Тази тема не е цялостно изследвана в българската и останалите славяноезични историографии. Правени са само частични проучвания върху отделни по-видни ученици и последователи на св. Григорий Синаит. Така поставена темата е доста амбициозна и изисква сериозни и продължителни проучвания, свързани с много пътувания и сериозни финансови разходи. Моето скромно изследване е доста статично, тъй като работих предимно в наши библиотеки и посетих само някои от многото места, където са се подвизавали исихастите през XIV в. в България. Поради късото време и краткия обем работата ми, по мое скромно мнение, представлява по-скоро план и обосновка на бъдещ проект за по-сериозно и задълбочено изследване на темата, при което изследване трябва да бъде използван екип от учени от различни научни области и страни, засягащи темата. Само един такъв интердисциплинарен и интернационален подход към разработването на този въпрос би ни довел до по-сериозни постижения, които да разкрият делото, същността и значението на св. Григорий Синаит, на неговите ученици и изобщо на исихазма през XIV в. на Балканите и в Русия.
Разработването на темата разделям на три части. Първата част се отнася за дейността на св. Григорий Синаит в Парория и общо за всички негови ученици, за които имаме данни, че са от български произход и че са работили в България. Във втората част разглеждам живота и дейността на най-видния ученик на стареца Григорий в България - св. Теодосий Търновски. В третата част се спирам на живота и делото на най-заслужилия последовател (непряк ученик) на св. Григорий в България - св. Евтимий Търновски.
След 1320 г., когато умира Михаил IX, във Византия започва гражданска война, която продължава дълги години. Едновременно с това в империята се разразява с пълна сила и спорът между латинстващите богослови начело с Варлаам Калабрийски и Георги Акиндин и ортодоксалните начело с Григорий Палама. На всичкото отгоре религиозният спор се преплита с политическата битка, която разделя империята на два враждуващи лагера[1]. Българската държава също изживява сериозни сътресения. През 1330 г. българите са разбити от сърбите при Велбъжд (сега гр. Кюстендил). Тази битка поставя началото на сръбското надмощие на Балканите в средата на XIV век. В 1331 г. на престола в Търновград се възкачва благочестивият и христолюбив цар Иван-Александър, който, не можейки да съперничи на бойните подвизи на Симеон Велики, се опитал да повтори неговия Златен век в развитието на българската духовност и култура.
Именно в такава сложна политическа и религиозна обстановка в пограничната между България и Византия местност, наричана Парория, възниква забележително духовно средище, което има голямо значение за развитието на духовния и културния живот не само на средновековна България, но и на Балканите изобщо. Около 1325-1328 г.[2] от Света гора тук пристига св. Григорий Синаит със свои ученици и последователи като носител на исихасткото учение. На избраното от него място той построява няколко килии и поставя началото на прочутия Парорийски манастир „Св. Богородица". Историческите сведения за точното местонахождение на средновековна Парория и манастира на св. Григорий са твърде оскъдни. Преобладава мнението, че това е само част от Странджа планина, и то най-северното разклонение на така наречената Вътрешна Странджа, която се намира в днешните предели на България[3].
Относно мястото на манастира също се правят различни предположения. Нека да видим какво говори житийната литература по този въпрос. Първо ще се спрем на житието на св. Теодосий Търновски, написано от Константинополския патриарх Калист, запазено в препис единствено на славянски език, който е дело на Владислав Граматик от 1479 г. Намира се в сборника наречен „Рилски панегирик" - листа 282-294 в ръкопис № 61 на Рилския манастир[4]. Там пише: „Местопребиваването му било извън намиращото се в света и човешките речи, откъснато от светските дела, понеже се намирало в дълбока и сурова местност, където построил (св. Григорий Синаит - б.м.) килии"[5]. В Пространното житие на св. Ромил Видински, написано от монаха Григорий Доброписец, пък пише, че манастирът се намирал близо до река, от която носели вода и в чиито вирове св. Ромил ловял риба за своя старец[6].
На базата на тези сведения и на множество други изследвания[7] посетих местата в Странджа, където има християнски култови старини и където би могло да се е намирал средновековният манастир Парория. Стигнах до извода, че търсеният от нас манастир е възможно да е бил там, където сега се намира манастирът „Живоприемен източник - Св. Богородица", в околностите на село Голямо Буково, до един от притоците на р. Факийска, на 10 км от границата с Турция. Другото възможно място би могло да бъде там, където сега се намира параклисът „Св. Петка" на десния бряг на река Заберновска, между селата Заберново и Калово. Мотивите, които ме накараха да стигна до този извод, са, че местата се намират близо до река и в девствена вековна гора, от една страна, както и това, че по тези места християнският култов живот никога не е прекъсвал, макар и за това да имаме само археологически данни. Второто нещо, което имах предвид, е, че именно тук, по тези места, е минавала бъл-гаровизантийската граница след битката при Русокастро (1332 г.). По мое скромно мнение, всички изследователи на исихасткото движение и на Балканския XIV в. трябва да направят дружни усилия, за да се локализира точно мястото, където е живял в последните години от живота си и с починал св. Григорий Синаит, най-великият подвижник на исихазма. С изпълнението на този наш свещен дълг бихме спомогнали популяризирането и утвърждаването на исихасткото богословие и традиции в съвременното търсещо общество на Балканите и в посткомунистическия Православен свят.
Искам накратко да спомена и сведенията, които имаме за монаси от български произход в манастира Парория. Тъй като по-нататък ще се спра по-конкретно върху живота и делото на св. Теодосий Търновски - най известния исихаст в България, сега преминавам направо към другите представители.
Св. Ромил Видински (или Раванички в сръбската традиция) е един от забележителните последователи на св. Григорий Синаит, член на Парорийското братство, дългогодишен атонски подвижник, старец и наставник на много монаси. Един от учениците му - Григорий Доброписец, става негов житиеписец и му посвещава пространно житие - прекрасен образец на исихастката агиография. Житието е познато в две редакции - гръцка и славянска. Славянската не с превод, а преработена и допълнена версия на гръцката[8]. От житието знаем, че св. Ромил с мирското име Руско или Райко, в монашество Роман или Добророман, а във велика схима - Ромил, е грък по баща и българин по майка. Семейството му произхожда от град Видин. Монашеският му живот протича на различни места по Балканския полуостров - в околностите на Търново, в Парория, където е пряк ученик на св. Григорий Синаит, в манастирите на Света гора, в Авлон (Балона, сега Вльора, Албания, на Адриатическото крайбрежие), за да завърши в основания от княз Лазар сръбски манастир Раваница в Моравско. Датата на смъртта на св. Ромил не е известна. Може да се предполага, че е починал около 1385 г., тъй като манастирът е основан през 1382 г., а преподобният е поживял малко в него преди смъртта си[9].
През първата половина на XIV в. в Парория монашестват мнозина други български духовници, за които нямаме специални сведения, а само срещаме имената им в агиографската литература от това време. Известни са например имената: Роман, Иларион, Дионисий, Григорий, Сава, Тимотей, Климент, Фудул и др.[10]
За живота на св. Теодосий нямаме исторически документи в буквалния смисъл на думата. Неговият съжител и близък приятел в Парория - гъркът Калист, станал по-късно Константинополски патриарх, ни е оставил обширно житие, което споменах и по-рано[11]. То е обемисто съчинение, но все пак житие с всички условности на този средновековен жанр. Не ни съобщава къде точно и кога се е родил светецът, но съдейки от мястото, където приел монашество - манастира Арчар, в близост до град Видин, вероятно ще да е бил от този град. От същия град е произлизала династията на Шишмановци, които царували по това време. Имайки предвид близките отношения между светеца и българския цар, описани от патриарх Калист, можем съвсем основателно да мислим, че и той е бил от владетелския род. Твърде млад приема монашество при стареца Йов в Арчарския манастир „Св. Николай". След смъртта на игумена, обзет от неудържим стремеж към истинолюбие, Теодосий тръгнал да търси учител, които да му посочи път към същността на битието. Привлечен от славата на манастира „Св. Богородица Одигитрия", идва в столицата Търново, но жаждата му за знания остава неутолена. След това тръгнал на север и се установил в един от скалните манастири в околността на град Червен, на 100 км от столицата. Но и тук не останал за дълго. Тръгнал на юг и се спрял при Сливенската планина в манастира „Св. Богородица", наричан Епикерниев, на средата на пътя между Търново и Парория. По това време в околностите на Сливен имало много манастири, наричани с общото название „Сливенска Света гора". Там за първи път чул да се говори с благоговение за стареца Григорий Синаит. Привлечен от славата му, през 1337 г. той отишъл в Парория при него. Най-сетне духът му намира покой, благият пастир е намерен.
След като става един от най-приближените ученици на Синайския старец, Теодосий отива на два пъти до Търново, за да измоли от българския цар помощ за манастира. Благодарение на личните си връзки успял да осигури средства, с които бил укрепен манастирът и била издигната висока кула, където да се крият монасите, когато бъдат нападнати от разбойници. Въпреки че Парория е подходяща за отшелничество, Теодосий се задържа там само до смъртта на стареца си - 1346 г. Ако първите му скиталчества свършват там, където той намира своята идея, след престоя си в Парория св. Теодосий обикаля по-скоро като учител, като човек, който търси съидейници: Сливен, Света гора, Солун, Бер, Константинопол, отново Парория, за да се види със събратята си, отново Сливен, после в манастир край Несебър и накрая, помъдрял и узрял, за да бъде наставник и учител, той се връща в Търново. Там с помощта на българския владетел основава Келифаревската света обител в 1350 г. За кратко време там е организирана монашеска община с около 50 монаси. Манастирът става център на исихасткото движение в България, в него кипи книжовен живот. Превеждат се от гръцки език творбите на видните мистици - Дионисий Ареопагит, Йоан Синайски, Ефрем Сирин, и най-вече - беседите и поученията на св. Григорий Синаит. Св. Теодосий участва и в обществения живот на страната. По негова инициатива са свикани двата събора срещу еретиците през 1355 и 1360 г. в Търново. През 1363 г. той тръгнал за Константинопол заедно с най-верните си ученици Евтимий и Киприян. Там бил настанен от приятеля си патриарх Калист в манастира „Св. Мамант", но преуморен от дългото пътуване, на 23 ноември същата година св. Теодосий починал. Наскоро след това бил канонизиран.
За живота и делото на св. патриарх Евтимий е писано и говорено толкова много, затова тук ще се спра съвсем кратко само на някои моменти, които засягат пряко разглежданата проблематика, а именно - дейността на св. Евтимий като последовател и продължител на делото на св. Григорий Синаит. Сведения за св. патриарх Евтимий черпим предимно от похвалното слово, написано в негова чест от Григорий Цамблак през 1416 г. в Киев[12]. Роден е около 1320 г. и се предполага, че произхожда от знатен търновски род. Не е известно къде е получил първоначалното си образование, нито къде се е замонашил. Според някои учени това е станало в Парория[13]. Неговите исихастки възгледи и големи лични качества му отреждат ролята на помощник на св. Теодосий в уреждането и управлението на манастира в Келифарево. Във византийската столица св. Евтимий прекарва известно време с учителя си в манастира „Св. Мамант", а след неговата смърт се премества в Студийския манастир. Там той имал възможност да се запознае с най-добрите образци на византийската литература в огромната библиотека на манастира. Около 1365 г. св. Евтимий е вече в Света гора. Тук той прекарва в съзерцателно безмълвие в кулата Селина, близо до Зографския манастир. На Атон светецът-исихаст намира не само съидейници, но и забележителни дейци на писмения труд. Вероятно тук бъдещият патриарх замисля правописната реформа, която ще осъществи по-късно в България. В Света гора исихастът, непримирим противник на унията със Западната църква, влиза в конфликт с император Йоан V Палеолог и за кратко време е заточен на о. Лемнос.
През февруари 1371 г. починал българският цар Иван-Александър, а през септември с. г. при Черномен са разбити обединените войски на Вълкашин и Углеша. Настанали тежки времена за православната общност на Балканите. Осъзнал напълно историческото време и разбрал, че Отечеството има нужда от него, св. Евтимий се завръща в България. Пристигайки в Родината, той не пожелал да остане в шумната столица и се оттеглил в една пещера близо до града, на десния бряг на река Янтра, където около него се събрали ученици и така възникнал манастирът „Св. Троица". Тази света обител се превърнала в просветно огнище, от което започнала реформата на богослужебните книги[14].
През 1375 г. св. Евтимий е избран за Търновски патриарх. Исихастът се оказва в самия център на църковния и обществения живот в най-тежкото за България време. Подобно на съидейниците си новият патриарх е непримирим ревнител за чистотата на Православието. Борбата срещу ересите и отклоненията от вярата обаче той поел не с полемика и насилие срещу тях, а чрез възраждане на Православието. Едно от средствата за постигането на тази цел светецът виждал в проверката и изправянето на превода на Свещеното Писание и богослужебните книги според оригиналите. Позицията на духовен глава му дава възможност да наложи правописната реформа като задължителна норма за книжовниците по българските земи. Наблюдава се един вид повтаряне на делото на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици. Създаденият от тях книжовен старобългарски език постепенно станал език на всички славяни от православната общност. След реформата в богослужебната книжнина езикът, постигнат в резултат на дейността на св. Евтимий, също става общославянски. Дори нещо повече, този език се употребява и във Влашко до началото на XIX век.
Духовната страна пък на реформата се състои в това, че с връщането към истинските корени на Православието е издигната духовна „крепост" пред завоевателя. Това дава своите плодове още в първите дни след завоюването на Търново от турците, когато са посечени 110 първенци в градската катедрала, заради това, че не са променили вярата си. Патриархът останал при своя народ и бил единствена негова утеха. Укрепван от силната си вяра в Бога, не познаващ страха и унинието, той давал достоен пример на съгражданите си. Виждайки обаче в светеца заплаха за своите стремежи, турците го изпратили на заточение. Трогателно е свидетелството на Григорий Цамблак за момента на раздялата с гражданите на Търново: „Подпирайки се на жезъла, вървеше великият Евтимий, облян със сълзи и с душа, наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, нито от болест и старост беше сломен, а защото бе изтерзан от страданията на хората и от крехката възраст на децата"[15]. Паметни остават и последните думи на патриарха при зададения му през плач въпрос: „На кого ни оставяш, добри пастирю?" Той отговорил: „На Светата Троица ви предавам и сега, и навеки"[16]. Предполага се, че мястото на заточението е бил Бачковският манастир, където патриархът умира през 1402 г.
След падането на България великото делото на св. патриарх Евтимий и останалите ученици и последователи на св. Григорий Синаит дава обилни плодове и оставя траен отпечатък върху цялата литература на българи, сърби, руси и румъни. В тихите килии на исихастките обители се разработва една нова стратегия, която да отговаря адекватно на новата ситуация, на новото историческо време. Тя целяла както утвърждаване на древната аскетическа практика в стремеж към достигане на лично християнско съвършенство, така и изграждането на едно ново общество, осветено от духовните постижения на тази практика. Това ново отношение към света, като един от важните елементи в цялостното учение на исихазма, се разпространява от учениците и последователите на стареца Григорий Синаит навсякъде в православния Изток.
Духовна култура, кн. 9/2000 г., Синодално издателство
[1] Острогорски Г. История на византийската държава. С., 1998, с. 649.
[2] Меуепdorff, J. Вуzntium and the rise of Russia. New York, 1989, р. 129.
[3] Ангелов, Б. Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, с. 137.
[4] Български ръкописи от XI до XVIII век, запазени в България. Своден каталог. Т. I. С., 1982, с. 62.
[5] Житие на свети Теодосий Търновски от патриарх Калист Константинополски. Текст, превод и коментари. В. Търново, 1995.
[6] Стара българска литература. Житиеписни творби. С., 1986, с. 473-474.
[7] Ще посоча само имената на авторите, които изказват мнение по този въпрос, без да цитирам техните съчинения: Е. Голубински, К. Иречек, П. А. Сирку, К. Радченко, Е. Калужняцки, братя Шкорпилови, Ал. Тeoдоров-Балан, В. Златарски, Хр. Попов, Йор. Иванов, В. Киселков, Г. Аянов, В. Маркович, П. Делирадев и др.
[8] Иванова, Кл. , Матеич, Пр. Неизвестно произведение на св. Ромил. В: сп. Вселена, 1993, бр.1, с.88.
[9] Житието на св. Ромил Видински е публикувано в новобългарски превод в сборника Стара българска литература, т. IV, 1986, с. 468-493.
[10] Чавръков, Г. Средища на българската книжовност. ІХ-ХVIII в., С., 1987, с. 101.
[11] Вж. Житие на свети Теодосий Търновски от патриарх Калист Константинополски. Текст, превод и коментари. В. Търново, 1995.
[12] Григория, архиепископа Российскаго, Похвално слово иже во святих отца нашего Евфимия, патриарха Тръновскаго. Най-старият известен препис е от XVI в. и се съхранява в Московската библиотека.
[13] Голубинский, Е. Краткий очерк истории православных церквей. Москва, 1871, с. 84. Теодоров-Балан, Ал. Българска литература. С., 1901, с. 74.
[14] Патриарх Евтимий. Съчинения. С, 1990, с. 252.
[15] Русев, Гълъбов, Давидов, Данчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, с. 220.
[16] Пак там, с. 225.
