Панайотис Бумис е роден през 1934 г. в Атина. Завършва Богословския факултет на Атинския университет. Специализира богословие и философия в Гьотинген и право в Монако. През 1970 г. защитава докторска дисертация по богословие, а от 1980 г. преподава канонично право в БФ на Атинския университет. Член е на различни комисии към Светия синод на Гръцката православна църква. Автор е на множество книги, студии и статии, посветени на проблемите на каноничното право, библейската екзегетика, мисията на Църквата, както и по актуални богословски и обществени въпроси. От десетилетия неговото „Канонично право” е основно пособие на студентите във висшите богословски школа в Гърция. Отличен познавач на старогръцкия език, той използва текстологичния анализ на свещените канони като основен тълкувателен метод.
- Приветстваме с «Добре дошъл» на страницата на официалното издание на Българската православна църква «Църковен вестник» проф. Панайотис Бумис, дългогодишен преподавател по канонично право в Богословския факултет на Атинския университет. Проф. Бумис, Вие в продължение на дълги години служите в областта на православното богословие и по-специално на каноничното право като университетски преподавател, но и като автор на голямо множество книги, студии, статии и други публикации. Какъв според Вас е смисълът и дълбинното значение на висшето богословско образование за съвременното общество и за Православната църква?
- На първо място бих искал да Ви благодаря за разговора, за това интервю, за да можем да кажем няколко градивни думи пред пълнотата на Българската църква, но като цяло и на Православната църква, и на християнско общество изобщо.
Смисълът и целта на богословското образование е в това да бъдат подготвени хора – млади, но и по-възрастни – в християнското учение, така че те да имат една по-ясна и по-цялостна представа за това какво предлага на човека християнското Откровение за по-добрия му живот тук на земята, но и за постигането, за завоюването на спасението му в бъдещия живот.
- Можете ли да ни кажете кои са днес, в началото на 21 век, най-големите и сериозни предизвикателства пред Православната църква?
- Днес най-големите и сериозни предизвикателства пред Православната църква са как тя ще предаде истинската евангелска и апостолска проповед в съвременния свят, така че светът да получи отговор по въпросите, които го занимават. Едно от тези предизвикателства, които за съжаление съществуват днес, е голямото, бих казал, неведение, което съществува у голяма част от хората относно правилната вяра на Църквата. Правилната вяра на нашата Църква и непогрешимото ѝ учение се съдържат в Свещеното Писание и в решенията на Седемте вселенски събора – били те догмати или канони – така че посредством това знание християнинът да върви напред с увереност и сигурност по този труден път, какъвто представлява животът днес. Защото действително днес се намираме в период на криза в човешките теории и учения, но е налице и криза в междучовешките отношения. Отношения, които за съжаление, вместо да се основават на любов, на солидарност, на правото, на приношението на един към друг, са поели по пътя на индивидуализма, към индивидуалния интерес, а не към социалното благо за съвременното общество. Така вместо да живеем в общество на мира, на щастието, на радостта въз основа на истината, на автентичната, на действителната истина, която ни предлага Евангелието и решенията на Вселенските събори, вместо това, светът се подлъгва и във всеки случай не познава и няма един конкретен и ясен критерий-канон, който да може със сигурност да следва в този живот, така че от този живот да спечели и бъдещия.
Друго предизвикателство е, че за съжаление днес християнските църкви не са единни. Напр. Православаната църква с Римокатолическата би трябвало да имат по-голямо сътрудничество и общуване, за да представят по по-добър начин и по-автентично нравствеността и истината, която ни предлага Църквата. Защото за съжаление, понеже църквите нямат добро общуване помежду си като „църкви сестри”, светът не може да повярва напълно кое е вярното и кое не е.
Едно друго предизвикателство, което съществува днес е, че вътре в Православието възникна едно, бих го нарекъл, пред-схизматично състояние. Поради „украинския въпрос”, който се появи през последните години, възникна едно отдалечаване, едно духовно раздалечаване на поместните православни църкви и вместо всички заедно съборно и въз основа на съборната система да вървим в единство, вместо това Църквата се намира в ситуация пред разкол. Тоест рискуваме да възникне разкол вътре в Православната църква. Това е не само предизвикателство, но е голяма съблазън за християнския свят и за останалия свят, който все още не е повярвал в Христовото учение.
- Как Църквата като пълнота, като единство на клир и народ, трябва да посрещне тези предизвикателства?
- Справянето с тях може да стане, ако се върнем назад и видим какво са правили християнските църкви през първото хилядолетие, през което християните – епископи, свещеници, монаси и миряни – са участвали било косвено, било непосредствено в съборни структури, т.е. в събори, и са решавали проблемите, които тогава са се появявали. Логично е в едно човешко общество да има различия между неговите членове. Но тези различия вътре в Църквата, в Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, трябва да се решават по мирен начин, основавайки се, както казахме, на Свещеното Писание и на решенията на Вселенските събори, а и с помощта на мненията и писанията на великите учители на Църквата. Когато по един проблем, напр. по „украинския въпрос”, имаме различия между епископите и между поместните църкви, тогава се свиква събор, взимаме Свещеното Писание, взимаме свещените канони на Църквата и гледаме какво казват те, като се опитваме да го приложим. И, разбира се, ако възникне разногласие, тогава надделява гласът на мнозинството, на по-голямата част.
- Изглежда сякаш през последните столетия онова, което „прояжда” Тялото на Църквата е разделението, до което води национализмът. Как можем да го преодолеем?
- Темата „национализъм” не е много трудна тема, ако се опрем на Свещеното Писание и на църковната история, както и на църковните решения, които са вземани в миналото. Съществуването на нацията не е лошо нещо. Може да съществуват нации, не бихме могли да унищожим нациите, така че всички да се превърнем в един етнос. Нациите могат да съществуват и всяка от тях да допринася със своята култура, с технологичните познания, с науките, така че да напредва не само съответната нация, а цялото човешко общество на Земята. Следователно нациите трябва да дават своя принос. Онова, върху което трябва да внимаваме е вътре в различните народи да царува любовта между техните членове – били те местни хора или мигранти. Да има любов и уважение помежду им. И най-вече да може да се осъществява – най-вече в църковното пространство – едно общо съвместно служение. Т.е. бих казал, че може в една държава, в една област или в един град да има един митрополит или епископ, който да бъде част от даден етнос, но във въпросната епископия би могло да се намират пет, десет, двайсет енории, част от които да бъдат предназначени за българи, друга част за гърци, трета за румънци, сърби и пр. Тоест да имаме един епископ в една епископия, в една епархия, но тъй като всеки етнос иска да чува своя език, би могло да бъдат основани енории в рамките на тази епископия, които да служат на различни езици, така че, който желае да ходи на църква, където говорят на български, който желае да ходи на църква, където говорят на гръцки и пр., за да може да участва и да разбира по-лесно светата Литургия. Когато човек слуша и разбира божествената Литургия на своя език, това е по-добре, отколкото да я слуша на чужд език. Следователно трябва да има една, бих казал, търпимост и приемане на съществуването на различни енории, които се намират помежду си в общение. Също така свещениците предстоятели на съответните енории ще се събират на един редовен събор заедно със своя епископ, така че да разрешават възникващите проблеми, които занимават всички православни, които са част от тази епархия.
- Мнозина християни днес, вкл. клирци и богослови, са на мнение, че свещените канони на Църквата представляват нещо, което е исторически и на практика остаряло. Доколкото отговаря на истината едно подобно гледище?
- За съжаление това е едно погрешно разбиране и те нямат правилно съждение за нещата. Каноните на Църквата – а аз говоря за каноните, които са постановени от вселенските събори – са за всяко време и за всяко място. Те са за всички векове, през които Църквата ще съществува на Земята и за всички християни. При това обаче, ако един канон е постановен специално за някое време и място, не е нужно той обезателно да бъде спазван в цялата Църква. Но каноните, които са постановени и потвърдени от Пето-шестия (Трулски) вселенски събор и от Седмия вселенски събор – били те канони от поместни събори или от църковни отци – те важат надвремево и надпространствено. Трябва също така да подчертая, че те са правилни. Каноните ни помагат да удържаме Църквата в границите на „нормалността” и на „апостоличността”. Ако кажем, че тези правила са били само за миналото, а днес не са ни нужни и трябва да изработим нови канони, това е все едно да кажем, че каноните са погрешни. В такъв случай ги пренебрегваме и поставяме нови правила. Но кой би могъл да бъде сигурен, че след два-три века нашите наследници няма да кажат същото за новите канони? Тогава Църквата ще получи друг външен вид, друга форма. Вселенските събори се основават на Свещеното Писание, на апостолските правила, които апостолите са предали на Църквата устно или писмено. Следователно така се запазва апостолският характер – както що се отнася до учението, така и по отношение на приемството. Днешните клирици трябва да бъдат действителни и канонични приемници на апостолите, тъй като не бива да губим апостолския характер на Църквата. В противен случай Символът на вярата става безсмислен... Казваме: „В Една, Света, Съборна и Апостолска Църква”. Ако обаче въведем нещо ново, което не е съществувало досега в Църквата, ще можем ли да кажем, че тя остава вече Апостолска?
Нещо по-различно е, както казахме, ако някое правило не може да важи за конкретния народ, защото е написано за друг народ. Разбира се, освен това имаме и метода на „икономѝята” (отклоняване от правилото с цел по-голяма духовна полза, б.пр.) – това, което наричаме „по икономѝя”. Когато един канон не може да бъде приложен на конкретно място или за конкретен времеви период поради възникване на някаква голяма потребност, на остра нужда, тогава приложението му се възпира за известно време и прилагаме мярката на „икономѝята”. Когато нещата се завърнат техния нкъм ормален порядък, тогава пак връщаме в действие това правило. С други думи, каноните имат вечен авторитет, непреходен авторитет що се отнася до истината и до правилното, но тяхната валидност и приложение, когато възникне някоя голяма потребност, могат да бъдат отлагани. И така казваме: авторитетът на каноните е безусловен и вечен, докато тяхната валидност е относителна и може понякога даден канон да не бъде прилаган.
- Във Вашия път на богослов сте се занимавал доста и с апостола на любовта – със свети Йоан Богослов. В един Ваш текст наричате Православната църква „Йоанова Църква”. Какво значи за Вас лично и за Църквата като цяло личността на свети Йоан Богослов?
- Свети Йоан Богослов е бил любимият ученик на Иисус Христос, ученикът на любовта. Той действително е бил човек на любовта. На него Христос е поверил Своята Майка. Също така той е бил онзи, който стоял най-близо до Христос на Тайната вечеря, когато ап. Петър му рекъл да попита Христа, кой ще Го предаде. Следователно виждаме, че св. Йоан е бил много близо до Христос.
Със своето учение Православната църква е призната за Йоанова Църква, за Църква на любовта. Понеже св. Йоан е ученик и учител на любовта и понеже Православната църква подражава на неговата любов, затова тя се нарича „Йоанова Църква”.
Освен чрез Откровението, свети Йоан доказва и със своите две последни Послания, че той е и пророк. Вижда се, че с тези две свои послания свети Йоан Богослов провижда Едната-Единна и Възлюбена Църква, така че да се осъществи Първосвещеническата молитва на нашия Господ: Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал (Моите ученици), за да бъдат едно, както сме и Ние, за да повярва светът.
Фанатизмът, инатът, егоизмът са тези, които разделят и църковните ръководители, и началниците на народа. От момента, в който има смиреномъдрие и действена любов, от този миг можем да постигнем онова, за което Христос е умолявал Своя Отец: да станем едно, „да бъдат всички едно.”
- Един сериозен въпрос, който беше поставен през последните години в Българската православна църква, беше необходимостта от осигуряване на заплащане на клириците. Има ли, според Вас, опасност по някакъв начин Църквата да бъде подчинена на държавата? По какъв начин трябва да се регулират правилно от канонично гледище отношенията Църква – държава?
- От канонично гледище ще приложим онова, което казват правилата. Например не бива църковниците да прибягват до политически фактори, за да стават владици. Изборът на един епископ е дело на клира и на народа на Църквата. Политиците не бива да се бъркат в тези дела. А и клириците да не се набъркват в политически и партийни дела, в случай, че няма верови проблем. Възможно е обаче един църковен фактор да изобличава държавата, когато се вижда, че тя излиза отвъд рамките на нормалността. Тогава има правото да изказва своето мнение. Както е сторил свети Йоан Златоуст, който изобличил тогава императрица Евдоксия, понеже тя не е действала съгласно с християнското учение.
По въпроса за управлението, всяка от двете „власти” – които аз наричам служения – трябва да се ограничава в своите граници: Църквата по църковните въпроси, а държавата по гражданските, светските въпроси. Това, че във Византия е била налице зависимост от държавата, това е нещо естествено, тъй като трябвало в тази необхватна империя да съществува някой, който да налага реда. Когато има анархия в обществото, това не е добре. Затова имаме държави, за да съществува ред. От момента, в който държавата не пази реда, тя не следва своята мисия. Държавата е, за да подпомага мирното съжителство на своите поданици. За това трябва да съдейства и Църквата. Но Църквата не може да се задоволи само с това. Тя ще подпомага, ще учи гражданите в това те да стават съвършени („бъдете съвършени”), така че и тук на земята да живеем по-добре, а да имаме като награда, като един залог – Небесното Божие царство.
- Някои богослови твърдят, че свещените канони на Църквата имат „законнически” характер. Как бихте отговорил на такова обвинение?
- Каноните притежават външния вид на закони. Не можем да отречем това. Но каноните не са ръководени от духа на задължителността, а от духа на любовта. Те са вдъхновени от духа на свободата. И доказателство за това, както казахме преди малко, е, че съществува и мярката на „икономѝята”. Например по темата за поста: правилото казва, че в сряда и петък постим. Когато обаче даден човек е болен, не му го налагаме, а му казваме: разбери се със своя лекар какво трябва да ядеш и какво не бива, за да ти мине болестта. Постът не е убиец на тялото, а е убиец на страстите.
Мярата на „икономѝята” е свободата. Икономията в свещените канони няма граници, тя се прилага безгранично, с една-единствена граница – догматите. Онова, спрямо което не можем да прилагаме икономѝя са догматите на вярата. Спрямо каноните обаче можем да прилагаме икономѝя, когато това се извършва от компетентните клирици – епископите и духовниците.
Канонът не е плашило, за да създава у човека страхове. Канонът е, за да ни посочва верния път. Каноните са пътепоказатели – и за църковните въпроси, и за личните, както и за отношенията Църква – държава.
Каноните са необходими. Ако бъдат пренебрегнати от Църквата, всичко в нея се преобръща с главата надолу.
- Следователно не може да съществува Православна църква без свещени канони?
- Със сигурност, не може. Може обаче всяка поместна Църква, освен свещените канони да изработи един устав за своите вътрешни въпроси – но винаги въз основа на свещените канони. Тоест да постанови устав относно въпросите, които подлежат на промяна. Може например в една поместна Църква да има 2-3 викарни епископи, докато в друга поместна Църква да няма изобщо никакви викарни епископи. Това са второстепенни въпроси спрямо апостолското предание и може всяка Църква да изработи свой устав, чрез който да върви по своя всекидневен път. Но този устав не бива по никакъв начин да влиза в противоречие със свещените канони.
- Какво бихте искал да пожелаете на читателите на „Църковен вестник”?
- Бих искал да им пожелая благоденствие. На първо място да се обичат, а успоредно с това да бъдат смиреномъдри. Да бъдат мирни и кротки. И, за да постигнат всичко това, да бъдат редовни читатели на Свещеното Писание, особено на Новия Завет. Бих казал, че всеки християнин трябва да чете една глава от Новия Завет всеки ден.
А също така да участват в общите дейности на своята енория и да се интересуват активно от тях. Да участват в Тайнствата на Църквата – както за своя лична полза, така и за полза на своите семейства.
Благодаря за възможността, която ми дадохте, да уточня някои неща, които следва да спазваме както помежду си като православни, така и по отношение на другите християни, за да имаме действително едно по-добро общение.
Пожелавам вседушевно благословена от Христа Нова година!
Интервюто взе Александър Смочевски
Патриарх Даниил: Само Христос може да ни спаси от болестите на века. Бог не ни е забравил
