След 13 години живот зад граница Гергана Георгиева споделя пред „Мост на вярата“ вълнението от първата Великденска служба, организирана тази година за българската общност в Ирландия, и мечтата си за редовно богослужение на роден език.
Родена в Кюстендил, днес тя гради кариера в Дъблин като софтуерен инженер за националната авиокомпания на Ирландия. В един откровен, сърдечен разговор Гергана ни превежда през своя път: от осъзнатото решение за кръщение и черкуването в чужди Православни църкви до решимостта да даде всичко от себе си за съграждането на Българска православна църковна община – църква, градена не от камъни, а от човешки души и съдби. Вдъхновяваща история за православната вяра, която носим от родния дом в куфара на сърцето си, за неугасващия български дух и за хората като най-важния фактор за раждането на една енория.
Попитах я какво е било усещането най-после да посрещне Възкресение Христово заедно със сънародниците си и да се поздравят взаимно с „Христос Воскресе!“?
Това ми беше мечта от ден едно, откакто стъпих на ирландска територия. Защото, където и да е човек, той винаги си носи вярата със себе си – споделя тя. – Няма по-хубаво от това да чуеш български език, да станеш част от българско тържество с нашите традиции за Великден, за Коледа, за Гергьовден. Аз съм Гергана и за Гергьовден бих искала да отида някъде, където да се радвам на българските обичаи и да се поздравим по български.
Интересуваше ме как през годините Гергана е успявала да запълни празнотата от липсата на български храм и църковна общност на острова.
„По принцип за празниците българите се събираме някъде по паркове или други места и празнуваме заедно. А за духовното – в Дъблин обикновено ползваме гръцката църква, в която доскоро можехме да ходим, и тя ни е най-близката. Но българската църква си е винаги с нас. Аз винаги духовно нося със себе си свети Георги, който ми е подарък от моите родители, и Света Богородица, така че вярата винаги е с мен“, разказва тя.
Припомних ѝ думите на митрополит Антоний, че Църквата – това са хората, и че за да се осъществи този градеж, освен Божията воля, се изисква и желание от тяхна страна. Попитах я дали лично тя има волята и решимостта да даде всичко от себе си, за да я бъде тази общност.
Абсолютно. Ще помогна с каквото мога на драго сърце, за да се осъществи това дело, защото знам, че звучи като клише, но там, където има един българин, я има България. Така че колкото повече българи се съберем, толкова по-добре ще бъде и ще можем да се справим с това. Знам, че има много стъпки. Разговаряла съм и с посланик Андреева и знам, че е доста отговорно, но аз не мисля, че е невъзможно. Просто трябва да се съберем и трябва да работим заедно – категорична е Гергана.
Впрочем, в Дъблин действат енории на няколко Поместни православни църкви. В града се намират Гръцката православна църква „Св. Благовещение“ на 46 Arbour Hill в Стонибатър, Руската църква „Св. Петър и Павел“, която се намира на Harold's Cross Road, многобройната и активна румънска общност с енория, посветена на „Благовещение“, Антиохийската православна църква, чиято енория в Дъблин носи името „Тримата покровители на Ирландия“, и Сръбската – с енорията си „Свети Георги“.
Моята събеседничка сподели още, че в авиокомпанията работи с хора от много различни националности и интересът към българското богослужение сред нейните колеги е бил изненадващо голям. Повечето от колегите на Гергана са ирландци католици, но сред емигрантите има сърби и румънци, които нямат свои постоянни храмове и са проявили силен интерес към българското богослужение.
Около мен има доста хора. Не само ирландци, а и от други националности. И когато им разказвах, че ще има българска служба, всички искаха да дойдат, но аз им казвах: „Чакайте малко, по-спокойно, първо дайте възможност на българите да дойдат, пък тогава и вие“. Но наистина хората имат желание да идват на църква – не само от българската общност. Има и много смесени двойки, които искат да покажат на своите близки нашите православни традиции, нашата православна вяра. Пък и се надявам скоро да има сватба, кръщенка...
Отбелязах, че това е съществена част от живота в една църковна община – заедно да се съпреживяват и радостите, и скърбите. Допълних, че е важно да продължат да се събират в неделя за Литургия и да привличат нови хора, за да може общността да расте и да крепне. Попитах я как си представя новосъздаващата се общност след година или пет и тя, без да се замисли, отговори:
„Да има сватби и кръщенета, да е пълен храмът, за да могат да звучат тези прекрасни песнопения, които чухме днес, тези молитви. Те са мехлем за душата. Поне за мен“.
Уверих я, че след година и те самите ще пеят така – знам го от опит с други български общности зад граница. Гергана обаче реши, че се шегувам, и през смях добави: „Надявам се да не изгоним хората с нашето пеене“.
Вярвам обаче, че стига да има желание, ще я има и тази църковна общност. Всичко друго ще дойде сякаш от само себе си – Бог ще добави това, което не им достига. Когато се съгради тази общност от съмишленици и единоверци, те ще си имат и свой свещеник, и свой храм, и своите венчания и кръщения… Всичко зависи от тяхната воля, от молитвите и вярата им. Ако имат вяра дори колкото синапово зърно, Бог ще преумножи усилията им.
Единствено само от нас зависи. Никой друг не може да дойде да ни го направи и ние просто да го ползваме. Ние сами трябва да си го съградим. Така е било винаги и така ще бъде – уверена е и тя.
През годината, в която работи проектът „Мост на вярата“, опознахме много църковни общини и, обобщавайки техния опит, си давам сметка, че най-важният фактор са именно хората – тяхната вяра и любовта им към Бога, към Църквата и помежду им. Гергана допълни това мое убеждение: „Когато човек като мен, който идва от България, за първи път си дава сметка какво му липсва, лека-полека започва да се бори, за да го постигне“.
Макар да си давам сметка, че отношенията ни с Бога са нещо много лично и съкровено, попитах Гергана дали е посещавала богослужения, докато е живяла в родината. Тя сподели, че баща ѝ я е водил на църква, но се е кръстила в по-зряла възраст. Спомня си, че е била извън България, когато е стигнала до това решение, и се е обадила на майка си за помощ. Кръщава се в Рилския манастир – осъзнато и зряло решение, за което днес казва: „Аз лично си го избрах“.
Автор: Александра Карамихалева
Повече за тържественото богослужение в Дъблин, Ирландия и за зараждащата се нова Българска църковна община вижте тук:
Щрихи в Цюрих: Когато Небесният Иконописец държи четката
