Щастливи сме ние, християните: в светлина вървим, Бога имаме, вечния живот чакаме. Кой е нашият Бог? Този, Който сътвори небето и земята, всичко видимо и невидимо. Природата е сътворена за нас - за да можем да й се наслаждаваме. А нейният Творец е Бог. Ето защо Него трябва да обичаме повече от всичко, да пазим Неговите заповеди. А най-главната от тях е да възлюбим Господа Бога с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си разум (срв. Мат. 22:37).
Светската власт, почестите, суетната любов - това са все паразитни неща, гнойни рани. Един е Бог, Творецът на всичко - Извор на прекрасното е Той, Него желая да обичам, у Него ще открия всичко, което ми е потребно, от Него ще получа и търпение, духовно блаженство, и радост, и сладост, веселие, благоухание, красота, благозвучие, светлина.
Бог ме обича („и ще бъдеш като син на Вишния, и Той ще те възлюби повече, нежели майка ти" (Сир. 4:11); от любов към мен Той е приел смърт кръстна и аз съм длъжен да Му се отблагодаря със същото. Представете си само: Бог така ни е обикнал, а ние?...
Благословен Господ Бог! Колко страховити са величието, светостта, могъществото Му. Той винаги е блажен. И как безмерно те е възлюбил! Какво смирение само ни е показал чрез въплъщението Си в Христа Иисуса - заради твоята душа - и как неспирно продължава да се смирява Той, промисляйки за теб! Толкова много любов, послушание, почит, страх трябва да имаме пред Него! Аз съм прах и пепел. За прослава на Твоето име, Господи, спаси ме, помилуй ме!
Окаменялото сърце е погубващо за християнина. Вършѝ делата на любовта и тогаваГоспод, виждайки твоето желание, твоето старание, ще изпълни сърцето ти с любов.
Дарувай ми, Боже, да Те обичам, да помня за Теб, да изпълнявам Твоята воля, Благодетелю мой. „Какво да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?" (Пс. 115:3).
Да обичаш Бога означава и да благоговееш пред Него - да откриваш скъпоценните и висши блага извън себе си, над себе си, т. е. в Бога. Така Господ се е прославял в светиите и те са блажени в Него.
А може пък и всичко да е само в твоето въображение, може просто да ти се струва, че обичаш Бога повече от всички? Тогава имаме лъжа, лицемерие. „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим. Който Ме не люби, не спазва словата Ми; а словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил" (Иоан 14:23-24). Какви са словата, които не спазваме? За любовта към ближния. „Който обича брата си, той пребъдва в светлината, и в него няма съблазън" (1 Иоан. 2:10). Без любов към ближния няма любов към Бога.
Любовта към Бога се проверява чрез любовта към ближния. „Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?" (1 Иоан. 4:20)
Не се отвръщай от ближните, недей да лицемериш пред тях, обичай ги, смирявай своето „аз" (смирението и любовта са по-висши дарове от умната молитва), изпълнявай заповедта: „...Възлюби ближния си като себе си" (Мат. 22:39).
Но и самият път на любовта към ближния е само един - чрез Бога; възлюби Бога с всичкото си сърце, всичката си душа, всичкия си разум и ще възлюбиш ближния. Трябва по-малко да мислим за себе си, повече - за другите и това ще дава израз на любовта ни към тях.
Умът има хиляди очи, любовта вижда само с едно. Но няма ли любов, животът гасне, дните безследно се изнизват досущ като дим.
В общението ни с хората трябва да има любов; Господ ни движи един към друг, Господ ни насочва един към друг, спасява ни чрез помощта на някой друг; затвориш ли се в себелюбието си, душата ти обеднява, ти ослепяваш; всички сме отговорни един за друг.
Обичайте хората - вашите братя, те са от Бога възлюбени. Обичайте и враговете си, както Сам Господ ни учи на това (срв. Мат. 5:44).„Защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни" (Мат. 5:45).
В любовта ни към всички трябва да имаме безпристрастност. Особено много възлюби онези, които ти служат за изкушение, покажи любов и към тях. Това е светоотеческа мъдрост: да възненавидим греха, но да обичаме грешника. Поставяй разграничение между греха и човека, пожелавай на човека спасение, проявявай към него снизхождение, не се вторачвай в извършения от него грях, във всяко нечестие и поквара. Подобен човек може да поправи себе си - примери за това имаме много; моли се за него, в крайна сметка и за него грехът не е нещо естествено, само вид полепнала сквернота.
Трябва да търсим и откриваме ценното, прекрасното у всеки отделен човек (душата му е безсмъртна, той е носител на Божия образ). Не бива да съдим за хората по външността им, не бива да ги делим на добри и лоши.
Грехът на осъждането води до разделение. Но победят ли в себе си греха, хората се сближават помежду си. Гордостта на осъждането ни кара да виждаме само маската на човека, не истинното естество на неговия живот. Подобно индивидуализиране изкривява и собствения ни живот.
Учи се да надмогваш предубеждения от рода на: „да, ама, той не ми е симпатичен". Общителността е една от страните на любовта - тя е дар Божи, вид подвиг, който за да бъде осъществен, изисква от нас да насилваме себе си, да се молим. По време на божествената Литургия казваме: „Да възлюбим един другиго и в единомислие да изповядваме Отца и Сина, и Светия Дух." Именно така са постъпвали първите християни.
Свети Йоан Златоуст ни е говорил: чудо е, когато злото се превръща в добро. Трудно е наистина. Страхувай се да не се наложи да бъдеш отсечен - подобно на безплодната смоковница. Успеем ли да преодолеем тъмнината в себе си, тогава и около нас - в отношенията ни с останалите - ще настъпи светлина. Но ние сме раби лениви и лукави и не изпълняваме предписаното. В тези неща трябва да се проявява постоянство. Казано е: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори" (Мат. 7:7).
„Затова и усърдно залягаме да Му бъдем угодни...; защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище..." (2 Кор. 5:9-10).
Превод от руски: Анжела Петрова
Източник: http://www.pravoslavie.ru/35078.html
