Няма как да спасиш човек, който упорито стои с безучастно скръстени ръце. Решил ли е някой да погуби себе си, той така или иначе ще се срине, колкото и да се мъчиш да го предпазиш. Ако ли пък успееш някак да го задържиш, това още повече ще го озлоби. Тъкмо по такъв начин във вселената се създават някои пространства на ужаса, в които човек отвежда себе си сам.
Възможно ли е Бог да наказва? Възможно ли е Бог да отмъщава? Възможно ли е у Него да има памет за злото? Немалко хора си представят тези неща като нещо абсолютно възможно. Та нали в Библията срещаме редица описания на последствия от Божия „гняв": примерно, изгарянето на градовете Содом и Гомор, в които триумфално се разпространявал един така разпространен и в наши дни, в днешна Европа, грях; причиняването на мор при въставането против Мойсей на самозваните водачи Корей, Датан и Авирон. Примерите са безброй - чак до историята с търговците, които Сам Христос с камшик прогонил от храма.
От друга страна, едната от трите ипостаси на Бога, това е Дух, Който е Любов. За тази ипостас св. Ап. Павел ни казва: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява" (1Кор.13:4-7).
И друг апостол е писал: „Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината" (1Иоан 1:5-6).
Как се съвместяват тези неща? По един-единствен начин. Чрез паметта за това, че сме Негови творения, и чрез съзнание за свободата, дадена на човека още при сътворението.
Бог създал Адам да бъде подобно Нему същество. Главен белег за Божия печат в гъвкавата тъкан на нашите души, това е благостта и свободата. На Бога са потребни не оловни войничета, които Той да придвижва - подобно на бездушни фигурки - по шахматна дъска. На Него са му потребни живи и свободни личности.
Свободата разполага с възможност за избор: да обичаш Бога или да не Го обичаш - в противен случай тя не би могла да бъде свобода. На човека е дадена свободата да достигне райските селения или, обратно, доброволно да потъне във външната тъмнина.
Когато върши грехове, човек навлиза в пространство, населено с демони. В нещо от рода на Мордор[1], където навсякъде се носи гръм и трясък, всичко кипи от скърби и зловония. Бог не може никого насила да извлича от този ужас, който човек доброволно си навлича, защото така ще засегне изначално вложената структура на човешкото естество. Няма как да спасиш човек, който упорито стои с безучастно скръстени ръце. Решил ли е някой да погуби себе си, той така или иначе ще се срине, колкото и да се мъчиш да го предпазиш. Ако ли пък успееш някак да го задържиш, това ще го озлоби още повече.
Тъкмо по такъв начин във вселената се създават някои пространства на ужаса, в които човек отвежда себе си сам. Не Божият гняв, а нашето безразсъдвство ни накаказва с отдалечаване от Бога. Нашата злост, а не жестокостта на Бога, ни спуска право в обятията на безпощадните опустошители: духовете на злобата. И ние - в цялата своя слепота и ожесточение - приписваме злите си страни на Бога.
Човек сам носи отговорност за своя избор, за всичко, което ще бъде изписано върху страниците, които един ден пред Страшния съд ще представят пътя на неговия живот. Съдържанието на тези страници ние попълваме самостойно през всеки отделен миг от живота си, под благия поглед на състрадателния към нас Христос. Гневът - това е нещо абсолютно несъвместимо с Бога.
Преди да дойде денят, когато човеците чули Христос и апостол Павел, никой не им бил говорил и дума за Любовта, поради което те съвсем логично стигали до извода, че Бог е нещо като небесен Цар и Съдия. И че светът е създаден според плановете на този Съдия. В света Той утвърдил правила. Спазваш ли положения от Бога Закон, значи вършиш нещо добро. Престъпваш ли този Закон, това е беззаконие. Престъплението предполага наказание. Така всичко се вписва в едно устроение, съответстващо на човешките представи: Цар, съд, затвор или изолация.
Само че у Бога не всичко е както при човеците. Той е благ. Той пребивава в абсолютен мир и покой. Това, което ние разбираме като Негов „гняв", е изопачено отразяване на проявите на Неговата загриженост за нас. „Божият гняв" - това е Промисълът, добил изкривено отражение в нашата душа.
Върши човек безобразия и Господ му отнема силите за действие в греха. Безумства човек, причинява скърби и Бог го връзва, подобно на болен в клиника. Но не защото е суров или отмъстителен, а защото желае спасението на безумеца.
От Евангелието ни е известен следният разказ за един болен човек:
„И ето, донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете!" (срв.Мат.9:2).
Ще отбележим три важни момента, които убягнали от вниманието на фарисеите.
Първо, този човек бил донесен пред Бога от други хора. Нерядко Бог Сам се опитва да привлече към Себе Си блудните синове. А в този случай Неговото дело било извършено от други. Което ще рече, че любовта по някакъв начин вече сгрявала битието на болния и той имал възможност да познае какво означава тя. Това е една от причините Христос да приеме с особено внимание тази група хора изсред цялата многолюдна маса.
Второ, важността на това, че Той „видя вярата им". Ние също водим по болници свои немощни родственици, ползвайки за целта застрахователни или парични средства. А онези хора отишли, без да имат нищо подобно. На какво са се надявали? На чудо! На нищо свое. Ето защо не се съмнявай, че допреш ли се до полата на Божията дреха, Той ще ти даде каквото търсиш. За да подириш да получиш чудо, трябва да си абсолютно сигурен в Неговата любов. Трябва да познаеш Бога. И в това всъщност се състои вярата. В крайна сметка тези хора отишли да получат здраве за своя приятел, но не като използват материални средства според светските правила в подобни случаи.
С тази своя постъпка приятелите на болния разкрили едно ново, или по-точно казано - забравено богоподобно качество: милосърдната любов. И направили публично свидетелството за нея, което в случая също било изключително важно.
И, трето, отчитайки първите два момента, Христос в крайна сметка е дал следната поука на болния: „Постъпвай така, както са постъпили твоите приятели: обичай ближния и помни, че Бог е благ. Бог те нарича „чедо", за да ти покаже, че Той е не цар, не съдия, а твой Отец!"
„Дерзай" - това са думи за насърчаване на прохождащо дете.
„Прощават ти се греховете" - което ще рече, че ако заблуденият син промени посоката на своето движение от погибел към Бога, той вече няма да бъде считан за грешник.
Не случайно в Пасхалното слово на св. Ион Златоуст, което четем на Пасха, пише следното: „...Домовладиката е великодушен и щедър - приема последния като първия, успокоява дошлия в единадесетия час така, както потрудилия се още от първия час: първия удовлетворява със заслужена награда, последния милва по снизхождение; на единия дава заслуженото, другия дарява по своята благост; добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали!"
Трогателно е откровението на светеца: „добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали".
Тоест за Бога са важни не толкова делата сами по себе си, колкото целта, към която се стреми душата. Всъщност именно разнородната представа за греха била заложена в противопоставянето между фарисеите и Христос. Фарисеите показали открито негодувание срещу предсрочното опрощение на немощния. Всъщност те виждали Бог такъв, каквито са те самите: виждали го като съдия, прокурор, надзирател. Ние, хората, нерядко сме склонни да приписваме на Бога собствените си немощи.
Да, на престъпника му се полага наказание, той получава присъда за определен срок лишаване от свобода. За народа на Израил престъпниците са обект на позор и изолация. За фарисеите грехът е точка от Закона. За Христос грехът е посока на движение, отдалечаване от Бога. Тоест каквото е направено без Бога, то е грях. А каквото е извършено в името на Бога, то е нещо добро. Още по-просто е, когато в основата на това е положена любовта. За фарисеите основоположно място в закона има страхът. За Христос - любовта. Фарисеите виждат в Него нарушител на Закона и учредител на нови правила.
В техните очи престъпването на Закона било накърняване основите на мирозданието, на изначалното споразумение между Бога и човека. Преди това, поради тяхната жестокосърдечност, Бог не им говорил нищо за любовта. Но когато в Израил хората с чисти и милосърдни души достигнали ясно изразен брой, тогава се открила възможност и за нов етап в откровението.
А главният момент в конфликта, това били присвоените от Христос пълномощия на Бог: да опрощава грехове. За юдеите Бог бил някакво страховито, внушително, недосегаемо същество. Те били склонни да виждат частично отражение на Неговото величие и в страшния облак и мълниите, водещи народа на Израил през пясъка на пустинята.
Така в историята на човечеството познанието за Бога бива допълнено от един много важен аспект. Постъпката на Христос била мълниеносен изблик на лично откровение. Бог Сам вдигнал завесата на Своята тайнственост. Желаейки мир, Сам се опитал да унищожи отчуждението. Сам напомнил за Своята феноменална близост. Той дал нова интерпретация на греха: като нежелание на човека да проявява любов към Бога. Той показал, че иска да поддържа общение със Своето творение, но не посредством договорно споразумение. В крайна сметка ние не сме търговски партньори, а сродни души.
С това изцеление Христос ни напомня за забравените Божий слова от деня, в който бил сътворен Адам: „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие" (Бит.1:26).
Очевидно, че става дума за подобие вътрешно, не външно. И именно тази вътрешна следа е частицата Божия, живееща в нас. Божият отпечатък в душите ни - това не е мъртъв щемпел върху хартия. Душата не е хартиена основа, а образът в нас не е мъртъв печат. Това е отражение на живия Образ в едно живо огледало. Той е не само външен! Той е и вътре в човека. Той е всеобемащ. Очевиден е живият отпечатък на Бога върху всичко в творението. Бог изпълва всичко около нас.
По същество Христос не изричал нищо ново. Просто фарисеите забравили главното - забравили божествените дарове, забравили вълшебните отечески скъпоценности: свободата, подобието и любовта. И това се оказало ужасяващо по своите последствия. Йерусалим е бил разрушен не заради това, че юдеите разпнали Христос и крещели: „...Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни" (срв.Мат.27:25).
Христос страдал за града и ронел сълзи, гледайки как Йерусалим тръгнал да се срива в бездната. Това не било отмъщение от Негова страна. Тези хора, приковавайки Христос на кръста и отблъсквайки всяка помощ от Неговите ръце, доброволно прекрачили прага на Мордор и отдали себе си във властта на разрушението.
Какво друго би могло да се получи, щом нито сълзите, нито радостите Христови са могли да ги възпират: "Весден простирах ръцете Си към народ непослушен и упорит" (Рим.10:21).
Йерусалим пожелал смъртта си сам. Народът престанал да съзнава, че Законът и животът по Бога са две различни неща. Грехът на Йерусалим се изразявал в това, че посоката на движение на града се обърнала не към Бога, а към формалния Закон, отклонила се от Божия план, вложен от дните на сътворението.
Този диалог с фарисеите бил опит да им се напомни какво представляват по своето естество отношенията между Бога и човека. Христос не се гневил на фарисеите, а само с кротост ги порицавал. Като цяло Той считал, че те били единствените Му опоненти, с които било потребно да поговори. Призовал ги да гледат не на буквата на закона, а на сърцето си, което трябвало да чувства, че ликува, когато е редом до Господа. Само че то не трепвало и си оставало вкаменяло. Христос напразно се опитвал да разбуди сърцата им. Той останал докрай верен на Своето благо, неочаквано за тях отеческо чувство: „Защо мислите лошо в сърцата си?" (срв.Мат.9:4).
Той намирал за потребно да общува с тях. Той счита за потребно и с нас да разговаря с благи слова, очаквайки и нашето обръщане към Него.
Как хубаво е описано това обръщане от св. Йоан Златоуст в осмата молитва от Вечерното правило: „О, Господи мой и Творче, Който не искаш смъртта на грешника, но да се обърне и бъде жив: дай и на мене окаяния и недостоен да се обърна. Изтръгни ме от устата на душегубеца змей, зинал да ме погълне и завлече жив в ада."
Посланието от онези времена е актуално и до ден днешен за всеки, живеещ в света. Ние разполагаме с възможност сами да избираме какъв да бъде Бог за нас: Съдия или Приятел, Отец или някой непознат. Сами да решим какви отношения да поддържаме с Него: по силата на формален договор или на любов. Сами да решим като какъв да си го представяме - като зъл или благ. Човек може дори да реши, че Бог не му е потребен. Да бъдеш или да не бъдеш с Бога - това всъщност е главното решение в живота. После трябва да решим още нещо: какъв искаме да Го виждаме Бога.
Той иска ние да бъдем Негови чеда. Иска да бъде наш роден Отец.
Важното е да не допуснем грешката, която веднъж вече са допуснали хората, влезли в конфликт с Христос. На тях им се искало Той да си бъде Цар и Съдия, да живеят с Него по Закона, да не ангажират сърцата си, да върнат Бог да ги гледа от небето. Искало им се и на Него нещо да дадат, и за себе си нещо да задържат.
Бог предоставил на човека да има във вътрешното пространство на личността му известна свобода. Но ползвайки се от тази своя свобода, човекът решил значително да разшири нейните мащаби. И в това всъщност била заложена същината на първородния грях. На човека му се приискало да си има свое собствено пространство, вън от условията и законите на Бога. Ето, дотук искам да е светът на Бога и Църквата, а оттук натам да си е лично моят свят, в който стопанин да съм само и единствено Аз. И законите в него да се определят единствено от мен.
Познат на всички ни сценарий.
Такава повредена душа прилича на напукано огледало, в което всичко се отразява с много пролуки и цепнатини. Затова една част от фрагментите му отразяват света като съединен с Бога, а друга част - без Него. Само криво и разбито огледало може да отразява у Бога дух на гняв.
А Той всъщност е Любов. За зрящите, Господи, това е видно, но на нас отново ни кажи:
„Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина" (1Иоан1:5).
www.pravmir.ru
Превод: Анжела ПЕТРОВА
[1] Мордор (от Синдарин „черна земя"; „мор"-"черен, мрак" и „дор"-"земя") е географска област в измисления свят на Средната земя, описан в творбите на английския писател Дж. Р. Р. Толкин. Тя е Страната на Сянката, където властва Мрачният владетел Саурон - Б.пр.
