Посвещава се на г-н Ставрос Балоянис[1]
Своето име Света Гора дължи на светостта на своите обитатели - стотици познати светци и една дълга поредица от блажени мъже, горещи приятели на добродетелта, стигаща дори до наши дни. Светогорската добродетел е развивана систематично, с търпение и настойчивост, поради което и ни е дала различни благоуханни цветове на преподобие: отшелници, еримити[2], ктитори на манастири, ръководители на киновии и киновийници, игумени и послушници, клирици и монаси, свещеноапостоли и затвореници в безмълвие, пещерници, кавсокаливити, пребиваващи в скитове и в килии, химнографи, агиографи, писатели, свещенопевци, чудотворци, мироточиви и христоносци.
Измежду всички тях се отличават фигурите на тези, които са избрали трудния път на светостта, тези, които биват, според св. ап. Павел, „младенци в Христа" за през целия си живот или в определени периоди от време, съответно подигравани и унижавани от околните - незнаещите и невнимателните - в търсене да придобият все по-голямо смирение. Ако светостта като цяло предизвиква невкусвани духовни преживявания и мълчаливо контролира живота на светиите, то тази форма на святост е странна, неразбираема и учудваща, в някои случаи дори и за обитателите на самата Света Гора и богословските среди.
Преобръщането на установения порядък, отказът от формално поведение, отхвърлянето на самозадоволеността от себеодобрението и изпълняването на някакви видими добри дела, предизвикват възмущението и неприемането им от мнозина. Незнайният им мистичен живот скривал добрите елементи на тяхното човеколюбие и боголюбие. Цялото им поведение, непонятните им думи, приятелствата им, обичайно вехтите им и странни дрехи, оскъдната им и импровизирана храна, мястото им на обитаване, обрисуват светостта не както ние си я мислим, представяме или би ни се искало да е.
Неглижирането от събратята им, дори и когато ги унижавали, осъждали и иронизирали, не ги притеснявало особено, тъй като това била и тяхната скрита и най-дълбока цел. В себе си те оставали в ненарушима молитвеност, боголюбие и добролюбие. Именно това тяхно състояние изявява великото измерение на преподобието им. Наместо тях говорел тихият им живот - въплъщение на мълчанието, търпението и понасянето на всичко. Болезненият избор бил за тях радостно състояние, тъй като ги отвеждал към спасителното и изкупително смирение. Така видени юродивите ради Христа се оказват най-умните, най-събраните и героични борци, живеещи в непрестанна борба да се харесат на Господа, а не на претенциозната обществена среда.
Юродивите ради Христа са били хора като нас. Светогорските старци казват, че те по начало си имали някаква естествена идиоритмичност или странност, или още особеност, както бихме казали днес, която обаче сама по себе си не значела нищо. Например, много хора, които са изпадали в същите или подобни на тях състояния, не само че не са ги преодолявали, но са потъвали в безпокойство, униние, тревожност, самоизолираност и отчаяние. Докато изумителната проява на мъжество на тези светии им спечелва присмеха на света, който обаче по никакъв начин не успявал да ги докосне по дълбоката им същност. На подигравките те отговаряли с мълчание. Мълчанието бил избраният от тях път за укриване на добродетелта им и отдалечаването от опасните похвали. Цялостното им поведение всъщност прикривало една дълбока мъдрост, която повечето хора не виждали.
Юродивостта ради Христа не е някаква измислица на момента, а резултат от дълъг аскетичски подвиг, от съзнателен избор на мъченически начин на живот и правилна оценка на онова състояние, което води към по-добро достижение на въздигащото смирение при непрекъснатото потискане на собственото его в следване на древния традиционен път благодатен и освещаващ, очистен от болни чувства и демонски прелести. Затова и винаги внимаващата Църква е поставила тези свои верни чада в своя агиологий[3], от които най-известни са преподобните Андрей и Симеон Емесийски.
Църквата никога не е имала някакво съмнение по отношение на този рядък вид святост, който, разбира се, е изключение, а не правило. Резервите на някои към нея биха били оправдани само ако Църквата не бе причислила тези истински приятели на добродетелта към ликовете на светците. Мистичната любов, невидимото човеколюбие, любовта към добродетелта, пълнотата на подвижническата убеденост, вярното следване на монашеския живот, послушанието към старец, умната трезвеност (ниптизъм) и съзерцанието, делата и животът, светостта на чувствата и чистотата на ентусиазма, с който те прегръщат евангелския живот, са удовлетворяващите свидетелства за тяхното точно и правилно място в църковната традиция.
Юродивостта ради Христа е може би най-трудният път на съвършенство. По собствена воля този, който върви по него бива жестоко унижаван, в етическо отношение бива измъчван - постоянно подкачан, посрамван, осмиван и подлаган на толкова силно напрежение, за което е нужно богатство от скъпоценно съкровище на вътрешни сили и свише подкрепа, за да може да бъде посрещнат един такъв насилнически потискащ климат. И когато борецът в тези толкова неблагоприятни условия опазва своята молитва, спокойствие, безгневност, мир и смирение, тогава се и вижда величието на високия му подвиг. Благостта и незлобието на тези светии били чудно свръхмерни.
Юродивостта ради Христа изследва неразумната логика на множеството, тя отправя критика към злото в света, към греховния живот, без да осъжда отдавна или временно падналия грешник, за който именно тя се бори да го отправи към спасението. Желае да преобърне лъжовната и гнила окръжаваща действителност и да принесе вечното послание на неописуемата красота на царството небесно, където властват равновесието, благодатта, радостта, нескончаемият мир и цялостното здраве, а не тлението на временното, отминаващото и ефимерното, импровизираното и болнавото.
Така юродивите ради Христа са по евангелски спасители на Църквата, хора на смирението, на жертвената любов, простота, бедност и борбеност.
Необичайният призив за юродивост ради Христа може да се търси и открие в пустините на раннохристиянския Изток, на древното православно монашество. Евагрий в своята „Църковна история" говори за монаси, подвизаващи се сред пустините, бягащи от човешка слава, в оскъдица живеещи, бездомни, недояли, недоспали. Висарион Египетски, например, живеел като птиче, както и Прохор, и Макарий Атинянин и други. Стълпници, дендрити[4], спилиоти[5], некъпани, голи, в земята само гледащи, безимотни и парцаливи, рушащи демонските мрежи на насладата. Юродивите ради Христа се отличавали по някой път с известна небрежност и непослушание по причина на една по-висша свобода и пълно доверяване на Бога, като например, преподобна Исидора, преподобни Серапион Сидонийски, преподобни Макарий Египетски и други. Във всеки случай, факт, който трудно може да се отрече, е че в началото на монашеството пустинниците и юродивите ради Христа са имали много повече прилики, отколкото отлики - нещо, в което християнският Запад никога не успя да спре да се съмнява.
Монашеството, разпространявайки се през следващите векове от юг към север и преминавайки през Мала Азия, се установява за постоянно на Атонския полуостров. Един от значимите аскети на светораждащия Атон и пръв известен негов преподобен -Петър Атонски живял насред сурова местност 53 години гол в една пещера, хранейки се с небесен хляб, претърпявайки множество изкушения от демони и изпитания от заобикалящата пустиня, с величие на духа в името на бъдещата слава, постоянно укриван от хората и увенчан с божествени свидетелства.
Преподобни Евтимий Нови идва на Света Гора от Олимп Витински, където се обучавал при опитни старци. В продължение на три години той живял затворен в пещера, имайки за храна жълъди, кумар и кестени. След това за известен период от време заживял извън Солун като стълпник, където просвещава мнозина със светлото си учение. Скита се из остров Свети Евстратий, местността Враста на Халкидическия полуостров, из околностите на Солун, остров Йера при Пагасейския залив и така предава подвижническия дух на множество свои ученици.
Преподобни Никифор, ученик на свети Атанасий Атонски, идва във Великата Лавра от Калабрия. В Калабрийските планини живеел без облекло. Преподобни Атанасий му разрешил да продължи строгото си подвижничество и в киновия[6], закрит с чаршаф, под който носел железа, и хранейки се с трици, които разбърквал с малко сол и мокрел с хладка вода. След упокоението си той замироточил.
Преподобни Атанасий Атонски, ктитор и ръководител на киновията на известната Велика Лавра, от Олимп Витински идва в Света Гора и укривайки себе си в началото той се прави на неграмотен, въпреки значителното си образование. В Меланската пустиня пещерата, която обитавал, става място на чести демонски нашествия, но и на божествени видения.
Преподобни Антоний Киевски се приема за основател и баща на руското монашество. Като младеж той се подвизавал на Света Гора и с благословението на стареца си Теоктист се завърнал в Русия, пренасяйки там подвижническия атонски дух. В една пещера край Киев преп. Антоний изградил знаменитата светохранителница - своята Лавра, която основал на атонските молитви и благословии.
Един от тамошните ученици на преподобни Антоний е преподобни Исаак, който се упоменава като първия руски юродив ради Христа. Антоний му дал благословия да живее в пещера и на всеки два дена му давал хляб и вода. Носел една овча кожа и бил посветил нощите си не на съня, а на сладчайшата молитва. Демоните за него били като мухи. Всички го считали за безумен и губели ума и дума, когато го виждали да надминава границите на физическата издръжливост.
Според прекрасно написаното от свети Филотей Кокин житие преподобни Сава Ватопедски и Солунянин прекарал своя живот на Света Гора гладен и жаден в непривични и свръхмерни бдения. Когато той бил принуден да я напусне, продължил своето подвижничество, почти оголял, без подслон, незнаен, странник, безимотен и безпризорен. Избирайки трудния път на юродивостта ради Христа той преминал през различни известни манастирски центрове, учудвайки всички там и чрез примера си предизвиквайки ги за повече борбеност. Единственото, което носел със себе си, разказва неговият житиеписец, е собственото му тяло, поучавайки останалите и чрез мълчанието си и чрез думите си. В Кипър, където също отишъл, му изписали икона. В своя земен живот преподобни Сава Нови почитал подвига на юродивия ради Христа като по-велико от което и да е друго подвизание, извършващо се за любовта Христова.
Преподобни Йоан Кукузел пристигайки първоначално във Великата Лавра се правел на неграмотен, за да остане незнаен и непрославен.
Преподобни Максим Кавсокаливит на младини имитирал свети Андрей юродиви ради Христа. От Константинопол той пристигнал на Света Гора, където продължил „да се преструва на младенец и да изглежда в очите на хората юродив, бидейки всъщност мъдрец, който пазел плода на добродетелта да не бъде отвян от вятъра на човешкото одобрение". Отначало той влязъл в послушание при киновията на Великата Лавра. Отпосле се изкачил на върха на Атон, където сама Пресвета Богородица му казва: „Приеми, уважаеми атлете, благодат срещу демоните, и заживей в подножието на връх Атон, защото това е волята на моя Син, за да се изкачиш на върха на добродетелта и да станеш учител и ръководител на мнозина и да ги спасиш". Оттогава той започнал да живее в уникална нестяжателност. „Като почти безтелесен, животът му преминавал по пустини и непроходими места, като правел само малка колиба, която после изгарял и отивал на друго място; затова и бил наричан бродещ, както и кавсокаливит[7]". Както е видно от разговора му с преподобни Григорий Синаит той притежавал непрекъсваема молитва, виждане на нетварната светлина и божествени съзерцания.
Препдобни Нифон Кавсокаливит изследвал Псалтира и стоял на един крак, за да се подвизава и внимава. На Света Гора той обитавал пещерата на преподобни Петър Атонски. В течение на 14 години веднъж седмично ядял сух хляб. Бил без подслон и се хранел с трева. Заради великото му подвизание го мислели за изпаднал в прелест. Бил първият житиеписец на житието на преп. Максим Кавсокаливит и негов неразделен приятел.
Преподобни Филотей Дионисиатски, „не можещ да понесе човешката слава", която започнали да му отдават заради добродетелите му, дошъл на Атон и самопровъзгласявайки се за „заболял и изкуфял" се отдалечил в една пещера извън манастира Дионисиат. Там той се показал като чуден подвижник и победител на демони. Ядял „ден след ден само хляб и сол" и когато престорената му болест била разкрита той променил мястото си на подвизание. На учениците си оставил заповед „да не погребват тялото му, а да го оставят непогребано, за да бъде разкъсано от зверовете".
Преподобни Нил Сорски след дълго подвизаване на Света Гора се върнал в Русия и основал там живота в скитове на място блатисто и труднопроходимо. Вярвал безрезервно в нестяжателността, евангелската свобода и любовта, благодарение на която и станал юродив за своите братя, на които казвал: „никога да не ставаме харесвани на хората и омразни на Бога". В завещанието си казал и това: „Да хвърлите тялото ми в пустинята, та да го изядат зверовете и птиците, защото то много прегреши срещу Бога и не е достойно да бъде погребано". Подобно нещо поискал преди своето упокоение и преподобни Теофил Мироточиви.
Преподобни Симеон, облечен само с един хитон и винаги босоног „с една дреха само и то вехта и продрана" живял в „силен пост, бдение безмерно, денонощно в изправено положение". След пристигането си от Света Гора в Пилион, където се установява „в подвизание за три години под едно ябълково дърво... продължил да носи същия хитон и бил все така с голи крака, безразличен към зимния мраз и студ". Нестяжателните монаси често биват сравнявани с юродивите ради Христа, които срещаме и в наши дни.
През 1768 г. на 19 август починал „монах Фотий, юродив ради Христа, известен в цяла Света Гора. Той бил погребан в свещения манастир „Кутлумуш". В една своя поема монах Кесарий Дапонтес прекрасно обрисува неговия образ и живот.
Старецът Теофилакт Кавсокаливит, когато живеел в пещерата на свети Нифон, се преструвал на юродив и глух, за да не бъде притесняван от посетители. Той предвидял своя край и след като се причастил и се сбогувал поотделно с всеки един брат от скита, положил кръстообразно ръцете си и се упокоил в Господа през 1924 г. След три дни монасите го открили с усмивка на уста. Един старец Кавсокаливит ни разказа, че когато го посещавал в пещерата, те провеждали дълги разговори за умната молитва и очистването от страстите. Вън от нея той се разхождал с лице нацапано със сажди, удряйки по едно тенеке и преструвайки се на малоумен. Бил съвършено безимотен и силно милостив.
Старецът Дионисий Кавсокаливит, който починал през 1880 г., бил достоен труженик на умната молитва, чиито тайнства откривал на малцина. Повечето го мислели за побъркан, луд и неуравновесен, а той се радвал, че го подценяват.
Йеромонах Симеон Кариотис произхождал от селата край Спарта, където се и завърнал да живее в една пещера с оскъдна храна, преди всичко трева, преструвайки се на ням и смахнат. Упокоил се самичък и незнаен в тишина и молитва.
Йеромонах Иларион Агианнски, който се упокоил през 1962 г. в манастира Дамастас, Фтиотида, Гърция, и той до края на живота си опазвал нестяжението и милостинята. На гърба си влачел един чувал с камъни, за да се уморява. Не приемал никакво обгрижване, готвел рядко, малко и безвкусно, не обичал похвалите и любезностите и често се самоизтощавал.
Йеромонах Антим от България монашествал на Атон по манстирите Симоно-Петра, св. Пантелеймон и Зограф, но също и в много пещери и дървесни хралупи. Когато го забелязвали, той се правел на ненормален, почвал да бръщолеви и да се прави на смешен. Облеклото му било едно кърпено расо, а по-късно един чувал. Вътрешната му чистота и велико смирение му носели дар на прозорливост. Упокоил се на 9 декември 1867 г.
Старецът Константин Кариот живял много смирено и бедно, тихо и мълчаливо, занемарен и необгрижен. Мнозина го приемали за луд и дори стигнали до там да го изпратят в лудница, където лекарите не му открили нищо. Тогава пък го изпратили в дома за стари хора, където се и упокоил в слъзни молитви и чудейки се на невръстността на човеците, които го измъчвали без причина.
Като юродиви ради Христа живеели и румънският монах Иродион в Капсала, монах Теодулос при Кутлумушкия скит, монах Яков Агианнски и други.
Светогорците юродиви ради Христа винаги са били мъдри за Бога и безумни за света, вътрешно уравновесени, а външно не. Преструващи, прикриващи се, правещи се на глупави, играещи, самоизтощаващи се докрай, смаляващи се и вдетеняващи - така те се борели да унищожат мрежите на човешкото одобрение и суета, на себелюбието и егоизма. Тяхното поведение заклеймява светското лицемерие, несправедливост и лъжовност. Те - осмиваните - са острото изобличение на християнската самозадоволеност, на монашеската невъзпълненост, на суетността на светската слава, на пустинното безплодие.
Тези светци са съвременната критика, отправена към нас. Те са които не ни дават право да осъждаме, а ни учат на търпение в изпитанията, наставят ни как да видим живота и ближните си през един по-различен поглед, при една логика много по-разумна от установената, в едно време като нашето съвремие, когато, както казва св. Антоний Велики, лудите ще наричат разумните луди и обратното.
Златен стих: Милостта ти, Господи, търся през всички дни на живота ми.
Из «Η θλίψη του άγχους κι η χαρά της ελπίδος»
Превод от гръцки: Анула Христова
[1] Атонски семинарист, сега декан на Медицинския факултет на Солунския Аристотелев университет, бел. пр.
[2] Еримит, аск. - обитател на пустиня, пустинник, бел. пр.
[3] Агиологий - църковен списък на канонизираните светии.
[4] Дендрит, аск. - от гр., живеещ на дърво.
[5] Спилиот, аск. - от гр., живеещ в пещера.
[6] Киновия, мон. - от гр., общежитиен манастир, т.е. манастир, в който монасите се подчиняват на едно общо правило, типик.
[7] Кавсокаливит - от гр., изгарящ келия.
* Юродив - от ц. сл., глупав, безумен.
***
ОТ СЪЩИЯ АВТОР:
ПРАВОСЛАВНОТО РАЗВИТИЕ НА ЧОВЕКА
***
СРОДНИ ТЕМИ:
Балканското Просвещение и Атонската книжовна традиция, Мариалена КАРАМУЗИ
СВЕТА ГОРА - ДУХОВНИЯТ ФАР НА ИСИХАЗМА, Архим. ЙОАНИКИЙ
