Становище относно процедурата за преместване (напускане) на светогорски монаси от Света гора в друг манастир или друга църковна юрисдикция (друга поместна автокефална църква)
Автор: д-р Александър Смочевски
Свети апостол Павел ни наставлява: „Всичко да става с приличие и ред“ (1 Кор. 14:40). Действително в Църквата Христова всичко следва да става с приличие и ред, тоест като съблюдаваме стриктно, в степента на възможното, на заповяданото нам от Свещеното Писание, свещените правила на Църквата, както и от уставите на всяка Поместна православна църква. Поради възникналия интерес в църковните среди относно конкретната процедура при окончателно напускане на светогорски монах, йеродякон или йеромонах от обителта на неговото покаяние, както и за по-голяма яснота, публикуваме по-долу каноническо становище, в което въпросът е анализиран подробно и изчерпателно с позоваване на съответните извори.
Според Конституцията на Република Гърция Света гора – Атон представлява „самоуправляема част от гръцката държава“ (чл. 105), която се намира под духовната юрисдикция на Вселенската патриаршия и се управлява съгласно Устава на Света гора, който се съставя и гласува от двайсетте светогорски манастири и се утвърждава от Вселенската патриаршия и от Народното събрание на Гърция[1].
Двайсетте манастира на Света гора имат статус на ставропигиални манастири (чл. 1 от Устава на Света гора). Същевременно обаче, техният ставропигиален статус е ограничен[2] от гореспоменатия автономен характер на Света гора[3]. Гръцкият законодател се е опитал да удържи тъкмо баланса между ставропигиалния им статус и конституционно и традиционно гарантираната тяхна автономия. Както свидетелстват историческите извори, никога не е имало изрично изискване Вселенската патриаршия да издава разрешение за монашеско пострижение на Света гора или за установяване на монах от друг манастир извън Света гора или от друга църковна юрисдикция (друга Поместна автокефална църква) в някой светогорски манастир. Винаги това е било в правомощията на самите светогорски манастири[4] в контекста на самоуправляемия (автономен) характер на Света гора – Атон.
Според Устава на Света гора, за да бъде ръкоположен светогорски монах в свещен сан (за йеродякон или йеромонах), е необходимо предложение от страна на ръководството на съответния светогорски манастир, чийто брат е въпросният монах. Манастирът се обръща с покана към някой каноничен архиерей, който извършва ръкоположението (чл. 98). За извършване на свещенодействието (света литургия и ръкоположение) въпросният архиерей трябва да има разрешение от Вселенската патриаршия, но и от Свещения кинотис. При това разрешението се дава за свещенодействието изобщо, а не за конкретното ръкоположение на конкретния монах („Никой архиерей не може да извърши свещенодействие на Света гора, ако не е снабден с документ от Вселенската патриаршия, който да показва, че няма пречка за свещенодействието, и ако няма разрешение от Свещения кинотис...“, чл. 173)[5].
Древните светогорски устави, както и утвърдената светогорска практика, са възприели още от самото начало – по икономѝя – възможността за преместване на даден светогорски монах от манастира на неговото покаяние в друг манастир – в границите на Света гора или пък извън тези граници. По-късни светогорски устави също допускат тази практика, когато има основания[6].
В същия дух постановява и действащият Устав на Света гора: „Ако някой монах поиска да напусне светата обител на покаянието (си), има правото да поиска от нея отпустително писмо. А пък обителта му предоставя такова, доколкото са налице достатъчни основания за напускане“ (чл. 103, подчерт. мое).
Отпустителното писмо се дава както за преминаване към друг светогорски манастир, така и за преминаване на служение извън Света гора. Тук ще си позволим да цитираме мнението на приснопаметния професор по църковно право Хараламбос Папастатис: „В два случая, смятам, манастирът е задължен да предостави отпустително писмо, тъй като тук достатъчни основания са самоочевидни: а) когато монахът (но не и игуменът му) бива избиран и е поканен за игумен на друг манастир и б) когато монахът е избран за епископ от дадена Православна църква и моли своята обител да го отпише от братството ѝ“[7].
Какви трябва да са тези „достатъчни основания“ за преместване (напускане), не е посочено в Устава. Следователно във всеки отделен случай трябва да се преценява in concreto, за да се установи дали действително има достатъчно основания за напускането на монаха. Преценката е в правомощията на съответния светогорски манастир[8].
Тук следва да се отбележи, че в чл. 103 от Устава на Света гора не се прави разлика между монах и клирик. Следователно нормата се отнася и за онези монаси, които нямат свещен сан, и за онези, които имат (т.е. са йеродякони и йеромонаси)[9]. Може да се направи логическият извод, че онези светогорски монаси, които имат свещен сан, са клирици на Вселенската патриаршия само доколкото са тъкмо светогорски монаси; от момента, в който престават да бъдат светогорски монаси, те престават да бъдат и клирици на Вселенската патриаршия. На същото мнение е и най-големият гръцки историк на византийското право, професорът по църковно право Спиридон Троянос, който пише: „Значителен брой от светогорските монаси имат и качеството на клирици, т.е. са йеродякони и йеромонаси... Окончателно напускане на св. обител е възможно с издаване на отпустително писмо (чл. 103 от Устава на Света гора)“[10].
След като манастирският събор вземе решение за освобождаването на монаха, игуменът издава подписано от него „отпустително писмо“ (ἀπολυτήριον)[11]. По смисъла на гръцкото законодателство, издаваното от игумена на манастира отпустително писмо е официално признат от държавата документ[12].
Както вече беше посочено, според Конституцията на Република Гърция Уставът на Света гора се утвърждава от Вселенската патриаршия (чл. 105). Следователно утвърждавайки го, тя приема и се съгласява и с уставната норма, според която монасите, които напускат Света гора окончателно, получават за целта отпустително писмо от игумена на манастира, в който са били дотогава монаси (без да се изисква друго, специално разрешение от Вселенската патриаршия). В случая става дума за делегирано пълномощие от страна на Вселенската патриаршия на съответните светогорски манастири. Константинополският архиепископ, под чиято канонична юрисдикция се намират двадесетте атонски манастири, има принципното право да издава отпустителни писма на светогорските монаси. Утвърждавайки обаче Устава на Света гора, Вселенската патриаршия е решила да делегира това правомощие на манастирските събори на съответните обители и така по силата на това делегирано правомощие те имат правото да се произнасят по този въпрос.
През последните години могат да се посочат различни примери на светогорски монаси от Зографската св. обител „Св. Георги“, които са напуснали манастира, като за целта са получили отпустително писмо от игумена, и сега са клирици на Българската православна църква.
Множество са примерите от последните десетилетия на светогорски монаси, йеродякони и йеромонаси, които са напуснали своите манастири с издаване на отпустителни писма и с благословение на игумена и на манастирския събор и са се присъединили към други Поместни православни църкви. Немалко от тях са били ръкоположени по-късно за епископи. Макар че нито каноничното право, нито църковното право следва да бъдат свеждани до някакъв вид прецедентно право, нека да се спрем само на един пример, който е достатъчно показателен. Става дума за случая с Негово Високопреосвещенство Амантийски митрополит Натанаил (Албанска православна църква), голям приятел на Българската православна църква, дължащо се и на неговото духовно приятелство с приснопаметния Неврокопски митрополит Натанаил.
Той е постриган за монах във Великата лавра на Света гора през 1982 г., а през 1987 г. е ръкоположен за йеродякон и йеромонах. От 1991 г. е проповедник към митрополията на Аргирокастро, а през 2012 г. е ръкоположен за Амантийски епископ, викарий на Албанския архиепископ. През 2016 г. Амантийската епископия е възведена в митрополия. Той напуска Света гора и става част от Албанската православна църква с благословението на игумена и на Манастирския събор на Великата лавра. Пред нас митрополит Натанаил категорично заяви, че за целта не е било необходимо отпустително писмо от Вселенската патриаршия и няма такава практика да се издава отпустително писмо от нея.
От всичко гореизложено може да се направи изводът, че за доброволното напускане на светогорски монах на манастира на неговото покаяние и преместването му в друг манастир или в друга църковна юрисдикция са необходими три условия sine qua non:
а) свободно желание от страна на въпросния монах, за което има „достатъчни основания“;
б) съгласие на манастира, което констатира наличието на „достатъчни основания“ и което се изразява в издаденото от игумена отпустително писмо (чл. 103 от Устава на Света гора);
в) съгласие на приемащата страна (друг манастир или съответен канонично компетентен орган на друга Поместна църква) за приемането на въпросния монах.
Текстът е поместен в Църковен вестник / бр. 1 – 2025 г.
------------------------------------
БЕЛЕЖКИ:
[1] В периода на Византийската империя Света гора – Атон също има характера на широка автономия. Това е особено показателно, като се има предвид крайно централизирания модел на управление на Империята. До 1312 г. не може да се говори за официален пряк каноничен контрол на Вселенската патриаршия над Света гора – Атон. Известен е случаят, при който в продължение на почти едно десетилетие Света гора е била под каноническата власт на митрополита на Йерисос, а не на Вселенския патриарх. Показателно е, че и до днес въпросният митрополит носи титлата „митрополит на Йерисос и Света гора“ (Δ. Παπαχρυσάνθου, Ὁἀθωνικὸςμοναχισμός. Ἀρχὲςκαὶὀργάνωση, Ἀθήνα 1992, σ. 321).
[2] Той се изразява преди всичко в богослужебното споменаване на името на Вселенския патриарх, както и в произнасянето на Вселенската патриаршия като последна съдебна инстанция по въззивни жалби на светогорци, разглеждани предварително от съответния манастир и от Свещения кинотис като по-нисши инстанции.
[3] Показателни са думите на приснопаметния архим. Георгий (Капсанис), игумен на манастира Григориат, д-р по канонично право: „Действително, общо е съзнанието на светогорците, че без самоуправление не би съществувала Света гора“. Ἀρχιμ. Γεωργίου, «Περὶ τοῦ αὐτοδιοικήτου τοῦ Ἁγίου Ὄρους, τῆς ἑλληνικότητος καὶ τοῦ πανορθοδόξου χαρακτῆρος αὐτοῦ», Τὸ καθεστὼς τοῦ Ἁγἰου Ὄρους, ἔκδοσις Ἱερᾶς Κοινότητος Ἁγίου Ὄρους Ἄθω 1996, σ. 134.
[4] „Εἴσοδος καὶ ἐγκαταβίωσις ἐν Ἁγίῳ Ὄρει ἀλλοδαπῶν Ὀρθοδόξων. Νομοκανονικὴ προσέγγισις (Εἰσηγητικὴ Ἔκθεσις Ἱεροκανονικῆς Ἐπιτροπῆς)“, ΤὸκαθεστὼςτοῦἉγἰουὌρους, ἔκδοσις Ἱερᾶς Κοινότητος Ἁγίου Ὄρους Ἄθω 1996, σ. 54. Разбира се, за да се присъедини монах от друга църковна юрисдикция към светогорски манастир е необходимо да има отпустително писмо от съответните органи на собствената си Поместна църква, към която е принадлежал. Σπ. Τρωϊᾶνος, «Προϋποθέσεις καὶ διαδικασία ἐγκαταβιώσεως ἀλλοδαπῶν στὸ Ἅγιον Ὄρος. Γνωμοδότηση», ΤὸκαθεστὼςτοῦἉγἰουὌρους, σ. 60 – 61.
[5] I. Konidaris, The Status of Mount Athos, Mount Athos 2019, p. 56. От това следва, че дори архиерей на Вселенската патриаршия не може да служи на Света гора без разрешение на Свещения кинотис.
[9] Авторитетният гръцки проф. по църковно право Йоанис Конидарис също приема, че нормата на чл. 103 се отнася както до монасите, така и до йеромонасите светогорци: Konidaris, The Status of Mount Athos, p. 73.
[11] Пак там. Δημ. Πετρακάκος, Τὸ μοναχικὸν πολίτευμα τοῦ Ἁγίου Ὄρους Ἄθω, Ἀθῆναι 1925, σ. 105 – 106. Вж. образец на отпустително писмо, взет от архива на светогорския манастир Ксенофонт (1905 г.): Δημ. Πετρακάκος, Νέαι πηγαὶ τῶν θεσμῶν τοῦ Ἁγίου Ὄρους, ἐν Ἀλεξανδρείᾳ 1914, σ. 66.
[12] Ἀποστολάκης, Ζητήματα καταστάσεως μοναχοῦ, σ. 66 – 67. Вж. също решение №1438/1958 на гръцкия Висш административен съд (Συμβούλιο τῆς Ἐπικρατείας), който по същество признава правна сила на отпустителното писмо, издадено от светогорски манастир. Вж. също решение на Висшия касационен съд на Гърция (Първо отделение, № 170/1964), който потвърждава същото. D. I. Doens, Χ. Παπαστάθης, Δημ. Παπαγεωργίου, καὶ Δημ. Νικολακάκης, Νομοκανονικὴ Βιβλιογραφία Ἁγίου Ὄρους Ἄθω (1912 – 2000), Ἁγιορείτικη Βιβλιοθήκη, Ἅγιον Ὄρος 2007, σ. 99, 108 – 109, 113.
