Самата история показва недвусмислено, че когато една общност – било то държава, група държави или нашият християнски свят, но и всяка друга общност – загуби вярата си, тя фактически се обрича на самопогубване – така разсъждава Станислав Славов.
Бизнес анализатор, чиято работа е да начертава стратегии за преодоляване на проблеми, и християнин, за когото вярата кардинално определя подхода към тях.
„Обществото е реплика на нас, хората, и ние сме част от него. Ние сме обществени животни и винаги живеем в общество. Това е нашата природа и сме създадени така, защото Господ има такъв промисъл за нас. Но закономерността е такава: когато една общност в мнозинството си загуби вярата си, закономерно се намира кой да я ограби и да я унищожи“, категоричен е той. Как според него можем да противодействаме на това?
Присъединявайки се към онази част от хората, които са носители на благодатта, Божиите угодници, увеличавайки тази част, ние всъщност даваме шанс на обществото си.
Вметвам, че отдалечаването от Бога е началото на края за една цивилизация, а моят събеседник допълва: „Да, но е и предизвестие за края. А ние, когато сме предизвестени, трябва да погледнем не просто към учебниците по история, а и към онова, което можем да видим зад тях. Какво показва историята? Какво е казал самият Христос? Ние се самопогубваме по всякакъв начин, ако изоставим вярата си. Всички не могат да бъдат вярващи, но поне една част от нас не трябва да се отвръща от вярата, а да държи на нея. Това се предава, то се разпространява и в резултат хората в общността са по-скоро с вярата си, отколкото с врага на вярата. И това „по-скоро“ има голямо значение – накъде натежаваме повече. Господ знае, че ние не можем да бъдем перфектни и затова по милостта Си е пратил като жертва Своя Син“.
Станислав Славов е роден в гр. Генерал Тошево, област Добрич. Завършва Немска езикова гимназия в Добрич и Технически университет – Варна със специалности „Софтуер“ и „Маркетинг“. Още по време на следването си създава собствен бизнес – компанията „Принцепс“, консултантска фирма в областта на маркетинга и комуникациите, както и издателство за научна литература. За високите стандарти, които задават в тези браншове с колегите му, получават национално признание за приноса си.
За кратко продължава развитието си в Англия, а след това и в Швейцария. От 2014 г. е в „НоваКюри“ АГ (NovaCure) като проектен мениджър по развитието на нов медицински метод – рядко срещана голяма крачка в подобрението на лечението на мозъчни тумори. От 2023 г. е консултант и бизнес анализатор към Президиума на директората на най-голямата университетска болнична група в Швейцария – „Инзел Груп Берн“ (Insel Gruppe Bern), по въвеждането на цялостна медицинска информационна система. Впоследствие получава предложение за постоянен ангажимент в „Инзел Груп“, където работи и в момента.
Семеен е. От 16 години живее в Швейцария със съпругата си и тяхната дъщеря. Причина за преместването им стават научните занимания на съпругата му в област на медицината, която изисква високотехнологично оборудване.
Израства през социалистическия атеистичен период, но във фамилия със здрава ценностна система и пример за висок морал. Записите с църковни песнопения на хор „Йоан Кукузел“, старобългарската литература, ученическите екскурзии по манастири – всичко това го води постепенно към вярата и Църквата.
В училище изучавахме и писахме класни работи по православни текстове, за което бях подпомогнат от мой роднина, корифей по литература, включително старобългарска. Срещата ми със старобългарската литература и общуването с майстора на словото, който ме пренесе в онази духовно величествена епоха, бяха първите ми последователни изживявания във вярата – спомня си той.
„Първата ми жива среща с Църквата беше в Дряновския манастир, когато чух на живо молитвени песнопения от светата Литургия. Тази радост изживях по време на екскурзия, организирана от гимназията. Беше неописуемо, блажено – нов за мен свят, нематериален, но истински“.
По това време, по силата на интереса си към изкуството, попада при колоритната личност и известна майсторка на църковна дърворезба Веска Колева Хаджийска край Троянския манастир. „Примерът на нейната духовна ревностност и мъдрост, общението с нея и опознаването на християнската духовна практика в течение на много години бяха всъщност моето въцърковяване. Нейното присъствие в живота ми (а по-сетне и в живота на семейството ми) беше спасение в трудните години на оцеляване в бизнеса, в периоди на драми и промени – та досега“, продължава разказа си Станислав Славов.
В тези години имах щастието да общувам с неповторимия дядо Неофит, тогава монах в Троянския манастир, по-късно Русенски митрополит, а след това и патриарх на Българската православна църква. От него получих жив пример за християнска любов и доброта – едно изключително светло духовно приятелство, което остава завинаги.
Вярваща, последователна и ревностна християнка е и майката на съпругата му. Общуването с нея и с една много сплотена християнска общност във Варна, както и с отците в нея, той определя като опора и благословение за семейството му.
В Швейцария дълги години посещават руската, сръбската и гръцката църква. Неотдавна, преди около две години, научават, че български свещеник служи Литургия в Цюрих. Отиват на служба и оттогава българската църковна община там става духовен дом за семейството му в Швейцария. „А изключително отдадените отец Йордан и Негово Високопреосвещенство митрополит Антоний са нашите духовни отци. Да имаме своя православна църква, макар да сме на такова разстояние от Родината, е голям дар – казва той. – Да помагаме в нея със скромните си възможности е радост“.
Виждаме с очите си как общността расте, как получи благословение за регистрация като църковна община; чувстваме грижата на отците за спасението на душата и опората в живота – това е милост от Бога.
Питам го какво е за него лично, за живота му и изграждането му като личност православната вяра и Българската православна църква. „Смисълът на живота, който човек има шанса да открие и, откривайки го, трябва да го последва“, отговаря без колебание той.
За него животът ни е даден именно, за да очистим душата си и да я подготвим за вечността. Казва, че не е открил вярата изведнъж. В семейството си е имал вярващи хора – неговите деди, които са му показвали и подсказвали под една или друга форма смисъла на християнството. Но личният му път към Църквата е поредица от много отделни стъпки: досег до писанията на светите отци, срещи с хора с ревностна вяра... Така постепенно се изгражда като личност и християнин – процес, който той определя като безкраен.
Наскоро Станислав Славов бе постриган за иподякон от Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний по време на посещение на архиерея в Цюрих.
Господ благослови и владиката благослови да мога да влизам и да се моля в олтара, да служа още по-ревностно. Това е изключително важно събитие за мен, защото приемам още едно задължение в Христовото воинство и съм призван с още по-голяма всеотдайност да Му служа.
Питам го как вярата му помага да носи житейския си кръст в ежедневието и да изпълнява служебните си задължения.
„Моята професия е бизнес анализатор – в бизнеса, но и в областта на софтуера, което е по-специфична сфера“, казва той и обяснява, че независимо от областта, бизнес анализът би трябвало да изпълнява една и съща функция, а именно: да подпомага подобрението на работеща система, като я привежда от състояние на дефицит към състояние, в което нуждите са удовлетворени и тя получава възможност за по-добро развитие. „И ето тук идва въпросът: какво означава „по-добро развитие“ в бизнеса или в софтуера? Точно тук е ролята на вярата, която задава критериите кое е добро и кое – не. Защото в търсенето на „по-доброто“ голяма част от колегиума, с който работя, е насочена към техническите решения. Но съдейки от моя жизнен опит и от това, което знам от светите отци и от общността ни от вярващи хора, разбирам, че технологията не може да бъде водеща при вземане на решения; че тя може да бъде както полезна, така и увреждаща. Защото в нея има сила, тя е лост, а този лост може да бъде употребен както в полза, така и в ущърб на хората и на духовността в обществото ни. А духовността за мен е определящ фактор за добруването на социума и за осъществяване смисъла на нашия живот“.
Според моя събеседник, когато човек се ръководи във всичките си дела и решения от вярата и Божиите заповеди и трупа духовен опит чрез усърдие в молитвата, богообщението и служенето в Църквата, той придобива ясни критерии за добро и зло от перспективата на вечността, а не само от временната изгода. Така дори при вземането на технологично или бизнес решение човек може да бъде по-полезен и за самия бизнес, и за благоденствието на обществото. Убеден е, че когато човек, изпълнявайки своите служебни задължения или своята мисия, се ръководи от непреходните християнски ценности и ги втъкава в работата си чрез решенията, които взема, тогава резултатът е добър.
„Интересен е процесът, в който това се случва, защото понякога човек се озадачава от някои аргументи, вплетени в дискусия или при вземане на решение. Когато някой по-висш в йерархията е наложил нещо, понякога се вижда дисфункция по отношение на ценностите, която по пряк или индиректен начин би могла да нанесе вреди. Това е борба – по някакъв начин да предотвратиш моралните щети и да заложиш доброто в решението. Това е много силно изразено в професия като бизнес анализатор, защото той търси промяната. А каква да бъде тя? С бизнес анализа се задават стъпките, посоката и изпълнението им, а във всичко това ясно прозира ценностната система на човека“.
Моментът на промяна винаги е свързан с криза и риск. В риск се проявяват манталитетите на хората и групите – как те приемат кризата, как реагират на нея: дали утилитарно, или принципно. А за нашия свят – европейския, християнския – „принципно“ означава да постъпваме съобразно принципите, зададени ни от Христос.
Ако успяваме да свържем тези принципи с работата си, тогава по един чуден начин, даже бих казал – чудесен, в перспектива се осъществява едно наистина добро и работещо решение. Дори печелившо – нещо, което за бизнеса често е единствено важно, а това е голяма грешка. Така се наместват обстоятелствата, така се постигат целите и така се преориентират екипите, че постигнатият резултат всъщност надвишава многократно предварителните представи на онези, които са си поставили за цел да търсят добро решение – споделя опит Станислав Славов.
Питам го дали един човек сам по себе си е в състояние да промени нагласите и посоката в цял екип, в голяма група от хора или в цялото общество. След кратък размисъл той отговаря така: „Мисля, че е голяма грешка човек да смята, че може да промени света или части от него. Дадени са ни заповедите, учим се в общността си и Господ отгоре следи какво става. Без Неговата помощ не бих казал, че някой може да промени нещо. Може да опитва. Може да направи нещо неправилно. Може и да успее да направи нещо правилно, но мисля, че пак Господ стои зад това – независимо дали го осъзнаваме, или не. Защо? Защото на този свят съществуват Господ и „другата сила“ като два противоположни полюса. Христос ни е показал вярната посока, дал ни е компас, за да я следваме. Хората, които нямат вяра, вслушвайки се интуитивно в съвестта си, също биха могли да се ориентират, ако се придържат към традиционните морални ценности, които по перфектен начин са формулирани и зададени в християнската ни общност. Но зад това пак е Господ. Той стои зад тези човешки ценности и действа чрез всичко, ако Му позволим. Стига да Го допуснем да заеме мястото на нашите недъзи“.
Станислав Славов и съпругата му се опитват да възпитават дъщеря си така, че тя да израсне като пълноценна личност, за която вярата и християнските ценности са определящи. Според него малцина родители са толкова самоуверени, че да са сигурни, че правят най-доброто за детето си, но почти всички имат това желание. За него възпитанието е двустранен процес:
Бих казал, че възпитанието на детето е възпитание и на самите родители.
Не бих гледал отвисоко на детето си като негов възпитател. През цялото време моето дете е било и мой възпитател. В този процес детето участва интуитивно, с детската чистота, която Господ му е дал, а аз – по-мисловно, осъзнато и с повече житейски опит. Само привидно родителите възпитават децата си. Ако някой има такава амбиция, мисля, че греши“, казва той.
Според него е много важно децата да усещат опора у родителя, да чувстват авторитета му по силата на йерархията между поколенията, която Господ е задал. Но в духовен план деца и родители се учат заедно и заедно се усъвършенстват. Той не твърди, че този процес е демократичен или че изключва йерархията, но смята, че взаимодействието с детето трябва да е уважително, зачитащо човешкото му достойнство. Целта е да се възпита здравословно християнско самочувствие на отговорна личност, която знае как да взема решения и да носи отговорност за тях.
Ако родителят може да даде това със собствения си пример, това би било перфектното възпитание“ – заключава събеседникът ми.
И макар със съпругата му да осъзнават, че не са застраховани от грешки, се стараят да предадат на дъщеря си определящи за живота ѝ християнски ценности, съчетани с прагматично житейско възпитание – как да се справя в този свят.
Когато със съпругата му се преместват в Швейцария, момичето им е още в ранна възраст. Един от най-важните въпроси за тях е как да съхранят детето си като българче. Като родители, отглеждащи дете извън Родината, в страна с различни традиции, те са полагали специални усилия то да изучава български език и да култивират у него любов към България. Старали са се дъщеря им да разбере достойнствата на страната ни, да събере най-ценното от нея в сърцето си и да го съхрани там. „Ние сме правили изключително много стъпки в тази посока – да я обучаваме на български, писмено и говоримо, да познава българската история и литература. Когато сме посещавали България, сме я оставяли „да плува“, да диша в българското. Там тя има своите родственици, приятели и манастира, край който сме пребивавали през отпуските с тамошната ни общност“.
Говори за Троянския манастир, за Орешак и махалата в околностите на манастира. Жената, изиграла специална роля във възпитанието на дъщеря им, е Веска Хаджийска – майсторът дърворезбар, онази прекрасна, сърдечна личност, повлияла някога силно и върху неговия живот.
Тя учи децата на православна вяра в лятно училище, в автентична възрожденска атмосфера, с програми, които са просто от Господ спуснати: иконопис, дърворезба, грънчарство… Там мирише на сено, на цветя; там има мечки; там е истинско. Всичко това така здраво е армирало отношението на дъщеря ни към страната ни, че когато кажем „България“, в нея възникват най-хубавите мисли, усещания, спомени и чувства.
И няма как да е иначе. Защото виждам тези мисли, усещания, спомени и чувства, изписани върху озареното лице на моя събеседник и в блесналите му, насълзени очи.
Автор: Александра Карамихалева
Повече за БПЦО в Цюрих очаквайте в новия епизод на подкаста „Мост на вярата“.
Едно православно семейство в Швейцария – между финансите, фармацията и вечността