Съвети на св. Йоан Златоуст за това кое е най-важното при възпитаването на нашите деца
В личността и делото на св. Йоан Златоуст, християнството е достигнало своята пълна историческа зрялост и всеобхватност. До Златоустови времена, то е претърпяло бурни вековни взаимодействия и взаимно влияние между християнската и античната култура, макар че и тогава много актуален е бил въпросът за цивилизационните рамки на християнската педагогика. Със своето енциклопедично образование, което е включвало познаването, както на античната елинска, така и на църковната старозаветна и новозаветна "пайдия" (от гр. - „възпитание, отглеждане на децата"), Златоуст, както великите Кападокийски Отци преди него и св. Максим Изповедник след него, потвърждава готовността на християнската педагогика да обхване и интегрира в себе си по един преобразователен начин, а след това креативно да употреби, най-значимите течения в античната педагогика.
В този смисъл, личният образователен път на Златоуст е двойно релевантен на днешната педагогическа теория и практика и то не само като свидетелство на приемствеността на античното хуманистично наследство в християнската култура, но и като модел на приемственост на множество аспекти на съвременната култура и цивилизация, които, въпреки радикалното си отдалечаване и отчуждение от своите християнски корени, са съчетаеми и занапред к с християнското изкуство и разбиране за света.
Златоустовият богословско-верски патос, който е всеприсъщ във всичките му творби, може да се разбере като покана към съвременната педагогика да се върне от методическите към екзистенциалните въпроси, да намери своите богословски и философски корени, както и своите онтологични интереси. Златоуст, в своите творби, показва пътя и начина, по който съвременната православна, (но и световна) педагогическа теория и практика могат да се върнат към древната и проверена в опита Църковна педагогика.
Този път и начин, на който настоява Златоуст, следвайки целокупното християнско наследство преди него, е - подвигът в Христа. Педагогиката трябва отново да намери своята подвижническа форма, а това значи, че тя трябва да осъществи своята основна задача като подвижническо отричане от всяка собственост, от всеки егоизъм и самодоволство, които се струват на съвременния човек нещо, което се саморазбира и е оправдано.
Църковният подвиг в Христа е, според Златоуст, истинската философия, защото е подвижничество - път и начин за осъществяването на дело на християнската онтология на личността. В този смисъл, педагогиката е единен подвижнически път на две личности - личността на възпитателя и личността на ученика, а този педагогически път, това тяхно педагогическо взаимосъпътстване, това тяхно динамично и интерактивно отношение, изисква взаимна жертвоготовна любов, която е готова на пълна всеотдайност, посветеност, жертва и търпение заради другия.
За Златоуст това педагогическо отношение не е от чисто антропологично естество, макар че има изключително значими антропологични последици. Педагогиката, тоест възпитателно-образователният процес в християнството е богословско понятие, което означава Божественото домостроителство (икономия) на спасението, тоест живо отношение и сътрудничество с Бога като Архипедагог на нашето спасение и на човека, като Божий възпитаник, за спасението и обожението. Отношение, което е постигнало своята пълнота във Въплътения Господ наш Иисус Христос, Който е първият и съвършен Педагог на Църквата и човешкия род. Отношението, което Живият Бог установява с човека от самото начало, от разговора на Бог с Адам в Едем представлява една постоянна диалогична педагогика, при което човек е призван да напредва и израства, така че да напредва в благодатта, която Господ дава на човека в неговия път към спасението и съвършенството.
В своите педагогически творби, Златоуст отдава голямо значение на постоянството, но и на педагогическото постепенно Божествено възпитание, изграждайки по този начин така да се каже една богословска дидактика на Божественото възпитание. Център на този педагогически процес и дидактика е Личността на Въплътения Бог Иисус Христос, Богочовека - в Неговите Въплъщаване, Страдание и Възкресение. Съединявайки по един неслитен начин в Своята единна Личност две природи - Божествената и човешката - Христос като цялостен и истински Бог и като цялостен и истински Човек, изпълнява Божествената педагогика на спасението и прави възможно за човека благодатта на обожението. С това е дадена възможност на човека да достигне до крайната цел на своето съществуване и възпитание - до спасението като освобождение от властта на смъртта, греха и дявола и участие в Божествения несътворен Живот като благодатно общуване с Божествената Света Троица.
Разбира се, този богочовешки синергичен процес на човешкото възпитание и израстване в богопознанието и Божията благодат, не е само същностна за човека като индивид, а винаги се осъществява като общ подвиг на целокупната общност на вярващите - Църквата, която е Тялото Христово. Църквата като благодатна общност на възпитанието в безсмъртност, е призвана да преобрази всяко общество, култура, цивилизация и всяка епоха, в която съществува.
Величествената Златоустова визия за християнските градове, в които живее една съборна подвижническа педагогика, която осъществява на практика църковния етос (смисъл, същност) на „социалното Евангелие", не е празна мечтателна визия, а призив, който е насочен и към днешната църковна педагогика да се пребори отново за съотносимост на своите евангелски послания и идеали към съвременното общество, т.е. по творчески и доказателствен начин да излезе от наложените й рамки на тясна „религиозна педагогика".
В антропологически план, днес Златоустовата педагогика е актуална като свидетелство за възвишеността на човешкото достойнство, където човек е призван чрез светите тайнства и подвижническия живот в Църквата, тоест чрез уподобяването с Бог по благодат, да се осъществи като завършена личност, като богоиконично същество в общността, следователно не само като развитие на своите индивидуални способности, а като развитие на живото и творческо отношение с другите, своите възпитатели и възпитаници. В света на комуникациите и информационното глобално общество, в което отчуждението и загубата на самоличност са все по-изразени, Златоустовата педагогика отново печели по актуалност.
В този смисъл, неговият педагогически модел представлява вдъхновяващ пътеводител за съвременната сръбска, църковна и световна педагогика. Като се интегрира, чрез преобразяващия християнски синтез от всички най-добри елементи на античния секуларен и хуманистичен модел на възпитание и образование, от една страна, и библейския, от друга, новозветният педагогически модел на Златоустовата педагогическа мисъл е актуален и днес, може би дори повече от когато и да било. Съвременната сръбска педагогика се движи в рамките на наследствените дуалистични схеми на „религиозното" и „секуларното", а този дуализъм се подхранва от кризисното състояние на обществото и вътрешното разделение на нашия исторически и обществен живот. Педагогическата теория и практика на Златоуст представляват актуален призив за обединяване на „религиозните" и „секуларните" елементи, които не могат да функционират в самоизолация и при това да не се изопачат в неплодотворни крайности.
Златоуст не развива само теоретично, но и строго практично аспектите на своята педагогическа философия. В неговите творби предварително са представени многобройни аспекти на съвремената педагогическа мисъл: последователност на дидактичния процес, нужда от приспособяване на възпитателя към възпитаника, нужда от премерена употреба на педагогически средства ... Като постоянен контекст дори и на най-практичните аспекти на неговата богословско-педагогическа мисъл, винаги присъства прототипът на педагогическото отношение между Бога и човека, което св. Йоан Златоуст разбира като отношение между Учителя и ученика, така че в неговите писания обилно присъстват прозорливи богословски забележки на тема християнска педагогика и катехизична дидактика, както и обратно - многобройни дидактични интерпретации на теологически теми и проблеми. Това се наблюдава най-хубаво в творбата му за суетата и възпитанието, която представлява едно от най-важните педагогически творби на св. Йоан Златоуст, в която е изложен един идеал-стереотипен модел на семейното, църковното и общественото образование на християнската младеж.
За св. Йоан Златоуст е от особено значение семейното възпитание на християните. Семейството за него не е само обществено явление и не е просто феномен от биологичен характер. Семейството е църковно общество в умален вид, което е първото житейско и духовно обкръжение, в което детето израства като църковно и социално същество на общноста. Затова за Златоуст, от особено значение е първо семейното възпитание, което християните баща и майка дават на детето в най-ранния период от неговото образование.
Взаимните отношения между християнските съпрузи - родители, както и тяхното общо отношение към децата в най-рания период от тяхното детство, за св. Йоан Златоуст е, както и за съвремената педагогика, от ключово значение за бъдещето на детето като цялостно развита личност. Това вътрешносемейно педагогическо отношение не е парадигматично само за детето, тоест не дава пример само за добрите междучовешки отношения, а преди всичко представлява в своята същност светотайнствено отношение, картина на отношенията между Христос и Църквата. Съпружеската любов е свето тайнство на преображението на биологичната и човешката в църковна и Богочовешка любов. Затова вътрешносемейното осъществяване на тази любов е от императивно значение за правилното и творческо християнско възпитание на децата.
Св. Йоан Златоуст особено набляга върху светотайнствения контекст на християнското възпитание. В своите Катехизични беседи, които е произнесъл във времето докато още е бил антиохийски свещеник, Златоуст е обозначил пътя на израстването в Църквата като педагогически път на възхода към Бога и обожването чрез светите тайнства на Църквата. Светото Кръщение, според Златоуст, не е краят, а едва началото на църковното възпитание и образование за вечен живот със Светата Троица.
Човекът, чрез Кръщението влиза в Богоспасяемата общност на онези, които по време на Божествената Литургия се причестяват с Тялото и Кръвта Христови, и така той влиза в едно постоянно космическо събитие - присъствието на тайната на Божественото възпитание, съответно на Божественото спасение.
Постоянното предупреждение от страната на Златоуст към вярващите, че няма нищо по-важно за християните на този свят от Евхаристията, упътва към същинското значение на Божествената Литургия и нейната педагогика като цяло.
Самият ред на Литургията е устроен по един недвусмислено възпитателен начин: Литургията представлява литургийно възпитание и подготовка за приношение на безкръвната жертва по време на Евхаристийния Канон. Литургията е също и възпитание на богоподобни хора за Царството Божие, което в Литургията започва още тук и сега: самото литургично последование е преход от историята към Есхатона („последните времена"), от „житейските грижи" към светлината „в невечерния (незалязващия - бел. прев.) Ден на Царството Христово". Евхаристията така е едновременно и пътят, и целта на православното възпитание, метод и съвършенство на цялостния живот на православния християнин. В евхаристийната педагогика, според Златоуст се осъществява единството на цялостния исторично-есхатологичен богочовешки педагогически процес.
Всички тези аспекти на философията на педагогиката на славния антиохийски пастир и педагог заслужават огромното научно внимание на професионалната педагогическа общественост. Свети Йоан Златоуст и днес е изключително актуален и съвременен, а неговият педагогически замах и днес пленително вдъхновява умовете не по-малко, отколкото го е правил по негово време. Педагогиката на Златоуст дори и тогава, когато не го осъзнаваме, е жива и действаща в самото сърце на сръбската и европейската педагогическа мисъл, която ще остане вярна на себе си, на своите християнско-антични корени толкова, колкото бъде вярна на всеобхващащата педагогическа мисъл и практика на свети Йоан Златоуст.
Нишки еп. Йован, Сръбска православна църква
Докладът е прочетен от проф. Ивица Живкович на 29.09.2012 г. на Първата Национална Конференция на учителите по Религия-Православие (Пловдив-Хисар, 28-30.09.2012 г.), организирана от Св. Синод на Българската православна църква-Българска Патриаршия и Пловдивска св. митрополия.
