+ 6 Неделя след Пасха ¬ на Слепия. Св. мчк Николай Софийски. Събор на св. Баташки мъченици. Св. ап. Андроник. Гл. 5, утр. ев. 8, ап. Деян. 16:16-34 (с. 42), лит. ев. Ин 9:1-38 (с. 33), [на св. Николай Софийски: ап. 2 Тим 2:1-10 (с. 357), лит. ев. Ин 15:17-27, 16:1-2 (с. 241)] (Тип. с. 317 и Тип. с. 310, т. 6)
Смелостта да си пожелаеш църква – българите в Ирландия основават своя църковна община
Тази година на най-светлия празник за православието – Възкресение Христово българите в Ирландия празнуваха заедно. Това беше първото богослужение на български език на острова след 15-годишно прекъсване. Лично Негово Високопреосвещенство Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний отслужи Пасхалното богослужение, с което бяха положени основите на нова БПЦО, за да могат нашите сънародници в Ирландия да живеят живота на Православната църква и заедно да се молят на български език.
Даниела Георгиева живее в Ирландия от 25 години – време, в което „временното решение“ се е превърнало в постоянен дом за нея и семейството ѝ. Като председател на дружество „Васил Левски“ и основател на българското училище в гр. Шанън, тя посвещава сили и време на това да предаде на децата с български произход най-чистите християнски добродетели и чувството за родова и верова принадлежност.
В един емоционален разговор за подкаста „Мост на вярата“ Даниела Георгиева говори за Църквата като обединител, като извор на надежда, на смисъл.
Препълненият с наши сънародници храм, по чиито лица се виждат вълнение и сълзи на радост, я изпълва с надежда, че след десетилетия в периферията на Европа българите в Ирландия най-после са събрали смелост да си пожелаят своя църковна общност. А когато копнежът на живеещите на острова наши сънародници срещне разбирането и подкрепата на институциите и всички обединят силите си чудесата стават реалност. Даниела споделя:
Аз съм в Ирландия вече 25 години, което е една много сериозна цифра. Дойдохме за малко с идеята да се види какво може да ни предложи животът тук, и така се получи, че временното стана постоянно и сме тук със семейството ми вече четвърт столетие. Включително малкият ми син е роден тук в Ирландия, в Лимерик. Опитваме се по всякакъв начин да пренесем всичко българско, да запазим всичко българско. Дружеството с идеална цел „Васил Левски“ в Шанън е сдружение на българите от Западна Ирландия и ние, освен че организираме събития за общността, организираме и българското училище „Васил Левски“ в Шанън“.
Макар да се бои да не прозвучи като клише, тя утвърждава, че българинът, където и да отиде, започва първо с изграждането на българско училище и общност, а след това узрява и за идеята за създаване на църква.
Ние досега не сме имали църква и за разлика от българите в Дъблин, които имат възможност да ползват православни храмове на други православни народности, при нас няма такава възможност. Това, което ние правим като общност, е в училището да обясняваме на децата основните църковни празници, църковните ритуали и смисъла, който е вложен в тях. Опитваме се да им предаваме християнските добродетели в най-изчистен вид, според това какво те биха могли да разберат на съответната възраст, а и да ги убедим, че всъщност вярата обединява. Вярата и Църквата създават усещане за принадлежност към определена общност. Другата функция на вярата е да дава надежда.
„А тазгодишният Великден е наистина историческо събитие – Западноевропейският митрополит Антоний да дойде в Дъблин и да изнесе празничната Великденска литургия за всички нас! За мен това е знак. Приемам го като символ на възможност за развитие, на възможност да се обединим около идеята за създаване на българска църковна общност. Да се обединим около идеята за българска църква. Смятам, че ако всички ние работим по въпроса, това ще се случи“.
Даниела вярва, че въпреки трудностите и нуждата от много усилия, когато има желание и вяра, нещата се случват.
И ние сме го доказали. Нашата общност съществува от 2012 г. В нашето училище идват хора, които пътуват по 150 км, за да доведат децата си. И това е достатъчно основание да смятаме, че българинът, където и да се намира, има нужда от връзка с корените си, от връзка с това, което го определя като българин.
„Самото приемане на християнската вяра като официална религия е било с цел обединение на България. Така че и ние можем да се обединим като общност и да успеем в това начинание“, допълва тя.
В разговора ни се спряхме на думата „историчност“. Пътувайки към Дъблин, се питах дали хората, участвайки в подобно събитие, покрай цялата суета на организацията си дават сметка, че са част от историческо събитие. Вярвам, че техните потомци ще разказват за този ден – кога и как се е основала Българската православна църковна община в Ирландия. Даниела потвърждава това с думите си:
Ами аз мога да кажа за себе си и за моите деца, които са тук, че усещането за историчност го има. И със сигурност мога да гарантирам, че във всички, които успяхме да пристигнем през блокадите по пътищата и пътувахме часове наред, за да можем да участваме в това събитие, усещането за историчност е много сериозно и силно. Отдавна говорим за църковна общност, отдавна коментираме липсата на такава.
В действителност Църквата и вярата дават смисъл на събития като сключване на брак или кръщене на дете, или погребение на близък. За съжаление, досега не сме имали възможност да бъдем заедно в такива дни и някак хора, които тук сме близки и приятели, не можем да присъстваме на такива много важни моменти в човешкия живот. Докато, ако съществуваше българска църква в Ирландия, това щеше да е съответно празник или тъга за цялата общност“.
Припомних, че в своето слово след Пасхалното богослужение в Дъблин митрополит Антоний спомена, че Църквата е Тяло Христово и когато страда или се радва един от Неговите членове, цялото Тяло съпреживява с него. Това е огромна подкрепа за хората от общността. Попитах Даниела как вижда бъдещето на новосъздаващата се БПЦО в Ирландия и своето място в нея и тя сподели:
За мен това означава обединение на усилията на вече съществуващите общности, изградени по места. Разбира се, хората, които живеят в Дъблин, са много повече от нас, но пък ние, живеещите в Западна Ирландия българи, сме една изключително здрава, сериозна и задружна общност.
За мен начинът да успеем в това начинание е да се направи едно сериозно сътрудничество, да се разпределят отговорностите, да има точна структура, ясни правила, които да се следват. Разбира се, няма как църквата да е в Западна Ирландия – за нас пак ще е по-трудно. Но дори да се осъществи в Дъблин, това променя изцяло нещата – всеки би могъл да дойде“.
Въпреки дългите години на острова, в храма тя открива много нови, непознати лица на сънародници, чието присъствие доказва, че гладът за вяра и надежда е по-силен от разстоянията, а общността е по-многобройна, отколкото е предполагала.
Аз до момента си мислех, че познавам голяма част от българите в Ирландия заради дългогодишното ми пребиваване тук. Но днес видях непознати лица. И най-важното, видях вълнението, благодарността, искреното чувство, разплаканите лица – включително и моето. Това показва колко е важен този ден за всички нас. Какво важно значение има той и като мотивация, и като засилване на убеждението ни, че вече имаме фундамент, на който да стъпим за изграждането на църковна общност, да си кажем: отсреща има разбиране, ние ще свършим нашата част от работата и след това ще берем плодовете на труда си.
Даниела подчертава, че основание за надежда, че ще успеят в това начинание ѝ дава фактът, че имат посланик като госпожа Ваня Андреева-Малакова, както и готовността на митрополит Антоний да откликне на техните нужди. Тя е категорична, че без помощта на Светия Синод и дипломатическите мисии, усилията на общността сами по себе си не биха били достатъчни.
Отбелязах, че в Западна и Средна Европа има повече от 40 български православни църковни общини, така че няма основание да се съмняват, че и българите в Ирландия ще успеят да се организират и да имат редовен богослужебен и енорийски живот.
Да, това наистина е така – съгласи се събеседничката ми, – но Ирландия като малък остров и по-отдалечена от континентална Европа до момента някак остава настрана и може би ние самите не сме имали смелостта да си го пожелаем.
Тръгвам си от Ирландия с увереността, че Великденската света литургия в Дъблин ще бъде здравият темелен камък, върху който нашите сънародници ще изградят своя църковна община и тя ще пребъде за поколения напред. Техният ентусиазъм, решимост и разбирането им, че успехът на това свято дело зависи от всички тях, са залог за добра надежда.
Православната ни вяра и светоотеческата традиция ни учат, че нищо добро не се гради без осъзната воля и лични усилия, без да положим в основите му най-ценното, което имаме – душата си.
И че без Бога не можем да вършим нищо!
Автор: Александра Карамихалева
Повече може да чуете в епизода на подкаста „Мост на вярата”:
