Цветница
„Благословен Идещият в име Господне" (Мат. 21:9)
В селото Витания живели Лазар и двете му сестри Марта и Мария. Там бил Иисус, за да възкреси Лазар, който от четири дни бил в гроба. Слухът за това чудо бързо се разнесъл из Йерусалим и много иудеи, дошли за предстоящия празник Пасха от разните краища на Римската империя, както и мнозина от самия Йерусалим пристигнали във Витания, за да видят Христос и възкръсналия Лазар.
На другия ден Иисус заедно с учениците си потеглил за Йерусалим.
Йерусалим устроил царско посрещане на Иисус Христос. Дори и в най-големия си подем и блясък, при мъдрия Соломон - строителя на величествения храм в Йерусалим, или при самото освещаване на храма градът не е изживявал такова възторжено настроение, както в този ден, в който Христос бил посрещнат като Цар.
Всичко в града е на крак. Радостна тревога. Мало и голямо се притиска да види Този, Който възкресил Лазар, Който пристига, за да въздигне Иудейското царство в пълно величие.
Градът е в екстаз. Жителите му - озарени с надежди. Спящите синове Израилеви са събудени. Макар и за кратко време те виждат, признават, приемат и прославят обещания Месия. Това бе манифестация на духа и за пръв път пълно единство на всички, живеещи в града и стотиците хиляди гости от всички краища на тогавашния свят.
Словото Божие казва, че когато Христос навлязъл в градските улици, „градът се потресе", а чужденците започнали да се питат: „Кой е този?" Народът отговарял: „Този е Христос, Пророкът от Назарет галилейски". Чували с възторжени песни „Осанна на Давидовия син, благословен Идещият в името Господне, Царят Израилев... осанна във висините".
Малка група стои настрани. Тя не участва в тържеството. Възторжените викове на народа бодат сърцата и душите им..., злобно съскат, скърцат със зъби, отровна змия-завист се е вплела в душите им. Книжници и фарисеи кроят планове как да погубят Христос.
Възкресението на Лазар ги смути. А тържественото посрещане на Христос от народа напълно ги разстрои. Те бяха готови на всичко само и само да могат да се отърват от Христос.
Те не можеха да се стърпят. Те искаха да засенчат това тържество и се намесиха. Поискаха от Христос да забрани на народа, на децата да викат и да Го възхваляват.
„Ако те престанат, ако те замлъкнат, камъните ще проговорят", казва им Иисус.
Народът постила своите дрехи по пътя, хвърля цветя и всички размахват палмови клончета. Иисус, възседнал на осле, заобиколен от учениците Си, предшестван от децата, преминава през целия град и влиза в храма. Но що да види? Търговци на гълъби, менячи на пари, маси натрупани със стоки... Сплита камшик, прогонва търговците, прекатурва масите им и започва своите последни напътствия към народа.
Днес ние спомняме това събитие. Носим в ръце зелени вейки. Пренасяме се мислено в Йерусалим, представяме си тържественото посрещане на Иисус Христос.
Можем ли с чисто сърце да пеем „Осанна на Давидовия Син"?
Дали сме били верни на Христа през живота си? Служим ли Му с признателност и благодарност? Или приличаме на йерусалимските жители, които само няколко дни след посрещането вместо „Осанна" започнаха да викат: „Разпни Го"?
Кому сме предали душите си, сърцата си - на Христа ли?
Не виреят ли в тях завист, злоба, омраза, злоречие и грях?
Не забравяме ли често Христа и с готовност служим на сатаната?
Настъпват решителни дни. Църквата ни приканва към внимание - да стоим на поста си будни. Тя ни сочи за назидание безплодната смоковница. Припомня ни за лошите работници на лозето и ни подканя да се поучим. Тя ни припомня и за Юда - предателя, за да размислим.
Колко голямо е падението на човека и колко велика е Христовата всеопрощаваща любов.
Нека помислим за Кръста Христов, за раните Христови и за запечатания гроб.
„Да замлъкне всяка плът човешка. Със страх и трепет да застане... Ето младоженецът иде в полунощ. Пази се душо моя, да не заспиш и да бъдеш затворена вън от царството" (Църковна песен).
Нека от сърцата ни извират химни на величание, възторжено и сърдечно да пеем: „Осанна, благословен е дошлият Спасител на нашите грешни души!"
Да отидем при Него, под Неговите криле. Там е тихо и безопасно пристанище. Там има покой за душите ни.
Иконом Стефан ЕНЕВ
„Църковен вестник", бр. 10/1997 г.
