Разговорът води Александър Филипов
- Богослуженията през Страстната седмица са най-прекрасните богослужения от цялата църковна година. Според мен тези богослужения са най-великото нещо, което човеците някога са сътворили. Те са най-възхитителният, най-дълбокият, най-талантливият, най-боговдъхновеният плод на човешкия гений. Ако тези богослужения биват извършвани с благоговение, ако човек се старае да участва в тях съзнателно, то те ще го пренесат в онази реалност, явила се на земята преди две хилядолетия, и ще му помогнат в едно със светиите, с Божията Майка и апостолите да премине по пътя на страданието Христово и да посрещне Светлото Христово Възкресение. Постарае ли се да вникне добре в тях, човек може да преодолее времето и пространството и да стане участник в евангелските събития. Ако участваш в тези богослужение с цялата си искреност, вяра и любов, то обезателно ще добиеш ново чувство за Евангелието и ново съзнание за себе си като християнин.
Освен това тези богослужения - като същинско произведение на изкуството - действат не само рационално, на съзнанието на човека, но в известен смисъл имат и едно непосредствено въздействие върху самото сърце на човека. Участвайки в тях, човек добива не само съзнание за някои конкретни неща, но още повече се изпълва с чувства за тях и на него му се открива онази духовна реалност, която съществува отвъд времето и пространството. Жертвата Христова, Неговите страдания и смърт, Неговата победа над силите на злото, над смъртта, тържеството на Неговото Възкресение - всичко това се явява част от духовния свят, съществуващ отвъд времето и пространството. И чрез църковните богослужения ние можем да се приобщим към тази реалност.
Твърде много са тайните, за които не можем да добием рационална представа. Това, естествено, е следствие от факта, че духовният, Божественият свят ни превъзхожда, не се открива напълно пред разума ни, нито може да му бъде подвластен, но се открива на сърцето. Когато това се случи, ние постигаме нещо велико в живота си. След известно време, не непосредствено след това, идва момент, когато си даваме сметка, че това е било най-висшето достижение в живота ни. И няма как да съществува нещо по-висше от живота в Христа, от възможността да откриеш Христос и да бъдеш редом с Него. Ето защо Страстната седмица е безценно време.
Разбира се, с Христос можем да бъдем винаги и трябва да бъдем винаги. Но за падналия човек това е много трудно. Нашето сърце не е способно да постигне това, на него някак не му достигат нужните сили, то не успява да се очисти, не може да се подготви, не успява да бъде винаги с Бога. А в случая Господ Сам взима сърцето на човека в Свои ръце, води го със Своята мощна десница и върши онази работа, която би трябвало ние самите да свършим, но сме загубили способността си за това. Църквата ни въвежда в една мощна процесия към Христос, към живот редом с Него, поради което на богослуженията приближаването към Христос, чувството за постигане на близост с Него се осъществява много по-лесно, отколкото в индивидуална среда.
- В Свято-Тихоновския университет отменят занятията през времето на Страстната и Светлата седмици, за да могат студентите да посветят времето си изцяло на богослуженията. Но не са много местата, където работата и учебните занимания биват прекъсвани през този период. Как да постъпваме?
- Ще отговоря през призмата на собствения си опит: по време на живота ми при съветската власт аз с все сили се стараех да се освободя от работа през този период и обикновено това ми се удаваше. Нужни бяха някои по-особени подходи, налагаше се да измолиш от някого да те замести временно, за да можеш да присъстваш поне на главните богослужения. Виждам, че сега хората постъпват по следния начин: стараят се предварително да обмислят начини, чрез които да се освободят от работа, за да присъстват на богослуженията. Струва ми се, че когато не успява да постигне това, човек на практика губи много. Разбира се, не всички хора могат едновременно да изоставят всичко и да поемат към храма, да изоставят всяка друга работа. Но има много хора, които така и не се стремят към това, не посещават богослуженията и не вярват. Винаги съществува реална възможност някой да те замести временно в работата. Обстоятелствата в днешния живот са такива, че препятстват участието ни във всички богослужения. В нашия кузнецки храм „Св.Николай" се стараем да служим по две богослужения на ден: най-великите последования ги правим по два пъти, за да могат всички членове на семейството да си разменят взаимно грижите и задълженията и да си предоставят възможност за участие в тези, не бих ги нарекъл богослужения, ами събития.
Всеки отделен ден от Страстната седмица, също както повествованията за тези дни от евангелските текстове, се явява път към страданието, предизвикано на Голгота. Самото наше пътуване ден по ден през Страстната седмица прилича на онзи път на страстите, изминат от Самия Господ. И ето, ние имаме възможност да видим как Господ дошъл в Иерусалим, после си тръгнал и се върнал, изрекъл Своите последни поучения пред народа и учениците Си. Богослуженията ни превръщат в спътници на Христа. Негови слушатели. Припомнят ни за Страстния четвъртък, Страстния петък, Преблагословената събота... Струва ми се, че тук коментарите са излишни и дори невъзможни. Всичко това дотолкова превъзхожда нашите слова, че - както се пее в богослужението - „поразява всеки ум". Най-добре е човек да дойде в храма и лично да вземе участие във всичко това.
Много важно е тези богослужения да не се вършат прибързано, да бъдат добре разбираеми, да достигат до сърцата, да може съучастието в Христовите страдания да обедини цялата общност, народ и духовенство, за да се превърнат те в една обща процесия, поела редом с Христос.
- В текстовете на богослуженията се казва, че чрез Своите страдания Христос ни е избавил от нашите страдания. По какъв начин е станало възможно това?
- В случая се има предвид, че чрез Своите кръстни страдания Христос ни е избавил от вечните страдания, открил ни е пътя към спасението, към Царството Божие и ни е избавил от вечните мъки. Но при все това ние трябва да извървим своя кръстен път редом с Христа.
- Тоест на земята страданията са неизбежни?
- Разбира се, че са неизбежни, защото човекът в своята гордост сам избра пътя, отделил го от Бога. Това се нарича грехопадение. Когато избрал да върви по пътя си без Бога, той загубил своето безсмъртие, чистота, природата му станала паднала по своя характер, поразена от греха и смъртта. Човек се ражда с греховен корен в душата. Този корен бързо пуска греховни израстъци: страсти. Човек се оказва истински пленник на своите страсти, пленник на греха. Не получи ли спасение, той ще погине, но да се спаси сам не може. Затова се наложило идването на Господ Иисус Христос, Който Единствен може да спаси човека - алтернативен път към спасението няма. Иисус Христос, бидейки Бог, станал Човек, приел човешко естество, за да може в това естество да постигне победа над смъртта. Приетото от Господа естество не било обаче паднало по своя характер - Той не бил извършил никакъв грях, макар и да бил Човек. Но приел последствията от греха, т.е. болестите, страданията, смъртта, за да постигне победа над тях. Тази тайна не може да бъде изцяло обяснена, защото превъзхожда всеки ум, но тя се открива на човешкото сърце - ние можем да познаем любовта Христова чрез собствената си любов.
- Как съвременният човек може да се научи да мисли за смъртта: за своята, за тази на своите близки, за Христовата смърт? Може ли за това да ни помогне посещението на богослуженията през Страстната седмица, като вид съучастие в Христовата смърт?
- Разбира се, тези служби могат да ни научат да мислим за смъртта просто защото те ни отвеждат от земната към една друга, небесната реалност. Те ни водят към духовна перспектива, към многоизмерна представа за живота - не само към неговите земни величини, но към далеч по-важните, към духовните му величини.
Мисълта за смъртта рядко се появява в ума на младите хора, защото душата на човека съзнава своето безсмъртие и защото смъртта до такава степен противоречи на това вродено във всяка душа, във всеки безсмъртен дух знание, че да добиеш чувство за смъртта е трудно. Често пъти децата, които научават за смъртта на свои близки, преживяват тежък шок: малкото детенце не знае какво означава това, то носи знание за вечния живот. Но смъртта си взима своето. С възрастта идва остаряването, страданията, болестите. Човек все по-ясно добива чувство за падението на човешкото естество. Тогава вече той няма как да не мисли за смъртта. Възрастните хора, които са опитвали от скърбите и се приближават към този момент, усещат немощта на естеството, наближаващия край на земния живот и се замислят за смъртта.
Вярващият човек не изпитва отчаяние от неизбежността на смъртта
Вечният живот на човека зависи от начина, по който се развива духовният му живот още на земята. Ако човек остане във властта на греха, той постепенно изпада в отчаяние, защото грехът все повече взима надмощие над него, мачка го и в крайна сметка го кара да изнемогне под тежестта на тези окови. Днес в Русия броят на самоубийствата е толкова голям именно защото все повече хора стигат до отчаяние. Ако обаче се постараят да живеят с Бога и търсят духовния живот, тогава това паднало естество, смъртността на падналия човек подема борба чрез духовното знание за вечния живот.
Вярващият човек не може, разбира се, изцяло да пренебрегне смъртта, но той вече не се бои от нея, защото носи вярата, че смъртта не е смърт вечна, не е фатално заличаване, а само един момент, който макар и труден, все пак е раждане в живота на бъдещия век. Както би се получило, ако младенецът в утробата на майка си знае, че по време на раждането ще му бъде трудно, но след това ще дойде началото на нов живот. Подобно известие за живота в бъдещия век вярващият човек получава във времето на Пасха. Той престава да изпитва страх, не се чувства отчаян от неизбежността на смъртта. Понякога дори иска смъртта да се приближи, както казва св.ап.Павел: „Защото за мене животът е Христос, а смъртта - придобивка" (Фил.1:21).
- Говорихте за смъртта в известен смисъл обобщено, като за нещо далечно, но за какво конкретно трябва да мисли човек на богослуженията през Страстната седмица или когато се намира пред лицето на смъртта?
- Отец Евстати, който ме екръстил, разказва как още преди войната бил арестуван. Дошли веднъж, взели го заедно с вещите му и го повели по някакви безкрайни коридори... Той бил уверен, че го водят на разстрел. И от това изпитал... изумително вътрешно веселие! Почувствал невероятна духовна радост от факта, че отива на среща с Христос. Вървял съвсем осъзнато към тази среща и не изпитвал никакъв страх. Но след това се оказало, че не го водели на разстрел. Когато разбрал, той много се огорчил, а преживяното в онзи момент останало за цял живот в паметта му. Мисля, че Господ помага на мъчениците и праведниците да изминат пътя към смъртта чрез вяра в Неговото Възкресение.
„Ако се молиш на Бога, не чувстваш болка."
- Разказвал ли е за някакво подобно преживяване отец Павел (Троицки)?
- Отец Павел очевидно е преминал нееднократно всички тези кръгове на ада. Навярно е бил измъчван, защото на едно място писал: „Ако се молиш на Бога, на чувстваш болка." Впоследствие до края на живота си той винаги пише за смъртта като за нещо безкрайно желано: „Искам да се върна у дома."
- Как са протичали богослуженията през Страстната и Светлата седмици по време на съветската власт? Забранявали ли са богослуженията през Страстната седмица?
- Властта на безбожниците не забраняваше посещаването на храмовете през Страстната седмица. Съветската власт знаеше, че хората се стремят да бъдат в храм най-вече на Пасха и че на това трябва да се попречи, а за Страстната и Светлата седмици не се безпокоеше, поради което през тези дни в храмовете винаги имаше много хора.
- Различава ли се вашето отношение към богослуженията през онези дни, при съветската власт, когато човек е могъл да пострада за Христа, в сравнение с отношението ви към днешните?
- Аз живях вече във време, когато нямаше реална опасност да пострадаш заради Христа, да попаднеш в затвор, поради което не мога да говоря за това от собствен опит, мога само да предполагам какво е било. Атмосферата в църквата със сигурност е била много по-различна от днешната. Днес е невъзможно да си я представим. В църквата пеели наемни хорове, забранено било да се пее индивидуално. Или това било много трудно и достъпно само за единици.
Духовниците били много малко на брой и ужасно претоварени. През тези дни свещениците достигали до крайна преумора, просто изнемощявали от работа и вечер буквално не можели да се държат на крака. Било почти невъзможно да стигнеш до свещеник. Днес всеки може просто и непринудено да си поговори със свещеник, но тогава не било така. Днес си имаме църковни общности, а при съветската власт създаването на общности било нещо почти невъзможно. Единствено в изключителни случаи, вътре в самите енории съществували скрито неголеми общинки. Животът в нормална общност бил невъзможен - съществували само енории. Енорията - това била огромна маса от хора, които не се познават един друг, не се поздравяват взаимно, на богослужението в храма стоят „опаковани като сардели". Присъствието на подобно богослужение е голяма мъка: в храма е тясно, задушно, всички се бутат, притискат, трудно се диша. Поради това нерядко са съкращавали богослужението, наемните хорове не изпълнявали песнопенията така, както биха могли да направят това църковните, вярващи хора.
Източник: http://www.pravmir.ru
Превод: Анжела Петрова
