както сам казва: „не много сериозно и не много редовно, просто на празници“, но през последните няколко години Православието и църковният живот добиват по-голяма важност за него.
„Отидох на църква в началото на годината за пръв път тук, в Цюрих. Запознах се с отец Йордан и той ме покани да дойда“, каза, докато размесваше боите си. Пътят му към Църквата преминава през лична криза, изходът от която потърсил във вярата и в църковния живот. Скоро след това попада и в групата по иконопис на отец Йордан Пашев.
Трудно му е да каже какво точно го довежда до храма, но описва състоянието си преди това като недобро. След като идва в Швейцария, сам, в период на екзистенциална криза, когато всичко губи значение и смисъл за него, разпознава християнството като спасителен пояс, като лъч надежда. Не било просто интелектуално търсене на отговори на екзистенциални въпроси или опит да се справи с дефицити в душата си и в живота си, а може би въпрос на оцеляването му като здрава, пълноценна личност.
Бях наистина в критично състояние. Беше ме страх да изляза навън, не знаех изобщо дали има смисъл да правя каквото и да е. И тогава започнах малко по малко да се информирам по въпроса, стана ми интересно. Просто ми попадна напълно като случайност и се замислих защо пък да не погледна, да прочета, да се науча на цялата култура на християнството, откъде идва и т.н.
С времето все повече разбира за какво става въпрос, макар да няма ни най-малко претенции, че е разбрал същината на християнската вяра или че познава дълбините на православния начин на живот.
От началото на тази година ходи редовно на богослуженията, които отец Йордан Пашев отслужва в българския храм в цюрихския квартал Лаймбах (Leimbach) или в други храмове в града. Участва в църковния живот на Българската православна църковна община „Св. Георги Победоносец“ и се чувства част от общността. Опасенията му, че ще попадне сред чужди, непознати хора и че трудно ще се впише сред тях, се оказват напълно несъстоятелни. „Аз затова не бях отишъл по-рано на църква, понеже ме беше срам и мислех, че няма да мога да говоря с никого. Обаче всички се оказаха много Welcoming“, не открива веднага думата той. „Гостоприемни?“, подсказвам му. Съгласява се: „Да. Бяха много мили всички“.
Гледах го на следващия ден в храма на светата Литургия, а след това и на неделния обяд – как Димитър общува с хората от енорията, със своите връстници и с хората в по-зряла възраст. Беше усмихнат, общителен, отзивчив – дори и най-предубеденият човек не би могъл да разпознае и сянка от притеснение или отчуждение. Тези оживени, сърдечни отношения, които забелязвах, той обобщава с думите: „Намерих общност. Намерих българска общност в чужбина. Беше добро чувство“, визирайки дара да общуваш с Бога и едновременно с това да си част от общност от сънародници и единоверци, да сте едно в Бога, в Божията любов, защото, както каза той: „Едното с другото е по-хубаво – общението с Бога и общуването с другите“.
И докато осмислях казаното от него за общението по хоризонтала (с хората) и по вертикала (с Бога), той, сякаш за да не отдавам толкова значение на думите му, смирено добави: „Аз съм най-големият начинаещ във вярата“.
Важна роля в промяната на живота и светоусещането на Димитър играе протойерей Йордан Пашев, който е определен от ръководството на Западно- и Средноевропейската епархия да обгрижва духовно българите в Цюрих и немскоезичната част на Швейцария. Той, с присъщата си сърдечност, приема с отворено сърце младия студент и, както казва Димитър, „с всички сили“ се грижи за приобщаването му към енорията и за въцърковяването му. Когато се опитва да опише какъв е отецът за своите пасоми, Димитър внимателно подбира думите си, които видимо извират от самото му сърце: „Много добър човек. Просто добър човек. Човек, който би помогнал с всичко, за което го помолиш. Много е отзивчив. Любвеобилен към всички. И е много приятен“.
Димитър скоро ще завърши бакалавърската си степен и му предстои да следва още две години магистратура. Пак в Цюрих. Но е категоричен, че дори и да напусне някой ден града на бреговете на Лимат и БПЦО там, пак ще потърси Църквата, където и да го отведе житейският му път. И ако отново попадне в сложна ситуация, премине през трудни изпитания или е на кръстопът, той вече има добре работещ компас. Знае къде да потърси помощ, подкрепа, утеха, надежда, знае как да намери вярната посока, смисъл и цел. „Не мога да кажа дали ще проработи и дали ще се случи, но би ми се искало да Я потърся отново, ако попадна в такава ситуация“, казва той, защото вече знае, че никъде и никога няма да е сам. Знае, че Бог е само на една въздишка, на едно „Господи!“ разстояние от нас.
Докато разговаряхме, Димитър продължаваше да рисува своята икона на свети Йоан Рилски, взирайки се в образеца на масата пред него. Иконата на Рилския подвижник е първата, която той разпознава измежду моделите, които отец Йордан им дава в началото на курса. Преди няколко години с майка му отиват в Рилския манастир и се качват до мястото, където се е подвизавал и упокоил подвижникът. До скалата, където Рилският чудотворец е пребивавал в молитва, Димитър прочита надпис – думите, които светецът оставя като завет към своите ученици, и те силно го впечатляват. Разказвам му за „Завета“ на св. Йоан и как да го намери, за нетленните мощи на св. Йоан. Не крие, че е заинтригуван.
„Всичко ли минах по тази икона?“, запита се сам, взирайки се ту в своето творение, ту в образеца пред него.
Порази ме осъзнаването на факта, че момчето пред мен учи „Материалознание“ в един от най-престижните университети в света (ETH Zürich) и в същото време изписва тази икона. Паралелът между изучаването на структурата на материята на научно ниво и преобразяването ѝ, освещаването ѝ чрез благодатта, придаваше на сцената изумителен, почти кинематографичен заряд.
Наблюдавах как с всеки деликатен щрих върху дъската все повече изплува образът на Рилския чудотворец и как под четката на младия иконописец изображението се доближава до своя първообраз. И си помислих, че това е жива илюстрация на християнския живот – този, по който Димитър е поел.
Върху тъмните тонове на т.нар. санкир – долния тъмен подложен слой боя, иконописецът постепенно нанася все по-светли и по-светли слоеве (просветления), докато изплува ликът. По същия начин в духовния си живот тръгваме от тъмнината на увредената от грехопадението човешка природа и чрез покаянието, подвига на вярата и приетата Божия благодат постепенно придобиваме богоподобие. Всеки наш житейски избор, всеки нов акт на любов прибавят нов щрих, който ни доближава до Лика Христов.
И както иконата няма за цел да бъде оригинално творчество на художника, а вярно изписване на своя Първообраз, така и човекът е призван да се приближи към своя Творец, да придобие богоподобие. Да се уподоби на Идеала – Христос.
Или пък истинският Иконописец е Сам Бог и ние просто трябва да Му позволим да отобрази Себе Си в нас?
И си помислих за моя млад събеседник: Бог вече изписва прекрасния му образ. Видно е.
Автор: Александра Карамихалева
Повече за БПЦО в град Цюрих, Швейцария може да чуете в новия епизод на „Мост на вярата“.
Щрихи в Цюрих: Когато Небесният Иконописец държи четката
