Запитах стареца аскет, на седемдесет лета,
с бяла брада, сияйна кат пасхална светлина:
- Кажи, отче мой, защо в този свят
неразделно се редят нощта и денят?
Защо до брата е винаги "събратът"-
цветът и трънът, смехът и плачът?
Защо в най-омайната зеленина
гнезди се студ, скорпий и змия?
Защо цветецът нежно се надига,
и към света прелест уханна издига,
а мрачен червей бързо го стъпква, скършва
и то, кат дрипа бездиханна, до корена тихо свършва?
Защо оран, посев и труд иска житото,
та да роди и принесе хляба и брашното?
Защо всяко нещо полезно, благородно, свято,
плаща се в живота със сълзи и кръв пролята?
Защо тунеядството се разсвирепява,
а небрежността земята завладява?
Защо в природната хармония, накрай,
таи се гняв и безредие безкрай?
* * *
Аскетът ръце към небеса разтвори
и с тежък глас ми заговори:
- Горе, над златистата мъгла
тъче Всеблагият безценни везма.
Ниско, чедо мое, стоим ний в долина
и виждаме ги от опаката им страна.
Затуй, разумът грешка мисли, че става
там, дето нужна е благодарност и слава.
Християнин си и потърпи денят да се отвори,
и душата ти лекокрила ефира да разпори.
Тогаз, сам ще видиш отгоре Божието везмо
и ... ще си кажеш: "Всичко туй право е и редно!"
„Из живота и учениеτο на отец Епифаний", Athinai 1998
Превод от гр.ез.: Анула Христова
